Когато ме поканиха да водя представянето на новата услуга на Microsoft – Office 365 Home Premium пред журналисти и блогъри бях едновременно развълнувана, впечатлена, изплашена и доволна. Женска му работа!

Докато подготвях този пост усетих същото тотално объркване, обаче. Започнах да се чудя за какво да пиша: дали да се опитам да направя нескопосано ревю на услугата, дали да ви разказвам какво ми харесва най-много и какво използвам или направо да постна примери – като списъците ми за пазар (супер удобно е – пиша си списъка на компа, качвам го в SkyDrive, а любимият после си го чете от телефона, докато пазарува). В крайна сметка реших да ви кажа това, което казах и на представянето на услугата: докато се подготвях за тази среща разбрах, че най-много на света (освен семейството, приятелите и близките ми) обича най-много следните три неща: да пътувам, да правя кулинарни експерименти и да имам оптимална организация, която често се изразява в безбройни таблици.

Мисля, че напоследък с таблиците и Excel имам сериозна любовна връзка, но това е друга тема.
И така, вместо да ви пиша ревю за Office 365ще кажа само нещата, който ми допадат най-много:

• Лесно е
• Направено е супер достъпно и удобно
• Вече не съм вързана към нито едно конкретно устройство

А сега подаръчната част, за която споменах: един щастливец ще получи едногодишен безплатен абонамент за Office 365 Home Premium. За тази цел ми оставете коментар под този пост с отговора на въпроса: За какво ще използвате допълнителното пространство от 20GB в Skydrive?

Коментирайте на воля (по 1 коментар е достатъчен за участие) от днес до събота – 13ти април. Играта е отворена само за хора, живеещи на територията на България. Победителят ще бъде изтеглен на лотариен принцип и обявен на 14ти април, неделя и ще получи мейл от мен с подробностите.

Късмет на всички!

На конкурентна цена.

Наскоро ми попадна поредната творба на един от любимците ми – Оливър Уайлдър:

http://geek-and-poke.com/2013/03/what-a-wonderful-world.html

Закачката, естествено, е с очилата на Гугъл. И те дори не са първата, а само най-гласовитата птичка от една наближаваща пролет – тази на „джаджите за носене“, ако ми бъде позволен този хулигански превод на израза “wearable computing”. Не говоря за строго специализираните джаджи, а за универсалните от типа на мощните смартфони.

Какво ще е приложението им? Наскоро гледах списъка на хардуера в Galaxy S4. Кафеварка и автоматично оръжие нямаше, но оттам нататък… Вярно е, водещият девелопер на Cyanogen Mod се махна от Самсунг, но не очаквам модерите да престанат да творят все по-удивителни неща. Като си помисля само какво може да се изцеди от джаджа, която има хем Bluetooth, хем IR, способен да управлява телевизори, хем сензор за движения на разстояние от екрана, хем мощен GPS, хем стабилна предна камера, през която да може да прецени дори дали гледаш филма или не, хем жироскопи и датчици за ускорение, хем възможност да следи кръвно и пулс… Днес в S4 – утре във всеки смартфон. Имам чувството, че ако седна дори само да записвам какви идеи ми идват, ще ми отнеме много часове. Пък надали съм най-изобретателната глава на света.

А интерфейсът на Гугъл очилата е за някои неща по-неподходящ от смартфон, но за други много по-подходящ. Ако искаш да играеш виртуален тенис на маса срещу колегата от съседната стая, смартфонът е много по-удобен за размахване като хилка, особено ако има жироскопи и датчици за движение. За пътешестване и пилотиране обаче очилата са без конкуренция. А и за виртуалния тенис са перфектната добавка към смартфона. Сега са на нивото на тъп телефон като богатство на хардуера и софтуера, но какво да очакваме след пет години? Или десет?… За трети неща пък е без конкуренция ръчният часовник (или гривна, ако предпочитате). Очила плюс две гривни с дистанционни сензори – пълна виртуална реалност.

(Една от мечтите ми е идентификационно устройство, направено наистина както трябва. На няколко пъти съм сядал да си пиша своеобразно RFC, но всеки път съм се отказвал, отчаян от безнадеждността на усилието си. А един съвременен смартфон с Bluetooth / IR е великолепна платформа за целта.)

И всичко това с цялото си богатство е все още wearable computing. А дотогава сигурно ще започнат да прехвърчат лястовички и от една следваща пролет, един нов „прекрасен нов свят“ – имплантируемите джаджи. Но него не ми се и започва да го обсъждам тук.

Че почна ли, няма да свърша скоро.

Не си спомням как точно се стигна до този момент, но в тясното пространство в колата увисна въпросът коя е столицата на Уругвай. Това по повод пътешествието на многоуважаемия г-н Иванов (@cipisec) миналата година. Точно тогава телефонът ми, спокойно почиващ си в джоба, се оказа най-големият ми враг. Държейки с две ръце волана, нямаше как да отворя браузъра и бързо да утоля внезапната си жажда за капка знание. А и точно това толкова умно устройство е една от причините все по-често да пропускам да запомня онова, което е на петнадесет секунди търсене в Google разстояние. Две неща бяха сигурни още тогава – първата ми работа вкъщи щеше да е да намеря отговора; никога няма да забравя коя е столицата на Уругвай.

Днес почти всичко е в облака – телефонните номера и имейлите на приятелите ми, снимките и важните документи, датите на рождени дни и спомените от уроците по история. Сякаш единственото, което трябва да помня все още, са потребителското име и паролата, с които се пали компютърът ми. Или паролата за телефона. Не, няма вероятност да остана без интернет – получавам напомнящ имейл за плащането на месечната такса. Това обаче е жалко. Хипервръзките между статиите в Wikipedia могат и да съберат няколко парчета информация, но в компактната форма на кристално кълбо. И колкото и да се взираш в него, вероятно нищо няма да разбереш, защото ти липсва някакво парче информация, незнайно каква, с която да разкодираш значението.

Разбира се, не е за подценяване гледната точка, че мозъците ни просто се адаптират към новите условия. Някои техни функции закърняват в полза на други, които просто все още не сме почнали да използваме. Например все така носим пространствената си ориентация навсякъде със себе си, просто е в по-компактна форма – изваждаме телефона и той открива верния път вместо нас. Дано да е подръка и когато седнем да решаваме следващия тест за интелигентност. След време ще се появи вероятно друго устройство или технология, която да върши това вместо нас.

