Клод ЛЕВИ-СТРОС
![Claude-Levi-Strauss 1]()
IV. Бороро
Злато и диаманти
Вратата за пътя към Боливия – порт Корумба, – лежи на десния бряг на река Парагвай и ти се струва, че е създадена за самия Жул Верн. Градът се е покатерил на върха на извисяваща се над реката варовикова скала. Две-три колесни параходчета с каюти на двете палуби, разположени ниско в корпуса и увенчани с хилави тръби, стоят в обкръжението на пироги около стоянките на кея, откъдето към върха води път. В ниското се издигат няколко сгради, които с внушителния си вид не съответстват на нищо около тях. Митница, арсенал. Те напомнят за ония времена, когато река Парагвай е била ненадеждна граница между държавите, сдобили се с независимост едва отскоро. Тогава този воден път е осигурявал интензивна търговия между Рио-де-ла Плата1 и вътрешните райони на континента.
Поел от кея към високото, пътят, не повече от двеста метра, върви ведно с корниза на скалите, после се извърта под прав ъгъл и въвежда в града по дълга улица, застроена с ниски къщи в бял и бежов цвят с плоски покриви. Улицата завършва на квадратен площад, където всред треволяка растат фламбойяни – дървета с остро-отровни оранжеви и зелени цветове, доставени от Антилските острови. По-нататък чак до закриващия хоризонт на хълмовете се е протегнала камениста равнина.
Единственият тук ресторант е винаги препълнен; местните жители понякога дават под наем първия етаж, където се събира влажният въздух от блатата. Близки до реалната действителност нощните кошмари правят от животеца на новопоявилия се христиански мъченик, захвърлен в душната яма на охранените дървеници. Ако говорим за храната, то тя е отвратителна, доколкото земята, бедна или необработваема, не е способна да удовлетвори потребностите на двете-трите хиляди местни и придошли жители, съставляващи населението на Корумба. Всичко струва луди пари, а царящата тук външна възбуда, контрастираща рязко с равнинния и пустинен пейзаж – кафяв сюнгер, простиращ се по протежението на реката, – създава впечатление на жизненост и веселост, подобно на онази, каквато сто години назад са могли да създадат градовете на американските пионери в Калифорния и в Далечния Запад. Привечер цялото население се скупчва на корнизите. Юношите, провесили нозе, мълчаливо седят на балюстрадите, а пред погледите им се разхождат, по три-четири, шушнещи си девойки. Тези предсватбени сгледи биват представени от странна церемония, която протича на мъждукаща електрическа светлина, зад която се простират петстотин километрови блатни местности, на чиито пространства могат да се видят камилски птици и питони боа, които могат да се срещнат и на две крачки от стените на града.
![Claude-Levi-Strauss 3]()
Корумба отстои само на четиристотин километра с полет от Куяба. Аз бях свидетел на развитието на въздушните съобщения между тези два града, което в началото ставаше на неголеми четириместни самолети, преодоляващи това разстояние за два-три часа жестоко друсане, а от 1938-1939 г. – на дванайсетместни “юнкерси”. Но през 1935 г. до Куяба беше възможно да се отиде само по вода, тъй като криволиченията на реките удвояваха този път до осемстотин километра. За да попаднеш в столицата на щата в сезона на дъждовете бяха необходими осем дни, а през сухия сезон – три седмици, тъй като лодката, поради малкото валежи, често засядаше в плитчините. Трябваше да загубиш не един ден, докато я избуташ от плитчините, привързал към здравото дърво дебелото въже, което изопваше неистово работещия двигател. В кантората на компанията висеше съблазнителен плакат, който рекламираше пътешествието с “най-бързия и комфортабелен параход по линията Куяба – Корумба – Порто-Есперанса”. Излишно е да казваме, че действителността малко съответстваше на описанието.
