на север от себе си
трупаш ледените си страхове
на юг разсаждаш
лумналите си любови
на изток полагаш
главата си на хоризонта
а ето на запад
политат нозете ти








   Стоянка Грудовав “Кръстопът”.

  Предлагаме ви разговор (на Валентин Дишев - от 03.10.2013 г.) с Диана Иванова за нейната книга „Басма и габардин”, издадена от “Жанет 45″:





(първа публикация - в електронното мултимедийно списание за литература DICTUM)

  Диана Ивановав “Кръстопът”.
  Диана Иванова в DICTUM.

рано сутринта
мъжът пред кафенето
(дървеното)
вдишваше света
и дима от цигарата

аз бързах
с горещата чаша
докато кафето
изсипано сега
се разстилаше
по млякото
под пяната
смесваше се
в една цяла
еднородна маса
той ми отвори вратата
усмихна се
проговори с очи

имаше твоя парфюм

Към Филипините (5)- Към Пастолан

Слизаме, вече е много горещо. Децата са сънливи и едва плетат крака след нас, но не можем да ги оставим в колата – напича, опасно е. За разлика от тях Джей Ар кипи от енергия, няма и сянка от умора по ведрото му лице, почти тича из училищния двор като малко дете.

училището в Пастолан

училището в Пастолан

Влиза в учителската стая и тържествено обявява: „Посетители!”, като че ли това е музей и ние имаме право да го разглеждаме колкото си искаме. Двете учителки обаче не споделиха ентусиазма му, едната излезе, другата остана в учителската стая мълчалива, макар и усмихната. Снимах девиза на стената, който гласи на английски: „ Животът не е толкова кратък, в него винаги има достатъчно време за любезност (вежливост)”, пожелах приятен ден и излязох. Това са последните училищни дни преди очакваната лятна ваканция (април и май). Няколко малки момиченца отвън се кикотеха срамежливо и кокетно – като всички малки момичета по света.

срамежливите момиченца

беседка в двора

Докато разглеждахме актовата зала на открито, състояща се от сцена и столове с навес над тях, над главите ни започнаха да се събират оловни облаци. Слънцето бе изчезнало като пламъче на духната свещ. В тропиците това става много бързо, а в планината може да бъде и опасно. Облачното небе се прихлупи ниско и накрая легна над Пастолан. Зачу се безкрайният тътен на небесната артилерия.


Джей Ар не обръщаше внимание на задаващата се буря, беше се пренесъл в детството си, втренчен в откритата сцена.

актовата зала - Джей Ар си припомня детските години

Изведнъж се обърна и тръгна с бърза крачка навън, но пак не заради времето. Дете на природата, може ли дъждът да го смути. А аз се тревожех за обратния път – трябваше да върнем двамата аета обратно в Памулаклакин, за Полин - как ще се справи със стръмното нанадолнище, залято с вода…

Минахме през игрище, където юноши играеха баскетбол - въпреки ниския си ръст, за аета това е любимият спорт. Ловът и риболовът за тях не са спортове, а начин на живот.

вляво са баскетболистите

- Тук вляво, под големия навес, се събираме цялото племе да решаваме важни въпроси – подхвърля мимоходом младият мъж и още ускорява ход, крачи енергично, почти тичаме, за да го следваме.

под големия навес се събират хората от племето да обсъждат важни въпроси

сцената за селските събрания

Оглеждам се, за да запечатам странността и тайнствеността на всичко. Очертанията на миниатюрните бамбукови къщи са изящни като рисунка, виждат се чак от пътя.

от другата страна на пътя

селска къща

къщата е почти готова, остава да се покрие навесът

Тежките плътни облаци лазят над малките домове, които са неотменна част от пейзажа, както перестите корони на стройните палми и живата, дишаща свежест джунгла наоколо. Никак не исках да се откъсвам от омаята на гледката на всички тези пълзящи и виещи се лиани и дървета, които галеха лицето ми с упоителна хладина и защитаваха от всички страни уютното селце на това необикновено племе.

корените са оголени от обилните дъждове

къщи в Пастолан

къща в Пастолан

покривът продължава в навес, под който семейството се храни

бамбуков мост, закрепен към манговото дърво, Симсон слиза по моста

Пристигнали преди 30 хиляди години в този край, в края на последния Ледников период, когато морското равнище е започнало да се вдига. Смята се, че са пътували от остров на остров от югозападната част на Филипините, откъм Индийския океан. Негритосите са търсели място, добро за лов и риболов, харесали са залива и са се установили за постоянно. Когато не са ловили риба, мъжете от селото са преследвали диви свине, водни биволи карабао (тогава още диви) и птици, които са живеели в гората около залива. Бродели в малки номадски групи, облечени с кори и листа. Някои обитавали естествени скални заслони, други са си правели навеси от клони, покрити с бананови листа и трева. Етнологическите проучвания потвърждават, че първите обитатели на Олонгапо и на залива Субик се пигмеите.