Навремето родителите ми често ми напомняха, че единият от братовчедите ми знае столиците на всички държави заедно със знамената им. Явно още тогава съм усещал накъде са тръгнали нещата и затова така и не съм си дал много зор.

Ако любопитството ти все още не е надделяло, столицата на Уругвай е Монтевидео. А ако го знаеше от самото начало, поздравления и изгледай презентацията на Кен Дженингс, победения от IBM-ския Watson всезнайко.

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

 Необходимо ли е да ви припомням, бих казал, класическия американски филм „Американски пай“ и как в крайна сметка завършва? Днес Гери ще ни води на една американска сватба – да видим ние дали филмите са верни или не ;)Приятно четене:

Една американска сватба

Това е историята на една сватба – сърцата като на село и лъскава като в града

Три мартенски дни встрани от туристическите маршрути

 

Индианаполис

е най-равният град, който съм виждала. Буквално е плосък, и с изключение на центъра, или както му казват – даунтауна, всичко почти е максимум двуетажно. Няма хълмче дори. Абсолютно равнинна местност, идеална за селско стопанство. Както се оказва най-вече царевица отглеждат. От въздуха изглежда обширен град и в действителност е така. Летището е доста отдалечено от центъра, а събърбите се простират едва ли не безкрайно в радиус от центъра. Посрещат ме Джени и Роб.

Дженифър е първата ми близка приятелка в Истанбул

Заедно започнахме учителската професия, а тя се завърна в Щатите окончателно след няколко години неуспешни опити да се адаптира към турският начин на ръководене на учебни заведения.  Страшно се вълнувам че ще присъствам на сватбата й този уикенд. Това ще е първата американска и първата католическа сватба, на която съм гост. А, освен това не познавам абсолютно никого другиго освен младоженката! Ще е щуро парти! [caption id="" align="aligncenter" width="564"]Аз и Джени първата вечер[/caption]

Роб –младоженецът,

виждам за първи път, но в след пет минути в негово присъствието вече се чувствам удобно и свойски, ни кара към къщата на родителите на Джени. [caption id="" align="aligncenter" width="617"]Джени и Роб още годеници[/caption]   От колата успявам

да зърна няколко местни забележителности

Прочутата писта на Наскар не се вижда никъде, но минаваме покрай бейзболен стадион, музей предназначен за деца, от който излизат или влизат огромни макети на динозаври (бодва ме като си помисля че Тео би изпаднал в екстаз) и един тъжен квартал с интересни, предимно двуетажни къщи, които обаче изглеждат изоставени и пустеещи. Джени обяснява, че наистина е така. Нещо се е случило в недалечното минало и кварталът западнал. Къщите, макар и красиви са запуснати, училищата в близост не се водят с добра репутация и хората нямат желание да се заемат с реставрация и възраждане. Разбирам че населението на Инди е предимно доста консервативно. Така да се каже основно републиканци със силно чувство за национална принадлежност. Хора, които рядко пътуват и още по-рядко променят унаследените си порядки и възгледи. Абе, като на село. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   И също толкова пусто. Незнам дали заради сезона, привечерният час или просто навиците, но

в шест вечерта центърът е полупразен

Огромните паркинги също. По улиците се виждат по-малко хора от колкото по същото време на деня в центъра на Варна при това в най-страшната зима. И все пак за мен е очарователно, ново и примамващо непознато. Кварталът, в който пристигаме след повече от половин час път е наистина в покрайнините. Повече от спокоен и доста тъмен. Къщите са с големи дворове, много дървета и широки алеи помежду си. Пред всяка има лампа и очарователна пощенска кутия, но улични лампи няма, както няма и тротоари. Накратко, представете си нещо като зимен вариант на Уистерия лейн, улицата от Отчаяни съпруги. Естествено не чак така излъскано и спретнато, но много близко с оригинала. [caption id="" align="aligncenter" width="635"]Нора Уудс – Уистерия лейн[/caption] На сутринта откривам, че тротоар  всъщност има – възтясна алея, която минава пред къщите от двете страни на пътя. Установявам че съм забравила колко е прекрасно е да се събудиш на фона на птичи песни и абсолютната липса на механичен шум. Също като на село.

Родителите на Джени

са много мили и гостоприемни и настояват че трябва да ходя с обувките вкъщи докато дойде време за лягане. По дебелия мек мокет? Как ли не! Тайничко зарязвам ботушите до леглото, в бившата детска стая на Джени, на втория етаж, където ще спя аз. Предната част на къщата се състои от широк гараж побрал две коли, трапезария с маса за шестима и странна стая – нещо средно между  читалня с голяма библиотека и чакалня с удобни фотьойли. Минаваме навътре към задната част където са спалнята на родителите й и холът с преход към кухнята. [caption id="" align="aligncenter" width="635"]Родителите на Джени[/caption] Баща й, Ник, ме настанява на един фотьойл срещу си и провъзгласява: -          Значи ти си от България, така ли? И името ти било трудно за произнасяне. Как се казваш? -          Гергана -          Геугана, а? -          Не, Гергана. -          Е да де, Геугана. Не е трудно. Красиво е! Да ти призная, аз грешно съм разбрал. Уж се поподготвих, но по погрешка изчетох частта в енциклопедията за Албания. Сега не смея нищо да те попитам, понеже нищичко не знам. И все пак... От къде точно си, коя е столицата, колко хора живеят, колко е голяма страната? Въпроси зададени с изключително добронамерен тон от човек изпълнен с любопитството на пътешественик, който за съжаление е осъден от коварния полиомиелит да се придвижва изключително трудно. Джени казва че мечтата му е била да стане кореспондент, но съдбата му скроила номер от рано. И въпреки това си личи че не е загубил любознателността към света. Голям шегаджия е, без да е досаден. Малко по-късно

