Малко следизборно днес Теодора ще ни води из Северозападна България. Приятно четене:

На Северозапад, малко встрани

Започвам с уговорката, че в разказа е вложен личен поглед и емоция с желание да предизвика интерес и съпричастност в пътуването. Сложила съм линкове към информация за някои места, където може да се видят исторически и географски справки.

Детството ми премина в северозападния край на България. Краещник,  който сега стои някак в страни, оставен и обрулен, тих и изумруденозелен. Израснах сред хора, за които външен човек винаги се чуди – дали ще скочат да му шибнат един пес`ник или ще го прегърнат с думите „Па ти си много дОбър човек, бе!”, чиято обич е бурна, та чак болезнена – „щи изедем дробчето” примерно, е  израз на любов.   Там практичното, романтиката, приказното са невероятна смес , достойна за шекспировото Плам, пламти! Котел бълбукай, адска смес, мехури пукай!

(Северозападните територии са страхотен и неизследван край, от който би изляза книга поне два пръста дебела )

И като оставим лиричното начало да даде нужната лирична настройка, ще се качим на колата и направо към Северозападна България. Слизаме от магистралата и покрай Ботевград влизаме в този край към бастиона

Мездра

Още неокопитили се от високоскоростния път, попадаме на шосе като летищна писта. За нея мама и тате са ми казвали, че Тодор Живков наредил да се ушири пътя, за да може да си ходи със самолет от София в Правец, родното му място. Едва на големи години, ме осветлиха (не мама и тате), че подобни пътни съоръжения има и на други места, където другаря не е роден.  Тази отсечка е и наситена с много тежкотоварни камиони, пътуващи от и към Европа. В тяхна чест край пътя са застанали местни хубавици – в някои участъци имаше по 5-6през 50тина метра. Махаха за привет или си се разхождаха, знам ли. Полиция нямаше.

В Мездра вече не произвеждат бира,но пък имат възстановена крепост над реката и други неща. Все пак е малък градец, а ние търсим сърцето на областта.

Във Враца ни посреща път, който ми е близък и познат като роднина. Преди 30тина години, когато мама и тате ни водеха на море, всяко лято опознавахме дупките, гърбиците. А веднъж заседнахме под единия мост на изхода – беше валяло и имаше огромна локва. Та шосето си е все същото– не е мръднало, консервирало всичките си дупки – ни по-широки (все пак кърпят го тук-там), ни по-малко. Пак беше валяло и ужасно забавен ни се видя слалома между локвите с непознати дълбочини. Нататък пътуваме и планината от едната ни страна е силно зелена, висока, нагъната. Белее се един манастир сред дърветата, в подножието – орехови гори. Тревата буйна, сочна, лъскава от скорошните дъждове. Викам – бе потупай джи пи ес-а, да не се е объркал нещо и да ни е прехвърлил към Ирландия. Не – табела сочи, че минаваме покрай село Краводер.

Селата тук са  дълги или широки

Стабилни къщи, дворове. Сега повечето от тях са изоставени, с тъмни прозорци без стъкла, заковани врати и без огради.

Минаваме през

Ерден

селото се простира покрай река Огоста, която въпреки дъждовете, кротко си се лее в коритото. Виждаме селското футболно игрище. Я, зяпна единия от нас – футболист –полупрофесионалист – оградено, поддържана тревата, че и съблекални! Оказва се, че и спортен отбор си има. Всичкото това, разбрахме по-късно,било  благодарение на добър спонсор-местен предприемач. Центърът на селото явно е  обновен, чистичък, подреден. Над него се извисява  солидна бяла сграда, събрала Пощата, Кметството, Читалището – накратко: ПеКаЧе-то, гръбнакът на всяко българско село.  Има и чешма с бистра изворна вода, която си била от край време.  Тази чешма хората в селото си я пазят, оправят и стълбите, поддържат и облицовката. Защото водата и е най-вкусната.  Селото е получило името си от Ердан войвода, който намерил героична смърт в тукашното землище.

Дали защото са празници или е пролетно време – виждаме доста хора седнали на кафе в две-три заведения.

Има и такива къщи

Тази къща е имала двор със зеленчукова градина и семейство

Има надежда

Тук е имало животновъдство и земеделие

от кухнята на Северозапада – комбус

Продължаваме нататък към вечерята и почивката, защото имаме три дни и поне три града да обиколим, а времето е малко. Първото, което сме си харесали е Белоградчишката крепост и Белоградчишките скали.