ето как са представени ловците аета - коренните жители - в Градския музей на Олонгапо

Днешните негритоси в Пастолан притежават същите физически черти и характеристики и са живото доказателство, че са преки наследници на онези праисторически хора. Тяхната примитивна култура и досега в някои отношения принадлежи на Каменната ера, живеят без електричество и водна канализация. Имат опит в тъкането и плетенето на кошници от бамбук и ратан. Правят си домакински съдове от кокосови черупки и бамбук, както се убедихме. Съвсем наскоро са сменили бахаг (набедрените си препаски) с безличните тениски и бермуди. Младите жени са носели тъмни поли с бродерии, които се загръщат около тялото. И мъжете, и жените са носели огърлици, гривни и ленти за ръце и за глава, направени от семена, кости на животни, ратан и трева.

Има още две други древни популации из архипелага. Първата е от палеолита, това е племенната общност от долината Кагаян в северната част на Лузон. Другите са хората мамануа – единствените негрито на остров Минданао. Те живеят в планините около езерото Маинит и вярват, че тези бащини земи са свещени – източник на живот и подарък от техния magbabaya (бог). Следи от Бронзовата ера в начина на живот все още се откриват сред тези етнически групи.

племенникът на Джей Ар си играе пред дома си

като къщичка на кокоши крака

навесът присъства винаги

Топлата светлина, която струеше от лицето на Джей Ар, сякаш стана още по-топла, когато наближи дома си.

домът, който Джей Ар е построил за семейството си

пейки край къщата

Като всеки влюбен мъж, той бързаше да изненада своята любима и да прегърне малкия си син. Сдържаната, но емоционално наситена среща между двамата съпрузи беше кратка. Радостта и щастието идват по много начини, но няма по-голямо щастие от семейното – това говореха лицата им. Малкият спеше в люлката, не ми се искаше да го будим, но баща му вече го беше измъкнал и го държеше в прегръдките си.

бащина гордост. Вдясно е закачена бебешката люлка. Дървено кръстче пази семейството.

Мери Грейс ни посрещна радушно, без сянка от смущение, но вниманието й беше привлечено от щастливата гледка на таткото и сина. Тя просто сияеше, това лъчезарно момиче, още в пълната радост на живота.

съпругата Мери Грейс

Момченцето, носещо гръмкото име Ган (оръдие, огнестрелно оръжие, пушка) Картър, раздразнено от внезапното събуждане, се разплака. Сепнат от плача му, Джей Ар ме погледна притеснено – какво ще си помисли гостенката, да не се разсърди. Усмихнах му се и го помолих да остави детенцето да си доспи.

малкият Ган Картър се разплаква

Младият аета, почивал твърде дълго в колата, беше неудържим. Докато направя някоя и друга снимка, той се беше покатерил пъргаво чак до върха на близкото манго. Изглеждаше, като че ли върви по клоните, почти без да използва ръце. След малко се спусна, сякаш се плъзна надолу, носейки голяма торба с плодове в ръка. Подаде ми я, точно както по нашите села хората дават на гостите си на изпроводяк нещо, накъсано от градината. Стопли ми сърцето. Мангото беше още зелено, но домакинът настояваше, че като постои два – три дни в стаята, ще узрее, така и стана. Това беше най-ароматното манго, което съм яла.

Джей Ар бере манго

Едри капки от небето заудряха лицата ни. Тук дъждът не носи прохлада, само добавя водни пари в горещия въздух, та става тежък и лепкав.

Заваля. На върха отсреща се вижда ретранслаторът, монтиран от американците.

Стъмни се, забързахме към колата. Сбогувах се с планината, обрасла с джунгла, сред която лъкатушеха рекички и беше скрито едно изчезващо царство…, а дали ще изчезне наистина… Един различен свят, със своите обичаи и неподправена красота, с ритъма на първобитния живот, един паралелен свят. Но изчезне ли това племе, ще обеднее цялото човечество.