излизаме да вечеряме с една от общо петте шаферки,

да се запознаем и да хвърлим едно око на новия й приятел. Уенди напълно оправдава името си на героиня от Питър Пан – енергично миньонче с пламтящи очи и широка усмивка. [caption id="" align="aligncenter" width="635"]Уенди и аз[/caption] Не ѝ личат нито четиридесетте, нито трите бивши брака. А новият приятел е единственият тъмнокож, присъствал на събитията. И както самият той сподели по-късно – не му е много по сърце този факт. Научавам че Уенди и Джени се познавта от университета и са вършали из Европа на екскурзия организирана от училището. Освен това тя е продавач на цветна и бяла козметика с дългогодишен опит и ще изпълнява задачата на гримьор на булката. Новият приятел минава „теста”  както ми се струва, а и Уенди изглежда много влюбена. [caption id="" align="aligncenter" width="564"]Уенди и новото ѝ гадже[/caption]  

Завършваме вечерта в един от няколкото отворени бара в центъра

Пием бира с шотове, както е традицията тук, с двамата по-малки братя на Роб. Тримата са много еклектичен сбор - тотално различни един от друг.  Роб, както предполагам, е мечтата на всички родители с дъщери, добре образован, с идеални маниери, тих и с престижна работа в средно голяма софтуеърна фирма. Средният е доста по-странна птица. Татуировчик в Лос Анджелис, облечен  в готик стил, с тупирана, боядисана коса и черен грим. Сигурно би му било трудно да се впише в ежедневието на Индианаполис, но навярно в ЕлЕй е точно на мястото си. Най-малкият брат, добре че беше Джени да ми сподели, е рапър в Атланта.  За рапър ми се вижда ужасно неразговорлив и подозирам, че сватбата на брат му е съвпаднала с нещо много важно, което се случва без него на някое друго място, защото се е вкопчил в телефона си и присъства само телом. [caption id="" align="aligncenter" width="635"]Тримата братя – образи[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="635"]По-късно първата вечер[/caption]

На другата сутрин

разбирам че Джени ни е запазила час за маникюрист. Не съм голям привърженик, но пък е жест от нейна страна. Тръгвам с идеята, че преди всичко ще е ново преживяване. Салонът е на пет минути, естествено с кола. Тук, както сигурно всички знаят, никой не се движи пеша, а и обстановката съвсем не предразполага  - разстоянията са огромни а и обезопасени тротоари почти липсват.  При това всеки две керемидки, независимо от какъв вид – заведение за хранене, магазин, бензиностанция или друго – си имат прикачен доволен размер паркинг. Първото нещо, което забелязвам в салона е, персоналът - изцяло азиатски. По-късно, докато маникюристката се труди над твърдите ми, девствени нокти споделя, че всички момичета са от Виетнам. Много ми е трудно да разбера английския й поради акцента и затова не научавам как и дали ще мога сама да сваля от ноктите си този „гел”, който ми слага вместо лак, с идеята че изтрайвал до 2 седмици. [caption id="" align="aligncenter" width="617"]Уенди помага на Джени за воала[/caption] След маникюра се прибираме да се приготвим за

официалната вечеря преди сватбата

Традиционно, според думите на Джени, вечерята се организира и плаща от семейството на младоженеца, докато за разходите по сватбата са отговорни родителите на булката. Преди вечерята обаче главните действащи лица – двойката, техните родители, шаферките и шаферите трябва да минат през църквата за наставления и репетиция за утрешния ден. Обличаме си красиви роклички, разкрасяваме се още повече и заедно с родителите й и една леля се натоварваме в едната от колите в гаража.

Църквата е впечатляваща!

Отвън и от вътре е съградена в светли цветове, с изключително високи тавани и огромни прозорци с красиви витражи. Имам чувството че са запалени хиляди лампи, толкова е светло и приветливо вътре! Достатъчно е обширна да побере поне триста-четиристотин души. Поради периодът на пости не е разрешено да се украсява, така че утре вътре няма да има цветя и панделки. Но и без тях, сданието си е достатъчно пищно, макар и доста студено.

[caption id="" align="aligncenter" width="635"]Църквата Света Мария[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="617"]Църквата Света Мария отвътре[/caption]   Следват указания за реда и мястото на всеки от участниците в церемонията, както и кратка репетиция. Всички изглеждат като че знаят какво се очаква от тях, с изключение на една от шаферките, която пропуска да се появи. Аз проявявам инициатива и предлагам да я заместя в репетицията за да не се объркват останалите, пък и да си разходя фамозните нови обувки по пътечката към олтара!  Помощничката, която обяснява кое след кое следва и каква е ролята на всеки е много чевръста и набързо приключваме упражненията. Междувременно се запознавям с останалите шаферки, приятелки на Джени и шаферите - приятели на Роб. [caption id="" align="aligncenter" width="635"]Шаферките разпределят задачи[/caption] Родителите на Роб са прекалено съсредоточени да следят дали всичко е по план за да успее Джени да ме представи и на тях, но въпреки това вече започвам да се чувствам като почетния гост. Повечето ме гледат с почуда и леко възхищение за ентусиазма да прелетя половината кълбо в чест на събитието и Джени.   [caption id="" align="aligncenter" width="635"]
Вечерта преди сватбата[/caption]

Отправяме се към италиански ресторант,

не твърде далеч от църквата. От вън не е нещо особено, но вътре изглежда доста луксозно и най-вече топло. След като се смръзнахме на репетицията в църквата, не само аз, но и останалите гости, предимно роднини на Роб, изглеждат като да нямат търпение да се доберат до подгряващите напитки. Настаняват ме на една маса с Уенди и двама от шаферите. Сервитьорите не губят време, а започват да сервират салати и питиета.