Напускаме базовия лагер рано сутринта на следващия ден – към 10– още слънце не изгряло. Сумрачно време, чист въздух. Бе, сигурни ли сте, че не сме ако не в Ирландия, то някъде на Албиона? Не, у Българско сме си. Пролетно време, дъждовно малко. Пътуваме покрай прогизнали от дъждовете ниви, хора по селата няма, въпреки празниците. Или са се скрили по къщите, но само тук-там кола и тук-там баба или дядо. Няма ни деца, ни кокошки по улиците. В този край няма много работа. По младите са някъде по чужбина, а по старите се крият, щото много се краде.

В

Габровница,

като дават рентите и бабите си прибират олиото, има едни хора дето стоят с тях и чакат, броят. Тръгва си бабичката и си носи каквото са  дали, а айдуците викат – щом ти имаш, значи и я ше имам. И по тъмницата минат, та оберат, а бабичките остават без олио.  Така разказват местните. И не само за Габровница.  И чакащите с бабите умишлено не ги уточнявам, щото ще се получи обида на база произход.

дъждът и нивите

река след дъжд

Стигаме

Белоградчишкото плато,

скалите са изумителни. А още не сме стигнали до горе, където природата е оставила своя шедьовър. Гледаш път, дървета, къщи и насред тях – една канара – огромна, толкова естествено извисяваща се, че сякаш не стои на земята, а плува във въздуха.

Наближаваме града, животът като че ли блика – много хора вървят наляво-надясно из улиците, носят хляб, бира, просто пият кафе или каквото там си правят. Все едно театрален декор е пред погледа след тихите села, през които преминахме. Табели за туристите  има и спокойно намираме

Белоградичшката крепост

Не знам как или кога, но грижа се е ляла. Има паркинг, а по-късно установихме, че има и обществена ЧИСТА тоалетна. Сувенири се продават, магнитчета, книжки и пътеводители за природния и човешки феномен, мед, картини, дори агнешки кожи. На фона на ниските цени из цялата област, етикетите пред портите на крепостта са стряскащо адекватни на световната инфлация – ден година храни.

Купихме си билети и книжки със Стоте национални туристически обекта. Въпреки негативизма към тях, който ги направи по-малко популярни, смятам, че са много находчива идея на Български Туристически Съюз. Децата ми са много въодушевени да получат печат, марка, спомнят си за всяко място и определено се вълнуват от идеята за значката.

Влизаме в цитаделата и се удивляваме на прекрасните умове на нейните строители. Така красиво, така непринудено построена заедно със скалите, че все едно си е израснала свободно. Вероятно парите за възстановяване или човешките ресурси са стигнали до тук, защото информационните табели са от време „оно“ или на такива приличат. Нищо съществено за крепостта няма написано по тях, купихме си пътеводител, за да разберем. Екскурзовод може и да има, но ние не разбрахме. Не попитахме изрично, очевидно и ние сме пишман туристи.  Билетите са нормални, дори евтини – 5лв за възрастен, 2-3лв за деца, учащи и тн. Туристи имаше много. Но всички вървяхме леко неориентирани зад стените, с една обща и ясна цел – да се качим най-отгоре.

към най-горе

грижата малко се е затруднила

Минали сме през първата порта и отиваме към втората – към сърцето на крепостта. Тревата е яркозелена, скалите сякаш ще оживеят. Въздухът – чист, кристален,  все едно сме в друго измерение. Опитвам се да си представя как вместо моя крак на земята стъпва войнишки ботуш или някой знатен пантоф. Усещането е силно – аха да се размести времето. Отивам най-горе, от където мога да видя

всяка легендарна фигура – Ученичката, Мадоната, Сватбарите, Хайдут Велко

Легендата за Мадоната е най-разтърсваща и най-известна. Една прекрасна монахиня, чието име може да е било Ангелина, Витиния или Валентина, живеела високо зад манастирски стени. Видял я някой си Антонио, знатен римлянин и любовта възтържествувала.  Когато от килията на красивата Валентина се чул детски плач, останалите божи невести били ужасени. Събрали се сестрите, повикали и монаси и изгонили красавицата. Тя се молела и плачела, но божествената милост не озарила сърцата на слугите му. Вместо това паднал гръм и всички станали на камък – монасите, младата майка с детето в ръце, дори Антонио, който идвал към манастирските порти, за да вземе любимата си.

Красиви истории, нежни и трагични.

Постепенно децата с нас поеха вълшебството на мястото и поискаха да продължат. За разлика от възрастните, те не мирясват пред удивителните места, напротив, имат желание да изразят целия си бесен възторг наобратно.

Навън се върнахме в 4ти май 2014година. Преди да продължим, естествено минахме през санитарните помещения. И ме удиви не толкова чистотата, колкото човекът, който се грижеше за обекта. Този човек беше разговорлив, умиротворен някак и дори усмихнат. Не усетих ни грам недоволство у него.  Както казах, в този край работата е малко и тук-там може да се види човек, който е истински щастлив, че може да си заработи заплата.