Аета знаят как да живеят в хармония със света и с вътрешната си същност. Имат определен начин на мислене – облакът и тревата, дървото и реката, човекът и животните са дълбоко взаимосвързани, защото са творение на една и съща Велика Тайна. Животът сред природата винаги е бил по-първичен, но и по-истински. Покори ме изключителното чувство за свобода и естественост. Съвременният човек е изгубил тези качества и старите уроци в опасно голяма степен.


Заради икономически интереси и принудителната миграция те са обречени да изгубят своята култура и автентичния си облик. Техните вярвания, а и съдбата им донякъде са сходни с тези на американските индианци. Индианската философия е плод на цивилизация много по-просветена, отколкото сме смятали.

Един писател, който е навлязъл дълбоко в тяхната психология, е Джек Лондон: „Но Имбер от племето Бяла риба не го чу, потънал в мислите си. Съдията с четвъртитото чело също се беше замислил, пред погледа му се изправи като огромно привидение цялата негова раса – подкована със стомана, обвита в броня, раздаваща закони и определяща съдбата на другите народи. Той видя зората на своето бяло племе да блести с червени отблясъци в тъмнината на горите и мрачните морета; той видя как тази зора се разгаря в кървавочервени пламъци и преминава в тържествен и сияещ ден…”
„Съюзът на старците”

Много ми хареса и писмото, изпълнено с жар, на вожда Сиатъл до президента Франклин Пиърс. Думите му се отнасят напълно и за аета – тази забравена отломка от древния свят. „Как можете да купувате и продавате небето, топлината на земята, тази идея ни се струва чужда. Не сме собственици на свежестта на въздуха и на сребристия блясък на водата. Как можете да ги купите от нас?

Трябва да знаете, че всяка частица от тази земя е свещена за моя народ. Всяко блестящо листо, всеки пясъчен плаж, всяка мъгла в гората, всяко насекомо със своето жужукане, са свещени в паметта и опита на моето племе. Сокът на дърветата, който се движи в тях, носи спомените за червенокожите хора! Ние сме част от земята и тя е част от нас! Благоуханните цветя са нашите сестри, еленът, мустангът и орелът са нашите братя!…”

Природата, загърната с призрачна пелена, дреме следобедния си сън и не иска нищо да знае. Затрогващо красиво и уникално кътче на Филипините.

Страшна, но правдива е местната пословица: „И какво като тревата е хубава, като конят е умрял?”…

Джей Ар ни покани още веднъж да останем по- за дълго в дома му, в държанието му очарователно се смесваха непринуденост, срамежливост и гостоприемство, искаше да покаже колкото се може повече от родното си село на чужденката, толкова живо заинтересувана от живота на аета. Но трябваше да се прибираме. По обратния път той ни посочи диви банани, които растяха наоколо – могат да се ядат, но имат твърди семки за разлика от тези, които той отглежда. Тъй като Полин заспуска колата предпазливо, имахме време да чуем от него и филипинския мит за произхода на хората, а Полин помагаше с превода. Не е изненадващо, че са дошли от бамбука… Ето как…

Една птица непрекъснато летяла между морето и небето и не можела да си намери място, за да кацне и да си почине. За да се добави интрига, птицата предизвикала кавга между двете стихии. Казала на небето, че морето е решило да се издигне и да го удави. А то отговорило, че ще се бие като хвърля скали и острови, за да притиска морето надолу. Птицата предала тази закана, провокирайки водния исполин да зашлеви с вълните си небето. То пък си отмъстило със скали и цели острови. Морето никога повече не повторило удоволствието. Птицата тогава щастлива кацнала на една подаваща се на повърхността скала.

Докато тя си почивала, един бамбуков филиз бил изхвърлен на брега и побутнал крачетата й. Птицата се отместила малко. Бамбукът я побутнал отново и тя пак се поместила. Това продължило, докато пернатото в яда си клъвнало бамбука и го пробило. Тогава от единия възел на стъблото се появил първият мъж, а от втория излязла жена.

Получила благословията на боговете, двойката имала много деца. Те обаче пораснали мързеливи, не помагали на родителите си, докато баща им, разгневен, взел една дебела пръчка и ги подгонил да ги бие. Ужасени, те се разбягали – някои избягали навън, други се скрили в спалнята, в хола, в кухнята и дори сред покритите със сажди съдове. Тези, които влезли в спалнята, станали ръководители и лидери, другите – от хола – станали свободни хора. Потомците на онези, скрити в кухнята, станали роби, докато почернелите от саждите на съдовете дали началото на аета.