Въпреки всичко пътешествието беше очарователно. Пътниците бяха малко, това можеха да бъдат семейство скотовъдци, отиващи към стадата си, странстващи търговци с ливански произход, военни от гарнизона или провинциални чиновници. Току-що стъпила на борда, публиката веднага се преобличаше в домашна дрехи като за вила, тоест в пижами на райета (контетата – със свилени), едва скриващи покритите с косми тела, и нахлузваше домашни пантофи. Два пъти на ден всички се събират на масата за неизбежното меню, състоящо се от пълно блюдо с ориз, второ блюдо с тъмен фасул и още едно – върху брашно от сушена маниока – всичко, като гарнитура към прясното или консервирано говеждо. Това се нарича фейжоада, думата идва от feijāo – „боб”. Лакомията на моите спътници би могла да се сравни единствено с оная разсъдливост, с която те говореха за нашата ежедневна храна. В зависимост от времето трапезите от фейжоада се обявяваха ту за „превъзходни”, ту за „отвратителни”, а десертът от мазен кашкавал и плодов мармелад се ядеше едновременно и то с върха на ножа и биваше оценяван като „достатъчно” или „недостатъчно” „сладък”.
На всеки трийсет километра параходът спира, за да натовари складирани дърва, а в случай на необходимост чака два-три часа, докато собственикът на ресторанта навлезе в прерията, улови с ласо някоя крава, заколва я, разфасова животното с помощта на членовете на екипажа, които след това качват говеждото на борда и с него нашите нужди за няколко дни биват задоволени.
![Bra 11]()
![Bra 14]()
През останалото време параходът бавно пълзи по тесните ръкави на реката; това се нарича „да обслужваш“ естиройш, както наричат участъците от маршрута, образувани от отделни части на реката между два завоя, зад които нищо не се вижда. Благодарение на резките завои естиройш понякога тъй се сближават, че вечер се оказваш всичко на всичко на няколко метра от онези места, от които си се намирал сутринта. Параходът често закача клоните на потопените дърветата на гората, напълно господстваща върху брега. Шумът на двигателя пробужда безчисления свят на птиците: арара, чийто полет е оцветен в синьо, червено и златно, гмурци-корморани със своите извити шии напомнящи крилати змейове, папагалчета и папагали, изпълващи въздуха с крясъци, достатъчно приличащи на гласове, за да ги приемеш и за нечовешки. Монотонността на това зрелище, което се разгръща тъй близо, приковава вниманието и предизвиква някаква вцепененост. Току пасажерите настръхват от него: това става, когато отвреме-навреме реката бива преплувана от стадо елени или тапири, а на повърхността на водата се извива лека като сламка гърмяща змия или боа или пък пъпли гъмжило безобидни крокодили (убиват ги с карабина, като се целят в очите, занимание, което много бързо доскучава). Уловът на пирани върви оживено. Тук-там по поречието на реката се виждат големи сушилни за месо, изглеждащи като бесилки: над обсипаната с кости земя са издигнати успоредни решетки, на които висят лилави късове, а над тях кръжат тъмни облаци от американски лешояди. След мястото, отредено за кланица, стотици метри по течението на реката са червени от кръв. Достатъчно е да хвърлиш въдичка и множество пирани, не чакащи дори потапянето на куката без стръв, се хвърлят на нея, опиянени от кръвта и ето една от тях вече виси на куката като златен ромб. И сега вече рибарят трябва да бъде внимателен, когато изважда кукичката от устата на своя улов: само едно захапване и той може да остане без палец.
Когато притокът на река Сан-Лоренсу (по неговото горно течение по-късно ще се отправим пеш да срещнем бороро) остана назад, тресавището свършва. По двата бряга на реката сега се простира тревистата савана кампос, където често се виждат колиби и бродят стада.
![Bra 15]()
На рулевия му е трудно да забележи Куяба, освен че над залетия от вода павиран склон, на ръба високо горе, различава силуета на стария арсенал. Там започва дълга двукилометрова улица, която извежда на площада, а на него, насред две алеи от царствени палми, се извисява катедрала, цялата в бяло и розово. Вляво е епископството, вдясно – дворецът на губернатора, а на ъгъла на главната улица – единственият по онова време хан, чийто съдържател беше дебел ливанец.
Аз вече описах Гояс и бих се повторил, ако отново се разпростра за Куяба. Местоположението на града не е много красиво, но сам той със своите строги къщи, издигнати по средата на пътя между двореца и хижата, има своето очарование. Тъй като местността е хълмиста, от горния етаж на постройката винаги се вижда само част от града – бели къщи с оранжеви керемидени покриви с цвета на земята, на чийто фон се откроява зеленината на градините. Централният площад, във формата на буквата L, е впримчил мрежа от улички, които напомнят колониалния град на XVIII век, които завършват в пустошта и се ползват от керван-сараите; по неравните алеи, обградени от мангови и бананови дървета, се забелязват скрити в сенките им паянтови колиби. Зад тях съвсем близо започва вече равнината, където пасят стада крави, предназначени да бъдат отпратени в сертаната или пък току-що са били пратени оттам.