На тръгване минаваме покрай табела за

пещера Магурата -

плавен ляв завой и сме на път. Минаваме през няколко по-малки села,  няма жив човек да се покаже.  Ето защо се изумяваме, когато на един селски площад съзираме духова музика, малко спретнато хорце и двама оператори. Два метра по-нататък виждаме прясно залепени политически афиши – предизборната кампания е отпочнала. Скептицизмът на малкото присъстващи от местните е осезаем дори за преминаваща кола.

Стигаме до пещерата. Точно до паркинга стои изоставен ресторант-мотел. Едно време е бил голяма работа, но сега – вехта.  Остатък от някогашни носталгии. Купуваме си билети и изчакваме влизането – входа се отваря на всеки кръгъл час. Групата е голяма, ние заставаме най-отпред, за да слушаме беседата. Доплаща се 1лв за нея. Смятам, че ще е интересна, защото в Магура има скални рисунки, прилепи, 20 метров сталактон, пенливо вино, Изгубен град и какво ли още не. Пещерата е на 15милиона години!

(http://bulgariatravel.org/bg/object/32/magurata_peshtera)

Влизаме. Вътре е 12градуса целогодишно, приятно е, пътеката е широка и хлъзгава – като в пещера. И тук се почна. Вървим, екскурзовода говори съвсем пестеливо – показва ни най-важните забележителности с по няколко думи. Информация за пещерата – четем си в интернет. Групата е голяма и се точи като връв. Последните надали са разбрали нещо. Сетих се за Ягодинската пещера – там събират малки групи, започват да разказват още преди да влезеш и спират чак след като си стигнал дневна светлина.  И така го правят, че все едно  търчим след Жул Верн към Центъра на Земята.  Сетих се и за водача от Съева дупка, който ме уговори да сляза по чехли на токчета и направи прехода вълшебен като приказка.  Тук е разходка в запустяла градската градина, само че по сумрак. Лампите са разположени ниско и служат само да ослепят погледа, за да не видиш нищо. Питам гида, няма ли малко да се пооправи тая работа – ми няма. Тука, знаете как е в нашия край. Има някакви изкуствени езерца насред пещарата -питаме защо са – за декорация.  Шампанското и прилепите са скрити в зала зад изкуствена стена, показаха ни я (стената, не залата). Скалните рисунки са в други разклонения, но там не се ходи, имало много специални условия, допълнителна такса и прочее. Това защо не ни го казват като си купуваме билетите – ми защото не го казват.   Разбира се, признавам, има места, които трябва да се опазят от масовия туризъм, но по-достъпните биха могли да са интригуващи. Децата ми какво ще запомнят от Магурата? Дборонамереността на екскурзовода, чиято беседа някак не му се получава?

Е, ще помним Изгубеният град, който изглеждаше вълшебен. За дъщеря ми измислих принцеса и лош магьосник, с надеждата, че ще запомни мястото.

Излизаме от пещерата – на 2километра поне от входа. За изморените туристи има влакче, което да им помогне с прехода надолу (купува се билетче).

Междувременно пак беше почнало да вали, та се отказахме от Бабини Видини Кули. За утешение, решихме да си купим вино от

село Рабиша – където е изба Магурата

Поне на две места имаше фирмени магазини. Спираме пред единия, влизам право в обикновен хранителен магазин, задръстен от лимонада и хляб. А виното? Ето, там – продавачка ми посочва десетина бутилки наредени над рафтовете с прах за пране. Жената е добра търговка, все пак.  За жалост, дистрибуция из страната няма (така ни обясни), но пък ако и се обадим, праща по куриер. Купихме каквото харесахме и вечерта установихме – виното наистина е пивко.  (http://www.magurawinery.bg/about.htm)

стара изоставена красавица от белоградчишко

Следващият ден посветихме на

Монтана и крепостта Монтанезиум

http://bulgariatravel.org/bg/object/109/Antichna_krepost_Montana

Мястото е особено, защото още трибалите са имали светилище наблизо – в историческия музей на градчето се пази плоча с Тракийския конник, скулптори на Дионис и много други. По-късно значението на Светилището оценяват римляни и почитат Диана, богинята покровителка на града, славяните го предават на своите идоли и тн. Реката е била наречена Свещена – Аугустос и днешното и име Огоста пази първоначалното си значение.  Първоначално крепостта е военна – има останки от стражева кула.   Към нея са построени по някое време жилищни сгради, в чийто основи са намерени ценни предмети. Цитаделата придала на селището сила и то било мощен икономически център в древността, за разлика от днес.  Икономиката на съвременния град не подпомага твърде брутния продукт на страната, да не говорим за безработицата. Както целия Северозапад, тук няма много европейски проекти, няма развитие, хората седят и чакат помощ. В нашата страна не сме научени да бъдем инициативни.