Скоро започват и тостовете,

бащата на младоженеца, шаферите от нашата маса и една от шаферките, всички споделят по нещо смешно за младоженците и пожелават най-доброто за бъдещото семейство. В това време вина и бири се леят в изобилие, а основното е сервирано в италиански стил – в големи общи чинии в средата на всяка маса. Храната е истински превъзходна.  Хората на нашата маса са много общителни и не ни оставят да скучаем за миг. Томпсън работи в агенция за недвижими имоти и споделя че козметично префасонира къщи и апартаменти за да ги продаде по-добре. Грегъри от своя страна току що е станал за трети път татко и с гордост показва снимки на наследника си. [caption id="" align="aligncenter" width="635"]Томпсън и съпругата му[/caption] Със сервирането на десерта долавям, че вечерята е към края си. Времето е минало неусетно. Аз се прикачвам към липсващата шаферка, която се оказва че не е прочела инструкциите изпратени от Джени и се появи направо в ресторанта. Казва се Поян и както изглежда е най-лежерния човек в цялата сбирка. Допадаме си от пръв поглед. Разбирам че е обещала на голяма група от приятелите на Роб да ги заведе някъде да си допият след ресторанта. Пристигнали от различни краища на страната, повечето стъпват за първи път в Инди и нямат представа къде могат да се позабавляват. [caption id="" align="aligncenter" width="582"]Поян – малката стопанка на готината къща[/caption] Двете с Поян се натоварваме в колата и отиваме до апартамента й да се преоблече. Предлага ми да ми услужи с едни дънки и на мен, но аз глупаво не се възползвам. После хвърчим към хотела, в който са отседнали повечето от гостите на Роб.  Заварваме група от около двайсетина човека да пият бири в една средно голяма хотелска стая. Порядъчно сгъчкани, нямат търпение да се пренесат някъде на по-забавно. [caption id="" align="aligncenter" width="635"]Поян и Брайън в ранните часове на вечерта[/caption]

Не отнема много време да се изсипем в един недалечен спортен бар

Спортният бар е нещо като „истински” бар, но с по-ярко осветление и много телевизори предаващи различни спортни събития. Музиката кънти, а единият ъгъл от бара и съседното сепаре са свободни. Виждам само няколко смътно познати лица от ресторанта. Много от хората са пристигнали в града буквално преди час или два или не са били включени във вечерята, дадена от родителите на Роб. Настроението е повече от добро и разбирам че макар да живеят в различни градове като Атланта, Сиатъл, Филаделфия, Ню Йорк или Лос Анджелис имат страхотната традиция да се събират за по един уикенд поне веднъж годишно в имението на едно от момчетата. Запознавам се с момичето, до което седях в самолета от Ню Йорк, още една двойка от там, друга от Атланта и един особен тип, Брайън, който изглежда много заинтригуван от Поян. Една от шаферките печели 600долара от моменталната лотария и съответно следват два тура от бира и шотове за цялата компания. [caption id="" align="aligncenter" width="635"]Поян и Брайън в спортния бар[/caption]  

На следващия ден къщата сякаш ще се пръсне от емоции,

макар на повърхността всички да са много спокойни. Джени е организирала подробностите  до най-дребния детайл и останалите просто трябва да следваме плана й. Потегляме към

Ратскелер, немски културен център, в чиято приземна част е ресторантът

Задачата на шаферките е да подготвят до известна степен залата на ресторанта. Аз също се включвам, тъй като Джени ме провъзгласява за почетната шаферка. Слагаме номерата на масите, подреждаме картичките с имената на гостите, пренасяме украсите за масите – красиви бели високи вази и ниски фенери отново в бяло. [caption id="" align="aligncenter" width="635"]Ратскелер, Индианаполис[/caption] Джени подрежда рамките със снимки на близки и приятели споминали се последните няколко месеца на почетна маса до прекрасен букет свежи цветя. Сравнително семплата четириетажна торта е поставена на кръгла маса в средата на дансинга.  Гостите ще са около 150, разположени около 15 обширни маси, така че ни отнема известно време да се справим с всичко. После се отправяме към стаята, на по-горен етаж, където Джени да се приготви.

Света Мария

е на само около 100метра от ресторанта и слава Богу, защото навън вее пронизващ вятър и студът е просто смразяващ през тънките рокли и чорапи. Притичваме до църквата където Джени се скрива зад специално поставен параван вдясно от входа. Роб, както повелява традицията, не е виждал роклята и трябва да остане в неизвестност до последно. [caption id="" align="aligncenter" width="617"]Църквата Света Мария отвън[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="617"]В преддверието на църквата иззад пареавана[/caption]     Гостите са започнали да пристигат, поздравяват се и постепенно изпълват предните редици в църквата. Вмъквам се и аз набързо, защото шаферките са длъжни да влизат една по една най-тържествено, а аз съвсем не съм по тази част. Церемонията започва в уречения час с две солови изпълнения на млада хористка. Заедно с пастора на „сцената“ някъде изотзад излизат шаферите и младоженеца и се подреждат вдясно от олтара, разположен върху платформа висока няколко стъпала. Следват шаферките, които влизат от централния вход и бавно минават по пътечката между редиците гости. [caption id="" align="aligncenter" width="582"]Баща и дъщеря[/caption]

Последни са Джени и баща ѝ, който предава ръката й на Роб.

Двамата заедно застават пред стълбите и пасторът отправя кратка молитва. После шаферите и шаферките сядат на първите редове, дясно е страната отредена за родата на младоженеца, а ляво – на булката.  Джени и Роб сядат на два стола в ляво от олтара. Ред е на лелята на Джени, която прочита кратка поема от Стария завет. Роднина на Роб също прочита кратък откъс от Светата книга, подходящ за събитието. Пасторът им благодари и отправя кратка приветствена реч към всички присъстващи. После се обръща към двойката в черно и бяло. Гости споделят че церемонията е много стегната, а не досадно протяжна. [caption id="" align="aligncenter" width="592"]Младоженци[/caption] След като се уверява в намерението им и чува съгласието им да се обичат и уважават един друг

пасторът ги обявява официално за ново семейство

и гостите сърдечно ликуват докато младите срамежливо се целуват. По традиция следва младото семейство и родителите да приемат личните поздравления на присъстващите. Подаръци не се подаряват, тъй като са отдавна избрани и изпратени по списъка, съставен от младоженците. Полека-лека народът започва да се стича към мястото за почерпка. Аз имам половин час да си отдъхна от фамозните обувки и да се опитам да се стопля, че Света Мария макар и пълна пак си е доста студена. [caption id="" align="aligncenter" width="529"]Моя милост пред измръзване[/caption] Празненството започва с едночасов коктейл, по време на който