Основаването на Куяба начева около средата на XVIII в. Около 1720 г. отрядите паулисти, тъй наречените бандейранте², се появили по тия места за първи път. На няколко километра от днешния град те изградили неголям пост и там заселили колонистите. Тук живеели индианците куксипо, някои от които се съгласили да зе заемат с изкореняването на гората. Веднъж един от заселниците на име Мигел Сутил изпратил няколко индианци за див мед. Същата вечер те се върнали окичени със златни самородни кюлчета, които намерили ей-тъй направо на земята. Сутил и още един заселник на име Барбудо – „Брадатия”, – се върнали с индианците на мястото на находката и там навсякъде се оказало, че е пълно със злато. За един месец те събрали пет тона самородно злато.
Затова и не бива да се дивим, че местността около Куяба с времето е заприличала на бойно поле; за предишната „златна треска” напомнят прорасналата трева и могилите от храсти. И днес се случва някой жител на Куяба, докато разравя градината си, да намери къс самороден метал. А във вид на песъчинки златото тук се среща навсякъде. В Куяба бедните често търсят злато, виждаш ги надвесени в средата на ручея, който пресича града в ниското. Дневните усилия им осигуряват прехраната, а много търговци все още ползват малки тежести, за да претеглят предложения им шепа златен пясък, за да платят за него немного във вид на месо или ориз. Веднага след силния дъжд, когато водата тече в буйни потоци, към нея се отправят деца с топки от златист восък. Като потапят топките в потока, те изчакват докато към восъка прилепнат мънички блестящи частички. Впрочем, жителите на Куяба говорят, че под техния град на дълбочина от няколко метра минава златна жила; казват, че тя се е спотаила под скромната кантора на „Бразилска банка” и че това съкровище прави банката много по-богата, отколкото сумите, които тя пази в остарелите си сейфове.
![Claude-Levi-Strauss books 2]()
![Claude-Levi-Strauss books 4]()
![Claude-Levi-Strauss books 3]()
![Claude-Levi-Strauss books]()
От предишната слава на Куяба видим днес е бавният и церемониален начин на живот. За чужденците първият ден тук минава в ходене напред-назад по площада, който отделя хана от двореца на губернатора: след пристигането си следва да представиш визитна картичка, час по-късно адютантът, мустакат жандарм, се появява с ответни знаци на внимание. След сиестата, когато целият град от обед до четири следобед потъва във вцепенение, трябва да засвидетелстваш своята почит към губернатора, който със скучаещ вид оказва на етнографа вежлив прием. Индианците? Той, разбира се, би предпочел изобщо да ги няма. Като някакво досадно напомняне са те за неговата политическа немилост, свидетелство за заточението му в някакъв изостанал окръг. При епископа всичко се повтаря: индианците, налага се той да ми обясни, са не тъй свирепи и глупави, както би могло да се помисли; мога ли аз да си представя, че една индианка бороро е приела християнската вяра? И че братята от Диамантина са успели – с цената на какви усилия! – да направят трима индианци-пареси сносни дърводелци? А по отношение на науката мисионерите действително са събрали всичко, което си е заслужавало да бъде съхранено. Що се отнася до легендите, то на тях им е известна легендата за потопа, значи господ бог не е поискал над тях да тегне проклятие. Аз се обръщам с лице към тях, така да бъде. Но за да запазя непременно авторитета на светите отци: никакви, каквито и да са, подаръци, огледалца или мъниста. Само секири: на тези лентяи трябва да им се напомня каква святост е трудът.
Освободил се от тези формалности, минавам към сериозната работа. Дните ми минават в задното помещение на лавката на ливанските търговци: те са и търговци на едро, и лихвари. Снабдяват с железария, платове и лекарства дузина роднини, клиенти и лица, които се ползват с тяхното покровителство. Те тръгват с качените си върху бикове взети на кредит товари или с пироги изтръгват и последните милрейси от своите клиенти по затънтените места и по поречието на реката. Пекар подготвя за нас чанти с болаш – кръгли хлябове, замесени без мая като им добавя мазнина. Те са твърди като камък, но поставиш ли ги на огън, стават меки. Натрошени от дупките по пътя и пропити от потта на биковете, те се превръщат в някакъв не поддаващ се на определение продукт, като нещо гранясало, каквото е и сушеното месо, поръчано от касапина. В Куяба месарят живееше в неописуема тъга от едно-единствено свое неосъществено желание, което нямаше начин да се сбъдне – някога в Куяба да дойде цирк. Искаше му се да види слон: „Що месо…”!