Кастра ад Монтанезиум

е възстановена с европейски пари, обаче. (има надежда).  Разположена е на хълм,  точно под онзи язовир, залял землищата на три села с обещанието да полива нивите от Враца до Видин. От двайсет години насам (без да броим другите 20, необходими за строежа), това обещание е неизпълнено. Стената се охранява от жандармерия, защото ако нещо стане (недайБоже), град Монтана  ще пристане на Черноморието.  В момента големият язовир Огоста се ползва за малък ВЕЦ както и за уж промишлен риболов, но местните не са наясно с последното. Т.е. тази забележителност с 40 годишна история тепърва ще се разработва.

Недалеч е и мястото, от където е даден сигналът за Септемврийското въстание http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B5%D0%BF%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B2%D1%80%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%B2%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5, претворено в стиховете на Гео Милев. В годините на соца, там е изградена „Петолъчката“ – монтанчани така наричали паметника. Разположен над града, с прекрасно дълго стълбище и тревни алеи, партийното ръководство го ползвало активно за политически тържества, а хората за разходки.  Точно до него имало луксозни ресторант и снек-бар, наречени „Диана“. От тях са останали паркинг, обрасъл с храсталак и плочките от подовете на кухненските помещения.

Слизаме по буренясалото стълбище през парка изграден на хълма.   Минаваме покрай паметника на Септемврийците, от червен камък. Нарисуван с графити и повредена горна част. Историята си прибира безславно идолите с глинени крака, колкото и да са трагични, но пази крепостите с истинско значение – Кастра сияе, а Петолъчката е потънала в храсти.  По алеите на градината преди е имало бронзови скулптори, а днес  – виждаме частни застроени имоти.  Голямата изложбена зала, мастодонт на социалистическата архитектура е разделена между заведение за хранене и автосервиз. Толкова и за културата.

алеята към луксозните ресторант и снек бар Диана

остатъци от историята

паметник на Септемврийците

ПП. В комплекса имаше информационен център, но не работеше. Почивните дни са за почивка, не за туризъм.

Напускаме града, без да го разгледаме, защото е разкопан кажи-речи из основи – сменят водопроводи.   Въпреки това, той, както и целия край е благодатно място за познание. Да споменем Леденика, Околчица, Берковица, манастири няколко, Радецки… Би трябвало да се поучим от гърците и другите ни съседски държави, които от два камъка правят важен за посещение обект. И на фона на политическите избори, на проблемите в образованието и здравеопазването (и ред други), културата ни е станала едно странично занимание. А имаме такава нужда, щото иначе се концентрираме в ежедневието и грам вдъхновение нямаме.

Предстои ни кратка почивка и оставяме Северозапада на надеждата, струяща от Дунав мост 2, надеждата за бъдещи инвестиции и с пожеланието екскурзоводите да правят интересни беседи.

Автор: Теодора Миткова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата България – на картата:

Още пътеписи от близки места:

1. Перник – най-ужасният ;) град в България ;)
2. Обиколка на България (2)
3. Hi, Stela – краткият поглед на случаен чужденец в България
4. Леденика, Магурата и Белоградчик
5. Кратко съботно-неделно пътуване из България
6. Обиколка на България (3)
7. Обиколка на България (1)
8. Кътчета от България: Дряновският манастир
9. Екскурзия из Югозападна България (2): Рупите и Самуиловата крепост
10. Кътчета от България: Връх Шипка
11. Турция – България, която загубихме (2)
12. След 10 години (България, София и Перник през очите на емигранта)

Изт:nixanbal.com/

Помните ли 20-ти век? Със сигурност повечето от вас – да! В сравнение с него, 19-ти век приличаше на мрачно, безпросветно Средновековие – без електричеството и автомобилите, без самолетите и бързите влакове, без космическите полети и телескопите, без компютрите и, за съжаление, атомните бомби. Да, в сравнение с 20-ти, 19-ти век изглеждаше като мрачно, безпросветно Средновековие. Същото се отнася и за 18-ти век, ако го сравняваме с 19-ти. И за 17-ти в сравнение с 18-ти. Всяко столетие има свой собствен, уникален почерк, характерен облик, различен подпис.

Характерното за 21-ви век е, че ще изживеем фантастичните романи и филми в ежедневието. Помня как ми звучаха датите 2010-та, 2014-та, 2015-та като малък, когато се натъкнех на тях в киното или измежду страниците на някоя книга – като далечна епоха от фантастичното бъдеще… А ето, че те вече са тук!