близък приятел на Джени и Роб изнася соло рецитал с китара

По-късно разбирам, че Джереми Рей е така да се каже професионален човек на изкуството. Изкарва хляба си с графики и стенописи, участва в концерти соло или с приятели, но е продуцирал и собствен кратък албум. Показва ми снимки на някои от своите произведения. Наистина са грабващи окото. Освен това се сдобивам и с автограф върху обложката на албума - личен подарък. Споделя че иска да преподава изкуство в университет, а аз го съветвам да ни посети в Истанбул за вдъхновение, понеже забелязвам че на много от картините му се повтаря образ на око. [caption id="" align="aligncenter" width="529"]Джереми Рей изнася рецитал[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="529"]Рецитал[/caption] Докато се наслаждаваме на интерпретациите на различни романтични рок парчета от Джереми, имаме възможност да опитаме и няколко вида предястия. Неусетно става време за основното и рязането на тортата. Младоженците откриват дансинга с първия блус. След това диджейът кани на дансинга последователно гости според това от къде са. „Хората от Индиана, да ви видя как можете да се забавлявате! Южна Каролайна, Атланта, Пенсилвания, Ню Йорк” и пр. и пр. Идва ред и на Турция. Дансингът е препълнен, но все пак ми правят място в средата. Следват няколко часа на най-разнообразна музика и луди танци. Изглежда че гости и младоженци се забавляват повече от доволно. По между танците успявам да се запозная и с още няколко от приятелите на Джени – една жена от Бразилия женена за турчин, едно турско семейство, събрало се тук в Щатите и най-младият гост на сватбата – бебшорка на три месеца. Всички са изключително дружелюбни и усмихнати. [caption id="" align="aligncenter" width="635"]Моето място[/caption] Междувременно Брайън се е преместил на нашата маса и шепне нещо в ухото на Поян. Започвам да се съмнявам че ще има къде да спя по-късно, понеже апартаментът й макар и прекрасен, няма никакви вътрешни врати. Радвам се за нея, но и се притеснявам малко, понеже Джени и Роб скоро ще офейкат, а аз няма как да се натрапя отново на родителите й. Успокоявам се с това че багажа ми е готов и под ръка. [caption id="" align="aligncenter" width="635"]Жартиерът[/caption]

Идва ред на булката да хвърли букета, а после младоженеца – жартиера.

Скоро след това Джени и Роб потеглят от ресторанта върху впечатляващ бял файтон, цяла каляска, теглена от бели коне. Постепенно и гостите се разотиват. Оставаме предимно шаферките и родителите на Джени да приберем украсите по колите. Поян не се вижда никъде. Вече започвам мислено да съчинявам какво да кажа на майката на Джени, но докато нося две от големите вази към тяхната кола съзирам Поян, която товари нещата си в своята. Уговаряме се да прехвърля куфара си в нейната кола. Слава богу, все пак ще има къде да пренощувам. [caption id="" align="aligncenter" width="635"]Джени и Роб[/caption] Докато шофира към апартамента си споделя, че има уговорка да се чуе с Брайън след като той се разбере с компанията дали ще продължават с празнуването. Тук вече въпреки поканите аз съм пас, защото от емоции и обувки с осем сантиметров ток нямам сили за нищо повече освен заемането на хоризонтално положение. Разбираме се да не я чакам, както и че на следващата сутрин Джереми ще дойде с такси, което да споделим до летището. Полетите и на двама ни са почти по едно и също време, макар той да лети до Атланта, а аз обратно до Ню Йорк.

На следващата сутрин

ме събужда мяукането на пухкавата Кики, която благосклонно е оставила Поян да се грижи за нея. Поян също се измъква от леглото и пием кафе. Споделя ми за своите не много успешни връзки в миналото и долавям, че всъщност е доста самотна. А иначе е забележителна жена. Родителите й са от Иран, но тя е родена и израстла в  Щатите. Преподава английски на деца на емигранти, които тепърва започват да се приспособяват към тукашната учебна система. Работи в държавно училище и по много часове, но е доволна, защото е независима, може да си позволи да изплаща ипотека и наем и да има такъв стил на живот, какъвто пожелае. Таксито пристига и се налага да се сбогувам с Поян и Инди. Джереми е много разговорлив и научавам много за него и начина, по който твори докато споделяме един доста питателен летищен обяд. Както навсякъде, хората и тук са много щастливи, когато имат възможност да говорят за себе си пред човек даряващ ги с цялото си внимание. Стюардесата на борда ни съветва да посетим тоалетните преди излитане, защото се полета се очертавал доста турбулентен. Ню Йорк, очаквай ме!   Автор: Гери ЧифчиоглуСнимки: авторът или официалният фотограф на сватбата (неизвестен за редакцията ;)Послеслов от редакцията:Гери не за пръв път се появява на нашия сайт, въпреки, че това е първият ѝ чисто неин разказ на нашия сайт. Вероятно си спомняте, че тя има огромен принос към разказ за предразсъдъците, които имаме българите към турцитеи турците към българите, който предизвика известен интерес преди година време.  :)  Други разкази, свързани със Сватби – на картата:КЛИКАЙТЕ НА ЗАГАЛВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИТЕ :)

 

Илюстрирано с тормоза на инвалидите

На пръв поглед бизнесмените и хората с увреждания (това е политически коректното наименование) не само нямат нищо общо, ами са и пълни противоположности.Да, ама не! И двете социални групи зависят от държавната администрация. Която денонощно се грижи да ги "улеснява".

Случи ми се да се запозная как ГЕРБ е "улеснил"хората  с увреждания, защото мой близък е такъв. Страда от епилепсия, освен това е психично болен и се нуждае от известна помощ. Сега си е затрил някъде последното решение от ТЕЛК (просто казано - освидетелстването му, че е инвалид) и трябва да си извади препис. Той би трябвало да отиде до психодиспансера с личната си карта. Такъв беше редът допреди няколко години, когато пак му се случи това. Отиваш, даваш личната си карта и до половин час ти дават преписа. След това отиваш на "Иларион Макариополски" 10, където е някаква си комисия към ТЕЛК, за да ти заверят преписа. Сега обаче бе в криза и отидох аз.

Въпросната комисия не мога да нарека никак освен кюмезарник. Тя работи с граждани само до 12,30. Гишетата са само 2. Помещението за чакане е около 4 на 4 метра. Пейки няма. Има само 3-4 стола, обаче около много голяма маса за писане на молби (която намалява още общата площ на т.нар. чакалня), за които молби пък няма залепени на стените указания, че трябва да ги напишеш, поради което след дългото чакане на опашка научаваш. Поради ограниченото работно време и малкото на брой гишета се образуват огромни опашки. А зараради безумно малкото помещение опашките са вият по стълбите и по улицата - дори в дъжд и сняг. Опашки от сериозно болни хора. Е, около 1/4 са здрави - близки на тежко болни, които не могат поради тежките си увреждания да дойдат сами. Но и за здрав човек това е гавра.