Да не забравя, сещам се и за братята Б., французи, по произход корсиканци, заселили се отдавна в Куяба – по каква причина те пазеха в тайна. Говореха на родния си език напевно и неуверено, думите като че идваха отдалеч. До момента, в който станаха собственици на гаража, те се занимаваха с лов на големи бели чапли и описваха тъй техниката на лова: трябва да разстелите на земята пекетчета бяла хартия, а големите птици като омагьосани от чистия цвят, същият като техния собствен, идват, завират клюн в перушината си и, не виждащи нищо, без съпротива попадат в ръцете на ловците. Красивите пера отскубват по време на любовните им танци още докато птиците са живи. Долапите на братята бяха натъпкани с пера, които вече на намираха пазар, защото бяха излезли от мода. След това братята станали търсачи на елмази. Сега те се занимаваха с оборудването на камионите. Буквално като кораби от минали времена, браздили неизвестни океани, камионите поемаха по пътищата, по които и товарът, и машините се подлагаха на риск да се преобърнат в проломите или в реката. Затова, когато те благополучно се доберяха до целта, четирикратната печалба компенсираше на братята всички предишни загуби.
![Bra 13]()
Аз често обикалях околностите на Куяба. В навечерието на отпътуването се товареха бидони с бензин в количество, отчитащо две обстоятелства: разхода в двете посоки и почти постоянното движение на първа или на втора скорост. Провизиите и лагерното снаряжение разполагахме така, че всички да могат да седнат и да се пазят от дъжда. На канатите окачвахме крикове и други инструменти ведно със запасите от въжета и дъски за ремонт на разрушените мостове. На зазоряване се покатервахме върху целия този товар, буквално като на камили, и камионът на тласъци започваше да се предвижва напред. Трудностите се появяваха още по средата на деня: срещахме наводнени или блатисти участъци, които трябваше да застелим. Веднъж три дни се наложи да пренасям пред камиона трупи за настилка два пъти по-дълги от камиона, докато не преминахме опасното място. Понякога попадахме на пясък и ние риехме пред гумите ями, като ги запълвахме с листа. Дори когато мостовете бяха оцелели, се налагаше изцяло да разтоварваме багажа, за да облекчим машината и преминали през разнебитените дъски, отново да я товарим. Ако мостът беше с изгорели греди, ние разгръщахме лагер и го възстановявахме, а след това отново разглобявахме лагера, тъй като дъските можеха да потрябват пак. Понякога срещахме и големи реки, през които можехме да преминем само с ферибот, който се правеше от три пироги, съединени с греди. Под тежестта на камиона, дори без багаж, пирогите потъваха във водата до самия си борд, другия бряг се оказваше много стръмен или блатист и хлъзгав и автомобилът не можеше да го изкачи. Тогава се налагаше брегът да се изследва по протежение няколкостотин метра в търсене на по-удобен подход или брод.
Хората, които караха тези камиони бяха привикнали да прекарват в път цели седмици, а понякога и месеци. Те работеха по двама: шофьорът и неговият помощник, първият – зад волана, а вторият – настанил се как да е на стъпенката. Помощникът гледаше за препятствия, следеше за придвижването подобно моряк, примъкнал се на носа на кораба, за да помогне на кормчията да премине през фарватера. Той винаги държеше карабина, тъй като нерядко пред камиона – по-скоро удивени, отколкото уплашени, – застиваха сърна или тапир. Тогава той стреляше наслука и в зависимост от успеха решаваха дали камионът да спре или не: животното трябваше да се одере, месото да се разфасова на тънки ленти подобно картофи, които обелват в спирала до средата. Тези ленти натриваха със смес от сол, пипер и счукан чесън, която винаги беше под ръка и за няколко часа ги оставяха на слънце. Това се повтаряше на следващия ден, и пак – на следващите дни. По такъв способ се получава carne de sol – месо, изсушено на слънце; то не е тъй вкусно, както carne de vente, което съхне на сянка, набучено на прът, но затова пък се запазва за по-дълго.