Билетите за първите космически екскурзии вече са продадени. Базите за Луната вече са начертани. Първите заселници на Марс вече са подбрани. Гугъл пуснаха действащ прототип на безпилотен, самоуправляващ се автомобил. Помните литози разказ?

Да, трудни времена са за фантастите, наистина! Ха си посмял да помечтаеш за нещо, ха си го видял още на следващия ден в магазина!

Бъдещето е сега, мили деца! В сравнение с него, 20-ти век ще изглежда като мрачно, безпросветно Средновековие. Нищо вече няма да е същото…

И нищо, че все още не си личи (съвсем). То и през 1914-та още не си личеше какво точно предстоеше да става. Това е само началото…

Ето кратко видео на безпилотния, самоуправляващ се автомобил:

Бъдещето е сега!

Тихомир Димитров 

отнякъде се взе
без перушина още
с влажна човчица
сега стои в пазвата ми
и тиктака
когато отлети
ще съм празен кафез
който по навик
всяка сутрин
ще сменя водата
и ще рони нови трохи
но няма да пее

  Людмила Миндовав „Кръстопът”.
  Людмила Миндова в DICTUM.

има хора мечтатели. но аз харесвам тези, които към това да мечтаят са способни да запретнат ркави и да се хванат на работа. затова и харесвам много екипа на Innovation Starter Box и идеята им да направят бизнеса в България поне малко по-иновативен.

каня ви на Академия за иновации в НБУ на 10 и 11 юни. ще е чудно.

програма и регистрация и подробности има тук

В желанието си да предлагаме най-високо ниво видео продукция на своите клиенти с колегите от филмово студио „Revive Vision“стартираме собствен Casting. На първо време кастинг системата ще обслужва само наши и партньорски проекти (реклами, филми и клипове), но за вбъдеще имаме желание да бъде достъпна и за други филмови компании.

Ако сте професионален актьорили статист (независимо с опит или без в киното и телевизията) може да се регистрирате на адрес – http://casting.revivevision.com/ и да имате възможността да участвате срещу заплащане в наши продукции без посредници и комисионни.

Що е то СТАТИСТ?

Статист може да бъде всеки, независимо от външния си вид, пол, възраст и професия. Статистите са хората на заден план в по-общите и мащабни кадри във видеото. Например минувачите по площад или хората на съседните маси в ресторанта около главните актьори. Понякога статистите имат и „малки роли“ с реплики. Например сервитьор, който поднася ястието на главните персонажи и тогава тяхната длъжност е Специален статист, което се заплаща и повече. Хонорарът на статистите варира между 30 и 200 лв. за ден, според вида продукция, нейната сложност и продължителност. Ако имате желание да се пробвате може да се регистрирате на адрес – http://casting.revivevision.com/

Преди две седмици Съдът на ЕС постанови, че всеки гражданин има право „да бъде забравен“. Правото да бъдеш забравен е фундаментално важно за защитата на личния ни живот в среда, където почти всичко се случва онлайн. Резюме на решението и изводи може научите от публикацията на проф. Огнянова.  Днес Google направи първата стъпка за изпълнение на решението, като предостави форма, която очертава изискванията на процедура, за реализация на правото да бъде забравен от най-популярната интернет търсачка.

За начало – техническо уточнение. „Забравянето“ от Google се осъществява чрез премахване на запис от индекса за търсене, който свързва термините за търсене с url адреса на страницата, където се намира информация за тях. Информацията не се премахва и продължава да съществува на адреса, на който е публикувана, но не се показва сред резултатите при търсене.

Процедурата е нова и тепърва предстои да се усъвършенства. В сегашния си вариант изисква да попълним уеб-форма, като посочим url адресите на страниците, които не желаем да бъдат свързвани с нас, заедно с причини за всяка конкретна страница, както и да предоставим доказателства за самоличност или упълномощаване.

Първите ми впечатления от предоставената възможност са:

1. Обосновка.Необходимо е обосноваване на всяко искане за премахване на url, с цел доказване на вредата, която се причинява. Вредата не се предполага. Решението на съда говори, че не трябва да се „предполага, че включването на въпросната информация в този списък причинява вреда на лицето“. Примерни причини, които Google посочват, са че информацията е остаряла, неотносима или „неподходяща“ (inappropriate). В прес изявлението се отбелязва и обществения интерес като аргумент за отказ на такова искане: „for example, information about financial scams, professional malpractice, criminal convictions or public conduct of government officials“. Точно наличието на вреда ще е основния предмет на спор и все още не е ясно как ще бъде преценявано дали посочената причината е основателна.
2. Компетентен орган и регулация. Разбирането ми е, че ако Google откаже да премахне определена информация, искащият ще може да я отнесе към Комисията за защита на личните данни или съответния на нея орган в другата държава. Не е ясно, обаче, дали и как има възможност да се обжалва съгласието на Google да изтрие дадена информация. Google e частна компания, но същевременно и средство да се реализира правото да се търси и получава информация. Може би е уместна и регулация в защита на обществения интерес, която да се състои в по-ясни критерии кога следва да се уважи правото да бъдеш забравен.
3. Само имена. Липсва възможност да се иска премахването на данни за пряка или непряка идентификация, които са различни от името (примерно ЕГН). Решението на съда говори само за търсене по име на лицето и вероятно това е причината за ограничената информация.
4. Само за ЕС. Google изглежда ще предостави функционалността само за локалните си сайтове като google.bg, а заличените връзки, ще са достъпни през глобалния google.com.
5. Обществен интерес.Не е ясно как и дали се извършва преценка дали лицето изпълнява обществена роля, която обосновава надделяващ обществен интерес (последно изречение на ал. 4 от Решението). Примерно, ако лицето е политик, заема висша държавна длъжност или друга обществена позиция, заявките не следва да бъдат изпълнявани.
6. Момент на преценка. Преценката дали да се премахне информация е единствено към „настоящия момент“. Това оставя без отговор възможността за зачистване на биографиите, примерно преди обявяване на имена на министри, кандидати за изборни длъжности и други лица, които има вероятност да станат обект на медийно и обществено внимание (пресен пример са снимките на Момчил Неков от Facebook).

Ефектите от въведената възможност са в различни посоки:

1. За Google. Индексът е най-ценния актив на Google. Търсачката полага всячески усилия да го допълва и обогатява и съм сигурен, че компанията ще се противопостави на всякакви опити той да съдържа по-малко информация. Допускам, че по подобие на резултатите с пиратско съдържание, страницата с резултатите ще показва премахнатите страници, с цел демонстрация на ефекта.
2. За лицата заемащи обществени позиции. Възможността ще бъде широко използвана от PR агенции, които поддържат публичния образ на обществени личности, за зачистване на неудобна и/или негативна информация. Като пример за работа в тази посока може да се ползва историята на WikiPedia страницата на Цветан Василев – ако заровите в беседата на промените, ще видите дългите спорове между Wiki-редакторите и PR служителите на банкера.
3. За гражданите. Най-сетне, се надявам от възможността да се възползват тези, за които е предназначена. Всички, които са надраснали предишните си грешки, надживели са предишните си травми и неуспехи, надмогнали са старите си недостатъци и са се променили за по-добро – те вече имат възможност да ограничат информацията, която ги връща в развитието. Тъй като ми е много интересно как ще се реализира това право, ще си направя експеримент да премахна информация за мен, за да видя как работи процеса.

Създадената възможност за реализация на правото да бъдеш забравен, е изключително важна за защитата на личното пространство. От друга страна тя създава възможности и за цензура и ограничаване на информация, която е от обществен интерес. Надявам се Google да подходят с много мисъл и внимание, но според мен е необходимо и по-детайлно нормативно уреждане кога правото да бъдеш забравен следва да бъде уважено.

Димо е от тези млади хора, които дават надежда – талантлив, ерудиран, деен. Занимава се с уеб. Обича България. Основател е на ДЕОС.

Какво те доведе в ДЕОС?
Никога не ми е било амбиция да се занимавам с политика. Никога не ми е влизало в личните планове да членувам в политическа партия. Следя българската политическа сцена от близо 10 години и съм на мнение, че българският политик отдавна е забравил защо е в парламента. Последните няколко години, наглостта на българския политик мина всякакви граници!
Аз искам да живея в България. Този хаос и абсурД, който се е развилнял, ми пречи пряко.

В ДЕОС ме доведе желанието ми това да се промени. Наясно съм, че очакваната 20 години промяна, няма да се случи с недовлони постове в социалните мрежи, а с действие.
Другата основна причина, която ме доведе в ДЕОС са хората, застанали зад тази кауза.
Tук намирам съмишленици, обявили се против абсурда в тази държава с действията си.
Будни, интелигентни, успели, морални – това са хората в ДЕОС!

Има ли шанс за промяна в България?

Разбира се. Трудно, но твърдо да. Няма нещо, което да не може да се промени, въпросът е на каква цена.Промяната е възможна, но тя трябва да настъпи в два аспекта: В политически аспект, някой трябва да я инициира. Трябва да се появи политически субект, който да застане зад ясни позиции с чисти и градивни намерения. И много воля. И търпение. И постоянство.

Далеч съм от мисълта, че с магическа пръчица ще сменим една система, гнила с години, но все от някъде трябва да се започне. Един ще тръгне, друг ще го последва, трети ще го подкрепи и малко по малко старите практики ще остават в миналото.