Но да се върнем към психодиспансера. Сега не можеш да отидеш до него да си поискаш с личната карта препис и да ти го дадат за половин час. Трябва да напишеш молба, която да подадеш до гореописания кюмезарник на "Иларион Макариополски" 10.  Първо трябва да отидеш там да подадеш молба при тия гавраджийски условия. След което оттам изпращат писмо до психодиспансера и ти трябва да проверяваш дали е пристигнало писмото. Понякога писмата оттам пристигат за 3 дена, понакога за 30.

Предполагам, че зависят от това дали пешеходният куриер е в запой, или не. Ако някой има друго предположение, моля да сподели :-)  Не се гавря. Помагам на моя близък на всеки 3 години, когато трябва да се преосвидетелства. Защото не е в пенсионна възраст и се предполага, че би могъл по магически начин да се излекува от епилепсията и от тежкото си психическо заболяване и от физическото увреждане на мозъка си - сиреч да му поникнат нови мозъчни клетки, ама карай, що па не :-) ... Та с пътуването на писмата от едни държавни безделници към други държавни безделници съм запозната отдавна и издълбоко.

Как да разберем дали куриерът е в запой или не, т.е. дали писмото е пристигнало? Единият вариант е да ходиш в психодиспансера лично между 12,30 и 13,30. Другият - да се обадиш по телефона, но само в петък, в 12 часа.

Ако е пристигнало, ти дават преписа след като платиш 10 лв. Но в интервала 12,30- 13,30. Без понеделник. 

Викам "Ама преди няколко години не беше така.", а тя ми казва "А-а, въведоха го преди 2 години". Как се въздържах да не спомена майката на Буда, не знам.

Но вече знам със сигурност по какъв начин ГРОБ убива бизнеса. След като ебава по отвратителен начин човек с очевидни много тежки увреждания, какво остава за бизнесмен, който е здрав-прав и печели, да го еба! Това е вродената комунистическа логика, скрита дълбоко под ужкимско-дясната реторика на шебеците. Представям си ги тях, бизнесмените, особено дребните и средните, на какъв административно-данъчен  тормоз са подложени. Ще ме извинят чугунено десните (аз съм нормален десен), но щом аз, за един препис за човек с увреждания, губя около 4 работни дни и плащам 10 лв., а при Серж го правех за половин час за без пари, се убедих, че ни управляват хора, които не са стигнали до стадия Homo Sapiens - си представям с ужас и отврат, какво бреме тия шебеци са стоварили върху бизнеса.

Не знам защо, ама много се кефя като видя да действат разни дребни детайли в огромната и сложна машина Oracle. Сега ще ви разкажа за един такъв случай. Може да бъде поучителен, интересен или скучен – зависи от това дали си имате работа с oracle и дали сте dba или developer

Всичко започна със супер спешния мейл от един Development manager от високо ниво. Новоразработената функционалност ХYZ се бави (12-13 сек), и са идентифицирали проблема в конкретна заявка към БД:

select .... from SOME_TABLE where IP = :1 and ACTIVE_DATE > current_timestamp - :2;

Не ми трябваше много време да видя, че се случва full table scanна таблицата, която има милиони редове. Няма индекс нито по IP, нито по ACTIVE_DATE. Да, разбира се цялата таблица отдавна е почервеняла в паметта и няма physical IO, но дори LIO отнема време.

Без много надежда попитах дали не могат да използват някоя от вече индексираните колони. Ами не, не може. За тази функционалност имаме само тези предикати.

Ами ок, ще правим тогава индекс по (IP, ACTIVE_DATE). Направих индекса на една от DEV базите и помолих да тестват. Оказа се, че няма ефект. Ъ.

Реших да сръчкам Oracle да се взема в ръце. Може ли такава простотия! Да му направя аз перфектния индекс, а той въобще да не го вземе предвид! Пуснах му един Тuning advisor да се съвземе. Каква беше изненадата ми, когато и Tuning advisor не откри индекса! Но пък ми подсказа къде е заровено кучето:

The predicate TO_NUMBER(“IP”)=:B1 used at line ID 1 of the execution plan contains an implicit data type conversion on indexed column “IP”. This implicit data type conversion prevents the optimizer from selecting indices on table “SOME_TABLE”

Евала, добре са го написали. Като врял и кипял (и бивш девелопър) веднага се усетих какво е станало. Язък, след толкова години развития на IDE-та и фреймуорци, грешките са си същите.

Проблема е, че колонката в таблицата е тип VARCHAR2. Bind-а обаче го подаваме като NUMBER. Ако няма bind, това веднага се хваща само с поглед върху заявката. Но в случая трябваше да гледам във V$SQL_BIND_CAPTURE. Или да накарам някой девелопър да си го погледне – и да го оправи.

Тук искам да отворя една малка скоба относно ползването на графични инструменти като OEM CC. Хубави са, и ти дават много удобства, но в момента леко ме подведоха. Същата тази информация можех да си я извадя по-рано ако не ме беше домързяло да пусна един dbms_xplan.display_cursor. Ето какво показва той:

SQL_ID  436wr79chvhqx, child number 0
-------------------------------------
select ...
  from SOME_TABLE 
 where IP = :1
   and ACTIVE_DATE > current_timestamp - :2
 
Plan hash value: 2330990216
 
----------------------------------------------------------------------------------------
| Id  | Operation         | Name               | Rows  | Bytes | Cost (%CPU)| Time     |
----------------------------------------------------------------------------------------
|   0 | SELECT STATEMENT  |                    |       |       | 12528 (100)|          |
|*  1 |  TABLE ACCESS FULL| SOME_TABLE         |     1 |    87 | 12528   (2)| 00:02:31 |
----------------------------------------------------------------------------------------
 
Predicate Information (identified by operation id):
---------------------------------------------------
 
   1 - filter((TO_NUMBER("IP")=:1 AND 
              "ACTIVE_DATE">CURRENT_TIMESTAMP(6)-:2))

И така идваме до същината на този пост. Оправиха си кода девелъпърите, започнаха да подават IP-то като стринг. Индекса захапа и плана стана следния:

SQL_ID  4ktc94z4ypdpu, child number 0
-------------------------------------
select ...
  from SOME_TABLE 
 where IP = :1
   and ACTIVE_DATE > current_timestamp - :2
 
Plan hash value: 3569887601
 
-----------------------------------------------------------------------------------------------------
| Id  | Operation                   | Name                  | Rows  | Bytes | Cost (%CPU)| Time     |
-----------------------------------------------------------------------------------------------------
|   0 | SELECT STATEMENT            |                       |       |       |     4 (100)|          |
|   1 |  TABLE ACCESS BY INDEX ROWID| SOME_TABLE            |     1 |    87 |     4   (0)| 00:00:01 |
|*  2 |   INDEX RANGE SCAN          | I_SOME_TABLE_IP_TIME  |     1 |       |     3   (0)| 00:00:01 |
-----------------------------------------------------------------------------------------------------
 
Predicate Information (identified by operation id):
---------------------------------------------------
 
   2 - access("IP"=:1 AND "ACTIVE_DATE">CURRENT_TIMESTAMP(6)-:2 AND 
              "ACTIVE_DATE" IS NOT NULL)

Забелязахте ли промяната в предикатите? Появи се AND "ACTIVE_DATE" IS NOT NULL. Това optimizer-а сами си го е измислил!

От една страна, в b-tree индексите не се слагат nullстойностите. За да използваме индекс, ние трябва да сме сигурни, че не ни трябват евентуалните редове с nullв съответната колонка. Т.е. Oracle трябва да е сигурен, че потребителя, подал заявката, не търси тези данни. От друга страна оптимизатора знае, че няма дата, по-малка от null– или по-голяма. За това си позволява да забучи един измислен предикат във whereклаузата, който му отваря пътя към използване на индекса.

Да, нещо дребно, ама ме кефи

„Сянка и кост”, първата част от трилогията „Гриша”, грабна вниманието ми с обещанието да разкаже една вдъхновена от руската митология история. След като Рик Риърдън ме спечели със своята интерпретация на гръцките, римските и египетските легенди, се убедих, че новата фентъзи литература е отупала праха на тази древна съкровищница и умее да създава интересни светове от нея.

Как се е справила със задачата Лий Бардуго?

Столетия наред Равка е разполовена надве от Долината на смъртната сянка – провален експеримент на могъщ магьосник, мрачна ивица земя, обитавана от кръвожадни чудовища. Разделението на огромната територия е отслабило някогашното величие на царството и го е превърнало в лесна плячка за заобикалящите го страни, с които Равка е в непрекъсната война.

Основната сила на Равка е елитната Втора армия, наречена Гриша. Гришаните са смесица от магьосници, воини и учени, които се обучават да контролират материята. Някои от тях владеят елементите, други са лечители, а трети – сърцеразбивачи (в буквалния смисъл на думата). Тази богопомазана група се радва на охолен живот в дворците на владетеля и запълва времето си с любимите хобита на всеки придворен – суетата и сплетните.

От съвсем различно тесто е замесена Алина Старков, обикновен картограф в царската армия. Алина е невзрачна и недоверчива героиня, отраснала в сиропиталище. Момичето не предполага, че съдбата е избрала точно нея за Призоваваща слънцето – дарба, която би могла да унищожи Долината и  отново да обедини Равка, донасяйки така желания мир.

Когато спасява живота на най-добрия си приятел Мал при нападение на чудовищата от Долината, способностите ѝ са разкрити и Алина е принудена да замине за царския дворец, където да бъде обучавана като Гриша. Животът сред високомерните и повърхностни гришани  разбива всичките ѝ илюзии и ѝ помага веднъж завинаги да се прости с наивността си, да израсне и да намери своята сила.

„Сянка и кост” е приятен роман, чете се бързо и леко и ще запълни неусетно някой тих, мързелив следобед. Лий Бардуго разполага с оригинални идеи, симпатични герои и интересен свят, напомнящ за алтернативна Русия от XIX в. Стори ми се обаче, че авторката не е успяла да придаде достатъчно дълбочина на историята си и да се възползва от всички възможности, които Равка предлага. Усетих малка част от нейната магия и се надявам в следващата книга, „Siege and storm”, действието да се разгърне по-смело и да ни покаже повече от тази вселена.

I
Взирам се в далечината –
там кацат птици и техните сладки крясъци
събуждат любовта:
КаракасКаракасКаракас
ЛИМА!
Първото залитане –
назад в една влажна песъчливост –
от брега е и вълните са страшни
в отдръпването си, защото дотам е силата им
пред реалността:
планинска слънчевост, вдигаща с метър
надморското равнище и къщите – зелени,
а навън жените, носещи мантиля
и златни кръстове.
И казват: „Любов моя, желая те и нека
умрем заедно“.
Не ме мисли за луда, Анхел,
защото как да обясниш виденията
и да подчиниш сладостта –
бурна, мъртва, възхитителна от живот.
Възхитителна от живот е гледката на
синия кит сред вълните.
Гърците казват Сладост (Γλύκα), а после Мъка (Кαημός)
и Болка по завръщането у дома (Νοσταλγία).
И казват: „Любов моя, желая те и
нека умрем заедно“.

II
В малка картина от книгата видях
разкритието на деня. Богат с топлина,
сладък от предположението на формите.
Високо горе обучаващите се да живеят
католици наричаха ближния „брат Антон“ и
„сестра Лилия“ и прекъсваха не с огън
мислите ми, а с вярно забравено ухание
на орхидея.

Стихотворението е от книгата на Екатерина Григорова “Фарадеев кафез” (”Жанет 45″, 2013 г.), която ще бъде представена от проф. д-р Пламен Дойнов на 11.04.2013 г. (четвъртък), в 18:30 часа, в Унгарски културен институт (София, ул. “Аксаков” №16).

  Екатерина Григорова.