Странен живот водят тези шофьори-виртуози, винаги готови да извършат и най-тънкия ремонт, сами проправящи и унищожаващи пътищата на своите преходи, принудени цели седмици да остават насред горите, там, където се е счупил камионът им, докато наблизо не мине камион на конкурента и не вдигне тревога в Куяба, а оттам да помолят в Сао Паулу или в Рио да им доставят излязлата от строя част. През цялото време шофьорите живеят в лагери, ловуват, мият и се къпят, спят и чакат търпеливо. Моят най-добър шофьор беше избегнал правосъдието след извършено престъпление, за което той никога не промълви. Знаеха за това в Куяба, но мълчаха: да го замениш нямаше с кого в случаите, когато трябваше да се направи нещо изключително. Със своя живот, който подлагаше всекидневно на риск, той, по мнението на околните, щедро се разплащаше за живота, който някога бе отнел.
Когато около четири сутринта напуснахме Куяба беше още тъмно. Погледът различаваше църквата, украсена с изкуствен мрамор от темела до камбанарията. Камионът подскачаше по крайните улици, павирани с речен камък, по чието протежение бяха посадени подстригани във формата на кълбо мангови дървета. Характерният вид на плодна градина, който по силата на естеството на дърветата има саваната, създава илюзия за пейзаж, създаден от ръката на човек. Тъй ни се струва, когато навлизаме вече с камиона между дърветата. Скоро пътят става труден за преминаване: той се изкачва над реката по каменисти зигзаги, а тях ги прерязват коловози и кални бродове от изтръгнатата гора.
Като се изкачихме на върха, видяхме тънка линия, вече твърде неподвижна, за да можеш да я сбъркаш с отблясъците да зората. Но ние много се съмнявахме в нейната природа и съществуването й. Но след три-четири часа, когато беше преодолян каменистият склон, пред нас се разкри широка панорама, която ни застави да повярваме в очевидността: от север на юг се издигаше червена стена, извисяваща се двеста-триста метра над зелените хълмове. Тя постепенно се снижаваше на север, докато не се сливаше с платото. Но ние започнахме да различаваме подробности, приближавайки се към нейната южна страна. Тази стена, която само на пръв поглед изглежда равна, крие в себе си тесни и дълбоки цепнатини и дава тласък на високи върхове, тераси и платформи. В това каменно творение има и редути, и теснини. На камиона му трябваха няколко часа, за да изкачи ската, едва пооформен от човека и привел ни до най-горния край на шападата – плоския връх Мату Гросу. След него попадаме на хиляда километрово плато, снизяващо се с лек наклон на север чак до басейна на Амазонка.
Тук се открива друг свят. Под твърдата млечнозелена трева, образувала се в резултат на повърхностна ерозия на пясъчния пласт, се вижда пясък – розовеещ или с цвят на охра. Цялата растителност тук се състои от редки възлести храсти, защитени от царящата тук седем месечна в годината суша от дебела кора, твърди блестящи листа и шипове. Достатъчни са няколко дъждовни дни на тази савана, за да се превърне в градина: тревата се раззеленява, покрива се с дървета, които цъфтят в бели или люлякови цветове. Но както и преди това главното за наблюдателя си остава впечатлението за огромни простори.
Повърхността е тъй равна, а склоновете тъй леки, та хоризонтът безпрепятствено се простира на десетки километри. Нужен е половин ден, за да преодолееш пространство, съзерцано заранта. Всеки следващ ден виждате пейзаж, видян вчера, тъй че възприемането на настоящия и впечатленията от предишния се смесват в някаква илюзия за неподвижност. Колкото и надалеч да се е изтегнала земята, тя е удивително еднообразна и абсолютно лишена от неравности, така че отдалеченият хоризонт – някъде високо в небето, – възприемаш за облак. Този пейзаж е тъй фантастичен, че не ти се струва дори монотонен. Отвреме-навреме камионът преминава някакви бродове на реки без брегове, сякаш реките не пресичат, а по-скоро затоплят блатото. Тази земя буквално е един от най-древните на земята континенти, парче от Гондвана, съединяващо Бразилия и Африка, останало завинаги младо, на което реките дори не са успели да направят свое корито.