Аз вярвам, че ДЕОС има качествата да бъде инициатор на промяната.

И разбира се – промяна в граждански аспект. Промяната, за да се материализира, тя трябва да се случи в начина на мислене на всеки българин. Трябва да сме единни. В момента всеки живее за себе си. Ето това ще бъде най-трудното, но не е невъзможно.

Кои области мислиш са най-перспективни? Занимаваш се с уеб – не е ли това един от възможните пътища и как може да имаме повече и по-качествена уеб продукция, според теб?

Не зная дали е известно на хората, които са далече от ИТ сектора, но той се развива с много бързи темпове в България и е достигнал много конкурентно ниво и продължава да се развива.

Как може да имаме повече и по-качествена уеб продукция. Отговорът на този въпрос, според мен дава отговор и на въпроса как може да има по-качествена продукция по принцип. Разковничето се крие в образователната система. Образователната система трябва да е много “в час” с нуждите на бизнеса и икономическите приоритети на страната.

Един хубав пример от ИТ сферата. В България в момента има недостиг на ИТ специалисти. Как се решава проблема? Тенденциозно се откриват школи и центрове за обучения за създаването на кадри. Преди месеци врати отвори първият специализиран софтуерен университет. Така несъмнено се вдига нивото на българскитя ИТ сектор .

Това трябва да се случва и в други сфери, но всичко е много свързано. Първо те трябва да заработят.

Относно перспективните области. Не се наемам да степенувам, но съм убеден, че почти от никой отрасъл в България не се извлича дори оптималното.

В България имаме солидни запаси от газ в Черно море, залежи на ценни метали, не малко твърди горива и полезни изкопаеми. Разнообразие от плодородни почви, минерални извори, излаз на море, подходящ за земеделие и туризъм ландшафт. Всичко това дава много благопдирятни условия за развитие на много отрасли. Просто някой трябва да се заеме с това, но отговорно.

Ако не с кебапчета с какво ДЕОС ще привлича членове и симпатизанти?

Всеки привлечен от идеята за кебапче, кюфте, iPad или Мерцедес няма място в ДЕОС.

Това, което членове и симпатизанти биха намерили в ДЕОС е съмишленици и възможност да дадат гласност на своите идеи, а не просто подкрепа на чужди.

ДЕОС в първо лице и с Емил, Дарин, Гари, Руми, Иван.

събота, 31 май, 18 ч., Лятна естрада на Борисовата градина учредяваме ДЕОС. ела.

  Предлагаме ви разговор (на Валентин Дишев - от 14.03.2014 г.) с Марин Бодаков) за книгата на Албена Тодорова “Стихотворения”(С., 2014 г.):




(първа публикация - в електронното мултимедийно списание за литература DICTUM)


“Тези стихотворения са като рязко отворена врата към свежата нощ, към свежия мрак… Тази книга ще ви даде ясното усещане, че голямата поезия е тук.” (М.Б.)

Кения претърпява поредната си суша и поради това е заплашена от поредния масов глад. Въпреки това, отказва предложения за помощи, защото били "храна за кучета", а преди години забрани вноса и отглеждането на всякакви ГМО култури...

(Чети още...) (536 думи)

© Петър Стойков

по/стъпва сякаш
боса върви сред тревите и охлюви
къщите си изгубили в мрака пропълзват
между напуканите ѝ пети
прибира полите за да може листенцата
и мравките по-лесно
да се покатерят нагоре до коленете
да гъделичкат
и да заспиват на сгъвката между
палеца и показалеца
на левия ѝ крак

така по обед когато
вече обувките затискат пръстите
тя ги събува, маха подметките
и изтръсква няколко мравки
две светулки
един прозяващ се охлюв
и миналогодишен пясък

Стихотворението е включено в дебютната книга на Яна Копчева “И всички въпроси” (Издателство “Пергамент”).

Яна Копчевав “Кръстопът”.

ДЕОС ми напомня няколко приказни героя, от тези, с които живеят децата ни, тези, които и ние все още носим в сърцата си и при които намираме утеха, мъдрост, път.
реших да ги споделя:

ДЕОС ми напомня на Пипи: с характер, свое мнение за всичко, различна, нетрадиционна, самостоятелна, свободолюбива.

ДЕОС ми напомня на Мечо Пух: с усмивка и с много приятели. “Колкото повече – толкова повече”

ДЕОС ми напомня за Матилда: обича книгите и мъдростта в тях.

ДЕОС ми напомня и за Чарли: готов е да се откаже от огромната мечтана Шоколадова фабрика, заради семейството си.

ДЕОС ми напомня и за Уоли: има за задача да изрине огромни камари насъбрал се с десетилетия боклук, за да върне живота на планетата.