 Фото: Личен архив Елин РахневВсичко е възможно в този град: цялото небе от мармалад, и политат снежни балерини, влюбени във Моцарт и Фелини. Елин Рахнев, Кукувицата, 2013   Журналист, издател, редактор, поет и драматург, през годините Елин Рахневне сменя местожителството. Адресът му е пред аудиторията от четни и начетени, в  театъра на Съществувам, Развяване на минзухара, Октомври, Канела,Боб, Флобер, Прозорецът на Йонеско, Кукувицата, Фенове, Маршрутка - трупата, която днес гастролира свободно на петнайсет езика. За него съм сигурен, че някога няма да сбърка посоката на лятото, че няма да ми изневери с риториката на парите. И му вярвам, че писането е 101% сърдечен акт.Защотоезикът му не е по курса на прозата итворбите му не ме набират със скрит номер. Или ги възприемам, или знам, че апаратът ми е счупен. А, ако продължаваш да четеш, значи и ти си на линия.   Как я караш напоследък?Нагоре-надолу. Човекът, който ще наемеш, за да ти свърши работата? Неудобно ми е да наемам.Най-тъжната история, която си чувал? Човек остарява красиво. Твоят топ 3 за деня?Кафе, цигари, Фатс Домино.Едно доказателство за края на света?Парите. Как ще наречеш своетомясто? Есен. Митът, в който вярваш и този в който се съмняваш?Че някой изобщо ни чува Нещото, с което ще се разделиш най-накрая? Че ще стана треньор по футбол. Музиката, която няма да пуснеш на ближния си?Всички знаят коя е тя. Най-самотното питие? Сутрешното. Любимата абревиатура? ДДТ Какво видя през ключалката последно?Бийтълс  в Хамбург.Най-тъпата лъжа, на която повярва? Пеле е по –голям футболист от Гаринча. Какво му куца на БГ кунста?Много култура. Малко изкуство. Трябва ли да пращаме нещо в космоса и какво?Не знам дали има смисъл. Езикът, който искаш да владееш? Испански. Списанието, на което искаш да си корица?Не е измислено такова и няма и да бъде.Звездата, на която ще дръпнеш шалтера?На всички, които се мислят за звезди в България. Тормозел ли си съученик като малък?Съученички. Какво ти се колекционира? Мразя това. Колко често си сменяш паролата? Същата си от откакто я помня. Личната ти прогноза за времето?Нямам, защото живея само в петия сезон. А там още няма прогноза. Хващаш ли се на социалните мрежи?Според  времето. Кого искаш да саботираш? Дори не съм се замислял за това. Кой ти сбъдна последно мечта? Не се получи. Беше на ръба. Съжаляваш ли за бутон, който си натиснал? Да. Съжалявам за много неща.Две повече ли е от едно и ако да, за колко време?Не съм толкова умен,за да отговоря на този въпрос. А и много бягах от училище.   Ако си куче за боеве, как мислиш ще се справиш?Обожавам мъртвата си котка и не искам да говоря за кучета. Пука ли ти за глобалното затопляне, ама честно?Да. Дори много.Искаш ли хората да те помнят непременно с добро?Да. Тези, които допуснах  до себе си. И пак не е задължително. Градска невромантика, или  селска идилия?Според човека до мен.       

ела, легни върху мене представление
на снежина петрова
по поезията на силвия чолева

тази неделя ще може да се гледа ексклузивно
в камерна зала на народния театър

рязък текстна христо буцев във вестник култура

кратък цитат -

…този сериал, между купищата въпроси, които поставя – за държавната поръчка, идеология и телевизия, какво е обществена телевизия, какво е нивото на кинообразованието ни и т.н., и т.н. – забива в сърцето на културното ни състояние питането: кога, как станахме толкова нечувствителни, толкова толерантни към „художествения” (art) боклук?

подреждам бърша три часа
с парцал в ръка пускам прахосмукачка
килимът е навит
мръсна палачинка с камъчета
какво ще стане в северна корея
падат книги от библиотеката
няма място
оглеждам се
ще спрат ли самозапалванията
тъпча в пликове изостанали опаковки бележки
ще почнат ли убийствата
плаша се
вишните до александър невски
ще цъфнат ли

пътешествие в театъра
падна върху кленов лист
пет години седи неподвижен
готов да стане на прах
с твърдите си корици
книгата откъсна
малка част
съществена
и заспа
върху жертвата

Български дарителски форуми фондация „Помощ за благотворителността в България”организират за втора поредна година фотоконкурс на тема „Благотворителността през обектива”.

Конкурсът визуализира и популяризира ролята на благотворителността в обществото, като дава възможност на  професионалисти и любители фотографи да запечатат и покажат  различните лица на филантропията.

Категориите, в които ще бъдат излъчени победители, са 10:
1. Благотворителност и образование
2. Благотворителност и здраве
3. Благотворителност и култура
4. Благотворителност и екология
5. Благотворителност и социална подкрепа
6. Доброволчеството променя света
7. Благотворителността през погледа на децата (в категорията се състезават само деца до 14 години)
8. Моят герой (лицата и действията на хора,  направили нещо изключително за друг човек или кауза)
9. Фоторазказ за благотворителността (група от 4 до 8 фотографии)
10. Награда на публиката

Победителите в първите 9 категории ще бъдат определени от жури в състав: Борис Мисирков, Веселин Боришев, Елица Баракова, Красимира Величкова, Надежда Павлова, Надежда Чипева, Явор Попов.

Десетият победител ще бъде излъчен чрез гласуване на публиката в сайта на конкурса. Всички снимки трябва да бъдат придружени с кратък текст.

Церемонията по награждаването на победителите ще се състои на 2 юли 2013 г., а наградените фотографии ще бъдат показани във VIVACOM Art Hall. Ще бъдат публикувани и в специален каталог заедно с изданието на културно-информационния гайд „Програмата”. От есента изложбата ще пътува из страната – в общини, които са спечелили конкурс да я представят пред местната аудитория.

За победителите ще има и награди, осигурени от спонсорите на конкурса – Аурубис България, Olympus, Одисея Ин, Софарма.

Партньори на конкурса са Българска фотографска акдемия „Янка Кюркчиева”, Българско фотографско сдружение, Фото Форум, Vivacom, София – кандидат за европейска столица на културата 2019.

Медийни партньори на конкурса са: БНТ, Програмата, в. Труд, Информационен портал за НПО в България, Teacher.bg, Offroad Bulgaria, Vesti.bg

Краен срок за изпращане на фотографиите е 22 май 2013 г. на: blagobektiv@gmail.com
Подробности за категориите и условията вижте насайта Благотворителността през обектива 2013.

Автор: Владо Трифонов