Небето и земята тук менят традиционните си за нас роли. Облаците рисуват най-невероятни сгради над млечния шлейф на саваната – кампо. Небето става средоточие на форми и обеми, а земята в същото време пази своята първична мекота.
Една вечер ние спряхме недалеч от гаримпо, лагер на търсачите на диаманти. Скоро на фона на нашия огън се появиха силуети: това са гаримпейросите – златотърсачите. Те извадиха от раниците и джобовете си увити в парцалки бамбукови тръбички и изсипаха в нашите шепи тяхното съдържание с надеждата да ни продадат намерените необработени диаманти. Но аз се бях наслушал за нравите на гаримпейрос и знаех, че тук едва ли може да си види нещо кой знае колко интересно, тъй като гаримпо има свои неписани, но въпреки това строго съблюдавани закони. Тези хора се делят на две категории – търсачи на приключения и бегълци.
Течението на рекичката, в пясъка на която събират диаманти, се намира под контрола на онези, които са заели мястото първи. Голямата печалба се случва не тъй често, трябва да имаш много търпение. Затова и търсачите се обединяват в команди с предводител, украсяващ себе си с титула „капитан” или „инженер”. На него му трябват средства, за да въоръжава своите хора, да ги осигурява с необходимите съоръжения – калайдисано метално ведро за изкопаване на чакъл, решето, тава за промиване, понякога и скафандър за спускане под вода и въздушна помпа, и най-главното – да ги снабдява редовно с припаси. От своя страна търсачите се задължават да продават своите находки само на най-доверени купувачи (които от своя страна са свързани с крупни майстори-шлифовчици в Холандия или Англия) и делят печалбата с водача си.
Тези отряди са въоръжени не само заради евентуалните свади един с друг, които между другото са доста чести. До съвсем скоро, а понякога и сега, тяхното оръжие удържа полицията на почтително разстояние от гаримпо. По такъв начин диамантоносната зона образува държава в държавата, при което първата непрекъснато се намира в състояние на открита война с втората.
За да оправдаем все пак непокорните, трябва да кажем, че ако полицията успееше да залови някого към подстъпите на гаримпото, нещастникът рядко биваше откарван в Куяба. Знаменитият глава на гаримпейросите – „капитан” Арнолдо веднъж беше хванат заедно със своите подопечни. На шиите им метнаха върви, вързани за върха на едно дърво, а под нозете им поставиха дъски. Тъй и стояха, докато от умора не загубиха равновесие и не се провесиха, затегнали клупа.
Законът на гаримпо се съблюдава тъй строго, че в трактирите в Лажеада или Пошореу, центрове на търсенето на диаманти, нерядко може да си види оставена без надзор маса, обсипана с елмази. Но всеки намерен камък безпогрешно се знае от владетеля по форма, размер и цвят. Тези подробности той запомня тъй точно и завинаги, че дори и след години помни всеки от тях как изглежда. „Когато го видях – разказва един от моите посетители, – ми се струваше, че в шепата ми беше обронила сълза пресветата Дева”… Но камъните не всякога са чисти като изворна вода: често ги намират в рудна жила и от пръв поглед не могат да установят тяхната истинска стойност. Довереният прекупвач обявява цената (това се нарича да претеглиш, да премериш диаманта), и търсачът, длъжен да го продаде тъкмо нему, е принуден да приеме условията му. Точно тук своята роля изиграва помощникът на прекупвача и финишира спекулативната сделка.
Позаинтересувах се дали в гаримпо не се случва мошеничество. Да, но то е без резултат. Ако търсачът предложи диаманта на друг прекупвач или прави това без знанието на своя предводител, той веднага „гори”, тоест предлагат му минимална цена, която ще се понижава систематично при всеки следващ опит. Имало е случаи, когато такива иманяри са умирали от глад, държейки в шепата си диаманти.
Въпросът има и друга страна. Един пришълец от Сирия, например, забогатял като купувал на ниска цена диаманти с недобро качество. Той ги нагрявал на примус, а след това ги потапял в багрило. По този способ на жълтия диамант се придава по-привлекателен повърхностен нюанс, заради което го наричат пинтадо – боядисан елмаз.