ДЕОС ми напомня за Алиса: смело пристъпва в непознатото, без страх, в приключение, с много нови срещи намира своя път.

ДЕОС ми напомня на Малкия принц: загрижен, с нежност, любов и постоянство.

приказката вече започна на 9-ти март с Инициативен комитет. утре, 31 май е важна кулминация в нея – основаваме ДЕОС на поляната до Лятната естрада в Борисова градина от 18 ч. дори да вали ще сме там. ела и ти

подробности за новия либерален партиен проект ДЕОС има на www.deos.bg

На 21 май в Карпатските планини бяха пуснати на свобода 17 бизона от подвид „европейски“, някои от които са пропътували достойни разстояния чак от, например, Швеция. Това е първата стъпка от една много амбициозна програма на WWF, която цели да има 500 свободни бизона в Карпатите. Опитите за възстановяване на популацията на бизоните в Европа вървят от 50-те години на миналия век.

През 1927 година бизоните окончателно губят неравната битка с човеците, които на воля ги ловуват и рушат естествената им среда. Стигнало се е до там, че са били останали едва 54 животни от този вид. В Карпатите бизоните са изчезнали преди 200 години. Но историята на спасяването на вида им – не на човеците, за това има още да почакаме – е истинско вдъхновение за борещите се за опазване на природата. Просто защото е много необходим пример, доказващ, че, има ли воля, има начин, а след това – и успех. Днес има хиляди бизони на свобода, от няколко дни вече и в Карпатите.

Европейският бизон е най-големият сухоземен бозайник на континента ни, височината му е около 2 метра в раменете и често достига тегло от 1 000 кг. Възстановяването на популацията му е от изключително значение за баланса на екосистемите: бизоните са тревопасни, поглъщат огромно количество зелении ежедневно (до 32 кг!), като така създават открити пространства, ливади и полянки в горите, което привлича насекоми и птици. Торът на бизоните ще разнася семенца, а бивните им ще разравят почвата, като такa създават благоприятни условия за поникване на растенията.

За Румъния, възстановяването на бизоните е въпрос и с откровена икономическа важност. Правителството осъзнава какво би могло да направи опазването на дивите видове за туризма й и възнамерява да работи за установяването на адекватни мерки.

За накрая, още по-добрите новини: освен бизона, няколко други вида, сред които вълци, рисове, бобри и орли, успешно се завръщат в природата, благодарение на усилията на хората, посветени на опазване на околната среда – така твърди докладът на Лондонското зоологическо обществоот миналата година.

—

WWF Romania

От децата можем само да се учим. Те може да са малки, но идеите им са големи. По повод 1ви юни, ви представяме няколко идеи, събрани от ученици в различни държави, благодарение на Latitude, компания за творчески проучвания. Те са попитали децата какво биха направили, за да се справят с един от най-страшните проблеми на съвремието, огромното количество боклук, с което засипваме планетата. Ето и идеите:

“Робот, който яде всичко по пътя си и го сортира в рециклирани и биоразградими материали. След това с роботските си ръце го превръща в други предмети”:
12-годишно момиче от Франция.

“Някой може би не иска да има хамстер повече.Просто осъществяваме телепатична връзка с хамстера, слагаме го в супер-събирача на Боклук 3000 и… Бууум!, той започва да събира боклук!”:
8-годишно момченце от САЩ.

“Това са едни мили извънземни, които ядат боклук. Те ще изядат целия боклук, който не рециклираме или компостираме.”:
9-годишно момиченце от САЩ.

“Неразрушим мобилен телефон – фабриките няма да се налага да правят много от тях”:
12-годишно момиченце от Чешката република.

“Тази машина наказва хората, когато изхвърлят неща, които биха могли да изпозлват отново”:
10-годишно момиченце от Чешката република.

“Коли, захранвани от вода, които отделят само водна пара”:
11-годишно момиченце от Германия.

“Да рециклираме огнеупорни неща от метал и боклук, за да изградим мостове”:
12-годишно момиченце от Чешката република.

“Дистанционно с бутон “рециклиране”, който превръща всеки боклук в нещо полезно”:
12-годишно момиченце от Франция.

“Слагаме боклука в ракета и го разтоварваме в космоса”:
12-годишно момченце от Франция.

“Мисля, че трябва да транспортираме боклука във виртуалния свят, във видео игрите. Но във виртуалния свят той няма да бъде боклук, би могъл да е нов обект”:
10-годишно момиченце от САЩ.

“Бих направила сайт със събития като събиране на боклук в парка, за да помогна на хората да сортират отпадъците”:
10-годишно момиченце от Чешката република.

—

Вижтеи цялото проучване.