Практикува се още едно мошеничество, но на много по-високо ниво: при преноса да се отклонява плащането на мито към бразилската държава. В Куяба и Кампу Гранди познавах професионални придружители, тъй наречените главорези. Те също можеха да разкажат кое-що: ако ги хване полицията, кутиите с цигари, в които криеха диамантите, небрежно хвърляли в храстите като празни кутии. След като излязат на свобода, тези хора се отправяли в търсене на своите съкровища, можете да си представите с каква надежда!
Но в онази вечер разговорът около нашия лагерен огън вървеше около всекидневните произшествия от живота на златотърсачите. Така се запознах с живописния език на сертаната, в който при предаването на неопределено-личното местоимение прибягват към необичайно разнообразен набор на изказ: o home – „човек”, o camarada – „другар”, o collega – „колега”, o negro – „негър”, o tal – „еди кой си”, o fulane – „тип” и т.н. Ако в улея за промивки търсачът на диаманти намери злато, това се счита за лошо предзнаменование. Единственият изход е металът веднага да се изхвърли във водата, защото онзи, който го запази го чакат седмици несполука. Случва се, събрал пълни шепи чакъл, да получиш удар от настанилия се на куките на опашката си ядосан скат. Такива рани се лекуват трудно. Обикновено с тях се справят жените.
А жените биват привличани в тези райони от разказите за приказни сполуки. Внезапно разбогателия се търсач, криещ се от правосъдието, е принуден да харчи всичко на място. С това именно се обяснява и движението на камионите, натоварени с ненужни за тук товари. Само да се добереш с машината до гаримпо и там можеш да продадеш стока на каквато искаш цена; ще я купят не толкова от необходимост, колкото от желанието да се попохвалят. Рано сутринта преди да си тръгна влязох в къщичката на един търсач на брега на реката, пълна с комари и какви ли не други насекоми. Надянал на главата си водолазен шлем поостаряла марка, стопанинът вече стържеше коритото на ручея. Вътре къщичката беше жалка и оставяше същото угнетяващо впечатление както, впрочем, и цялата местност, но в един от ъглите приятелката на иманяра с тъга ми показа дванадесет нови костюма на „своя мъж” и собствените си копринени рокли, прегризани от термитите.
От онази вечер, прекарана с търсачите на диаманти, в моя дневник съм запазил късче от тъжна песен в традиционен дух. В нея става дума за войник, недоволен от всекидневната храна, който пише жалба до своя капрал. Той от своя страна предава жалбата на сержанта и това се повтаря на всяка инстанция: лейтенант, капитан, майор, полковник, генерал, император. На тоя последния не му остава нищо друго, освен да се обърне към Исус Христос, който „се хваща да оправи работата и праща всички в ада”.
Но истинско веселие нямаше. Отдавна вече диамантоносните пясъци бяха изтощени; местността беше заразена с малария, лейшманиоза и анкилостомоза. Няколко години по-рано се беше появила и жълтата треска. Сега едва два-три камиона тръгваха на път веднъж в месеца вместо предишните четири пъти всяка седмица.
Пътят, по който се канехме да поемем, оттогава е занемарен, гредите на мостовете бяха почернели като от огън. Нито един камион не беше минавал през последните три години по него. Никой не знаеше в какво състояние е, но ни казаха, че ако успеем да се доберем до река Сан Лоренсу, по-нататък няма от какво да се боим. На брега е разположен голям гаримпо, там можем да намерим всичко необходимо: продоволствие, хора и пироги, за да продължим пътя си до селото на индианците бороро на брега на река Риу Вермеля, която се влива в река Сан Лоренсу.
Не знам как успяхме да се доберем. Това пътешествие остави в паметта ми впечатлението за кошмар: безкрайно много пъти се спирахме, разтоварвахме камиона, за да успеем да преодолеем няколко метра, наново го товарехме, а след като успявахме да се придвижим малко напред, отново претъркулвахме пред гумите греда, за да продължим напред. Това тъй ни измъчи, че заспивахме направо на земята. Сред нощта ни будеше някакво бучене, идващо из под земята: това бяха термити, вдигнали се на щурм срещу нашите дрехи; пъплейки по кожата, те покриваха отвън гумираните наметки, които ни служеха едновременно като пелерини и постелки. Накрая един ден нашият камион се спусна към река Сан Лоренсу, за което разбрахме по гъстата мъгла в долината. С чувството на хора, извършили героичен подвиг, възвестихме пристигането си с шумни клаксони. Но нито един човек, дори дете, не излезе да ни посрещне. Изкачихме брега, обиколихме четири-пет опустели колиби. Нямаше никого. Всичко изглеждаше неживо и много скоро се убедихме, че всички хора бяха напуснали селцето.
Изнурени до предел от митарствата на предишните дни, ние изпаднахме в отчаяние. Нима ще се наложи да се откажем от начинанието си? Преди да се върнем назад, трябваше да предприемем последен опит и ние се разпръснахме в няколко посоки, за да проучим околността. Привечер всички се върнаха с нулева информация освен шофьора, който намерил семейство рибари и беше довел при нас главата на семейството. С брада, с нездрав бял тен на кожата, сякаш го бяха плакнали цял ден във вода, той обясни, че преди шест месеца тук се беше развилняла жълта треска. Онези, които останали живи, се разбягали накъдето видят. Но нагоре по реката още можело да се намерят хора и да се вземе от тях пирога. Би ли дошъл с нас? Разбира се, вече от няколко месеца той и семейството му ядат само риба от реката. От индианците ще се снабди с маниока, стръкове тютюн, а и ние ще трябва му платим нещичко. Той уговори същото и за стопанина на пирогата, която ще наемем по пътя.
Аз ще имам и по-нататък възможност да опиша и други пътешествия с пирога, които са се запечатали в паметта ми. Затова и ще се въздържа от подробности от тая седмица, през която поехме по реката, кабарясали от всекидневните дъждове. Веднъж хапвахме, седнали на неголям пясъчен плаж, и изведнъж чухме някакво шумолене: беше боа с дължина седем метра, обезпокоила нашия разговор. Наложи се да стреляме няколко пъти, за да я убием, тъй като тия пълзящи твари не реагират на рани в тялото: трябва в главата. Разчленихме я – това ни отне половин ден, – и намерихме в червата й дузина готови да се появят на белия свят малки, но те бяха погубени от слънчевите лъчи. И ето, веднъж, тъкмо простреляли хищник по име ирара, разновидност на борсука, видяхме как по брега се движат две разголени фигури – това бяха първите срещнати от нас бороро. Спряхме на брега, опитахме се да ги заговорим, но те знаеха само една португалска дума: fumo – „тютюн”, което произнасят като sumo (затова ли в минали времена мисионерите говореха че индианците живеят sans foi, sans loi, sans roi – „без вяра, без закон, без крал” – просто в тяхната фонетика няма звуците f, l, r). Макар и земеделци, те нямаха свит на масур тютюн, с който ние щедро ги снабдихме. С жестове им обясняваме, че сме се отправили към тяхната паланка, а те ни отвръщат, че натам може да се доберем едва привечер. Те самите ще тръгнат напред, за да предупредят за нашето посещение. И изчезват в гората.
След няколко часа стигаме до глинест бряг, а на високото забелязваме няколко колиби. Половин дузина разголени мъже, разкрасени с червеното багрило урука³ от глезените до корените на косите, ни посрещат с взривове от смях, помагат ни да слезем от лодките, пренасят багажа ни. И ето, вече сме в голяма колиба, дом на няколко семейства. Главата на селото освобождава за нас единия от ъглите, а самият той, докато пребиваваме в селцето, се пренася на другата страна на реката.
1 Ла-Плата – днешното наименование на естуария на река Парана, към който влизат Парагвай и Уругвай.
² бандейра – (от порт. bandeira – знаме). Така са се наричали португалските военни експедиции през XVI-XVII в., които се придвижвали по крайбрежието към вътрешността на страната за лов на роби, в търсене на сребро и скъпоценни камъни. Обикновено в състава на бандеровците се състоял от 12 до 200 португалци и от няколкостотин до хиляда и петстотин въоръжени слуги от средата на покръстените индианци. Изходен пункт за експедициите обикновено бил основният център на португалската колонизация Сао Паолу. Оттук бандеровците се отправяли далеч на запад и северозапад, понякога стигали до границите на Парагвай, Перу и Еквадор. В подобна обстановка бандеровците-паулисти завладели около 350 000 индианци и ги превърнали в роби. Освен това голям брой индианци били убити. В резултат на тази дейност на бандеровците към началото на XVIII в. територията на Бразилия, с изключение на нейния север (Амазония), в значителна степен била “прочистена” от индиански племена.
³ урука – багрилно вещество, получено от кората на плодовете на храста бикс.
![]()
![]()