Един примитивен, но красив и романтичен свят в Тропика на Рака. В ниското тече 21 век, а тук, под звездите, открих една отиваща си култура – ще замине ли с нея и филипинската идентичност и уникалност. Свят с малко обитатели, но пълен с драма, тъга и радост… Не видях пещерни хора – видях млади, красиви и добри хора, които се обичат.

Скоро стигнахме до Памулаклакин. Симсон и Джей Ар се умълчаха и лицата им добиха деловия вид на хора, стигнали до работното си място. Нямаше и помен от дъжд, облаците изтъняха, а слънцето лениво се полюляваше в хамака. Децата продължаваха да спят. Двамата ни водачи слязоха от колата и се отдалечиха мълчаливо, както се и срещнахме сутринта.

Автор:Наталия Бояджиева
Снимки:Наталия Бояджиева

Продължаваме с шестата обиколка из гръцките острови на Димитър. Миналия път пристигнахме в Линария на остров Скирос, а днес ще разгледаме галвния град Скирос и съседния Магазия. Приятно четене:

Залези над гръцките острови

шеста част

/Скирос – Евия – Ниси Тон Онирон – Агия Триада/

втора серия

Скирос и Магазия (о.Скирос)

Чакайки рейсът за Скирос да дойде, посетихме местната църква – приятна сграда на високо място, с красива панорама:

Рейсът пътува към петнадесетина минути между двата  града – Линария и Скирос. Тук май е мястото да се кажат няколко думи за самия

остров Скирос и за архитектурата му

„Скирос е най-големият остров от групата на Спорадите, въпреки че административно принадлежи към остров Евия (Евбея). Всъщност, архитектурата му напомня повече на цикладски остров. Не го бъркайте със Сирос, който е част от Цикладите. Скирос не е толкова посещаван от туристите и е подходящ за спокойни почивки.

В гръцката митология Скирос е известен като островът на цар Ликомед и мястото, на което Ахил е бил изпратен като малък, преоблечен като момиче. В столицата на острова има останки от венециански замък, за който се смята че е построен върху предишния замък на Ликомед. Според легендата Ликомед убива героя Тезей на Скирос, като го бута от скала над морето.

Единственият директен ферибот до Скирос тръгва от градчето Кими на остров Евия и пристига на пристанището Линария на западното крайбрежие на Скирос. Има също и малко летище – Националното Летище на Скирос. Населението на острова е по-малко от 3 000 жители, тъй като южната му половина е пуста, скалиста и ненаселена. В северната част има зеленина и малкото населени места са разположени в нея. 

Столицата на Скирос се казва Скирос  (или Хора). Построена е върху склон на хълм с изглед към морето и нейните бели къщички с плоски покриви напомнят на Цикладите. На върха на хълма можете да видите древния венециански (или византийски) замък. Друго по-голямо селище е Молос, много близо до столицата, а останалите места са прекалено малки, за да бъдат наречени села. Има повече от 10 плажа на острова, повечето от които изолирани и все пак достъпни с кола. 

На Скирос се отглежда специална порода понита, с височина под един метър”.

Архитектурата на острова наистина са отличава рязко от тази на групата Северни Споради – Скиатос, Скопелос и Алонисос, и твърде много се приближава да цикладския стил – бели къщи, кубични форми, сини врати и кепенци и тесни, уютни, стръмни улички. Ето пример за къща, построена в средата на острова между двата града –

Влизаме в

града Скирос –

висок, стръмен, кацнал на върха на хълма с изумителен пейзаж към морската шир –

Първи впечатления :

Обграден от хълмове –

градът е сгушен сред зеленина :

Централният площад :

до общината

Старата венецианска крепост, надвиснала като покровител над града :

Влизаме в сърцето на града :

Загубени из сокаците на града –

ние се озовахме в най-високата му точка

Впечатляващи цветове, разклащани от морския бриз –

Пред нас са се разстлали като на длан, слети, населените места Магазия и Молос –

Слизайки надолу към тях –

се натъкнахме на статуята на

английския поет Рупърт Брук (1887-1915),

известен със своите идеалистични сонети и военни писма по времето на Първата световна война. Участвал в кампанията на Английския средиземноморски корпус през войната, той умира твърде млад на борда на френски лазаретен кораб от сепсис на кръвта, предизвикан от ухапването на комар. Погребан е в маслинова горичка на острова.

И параклисчето –

Безкрайна синева –

напомняща на старата българска песен „Безброй целувки ще пратя по безкрайната морска шир….”

Вече сме в

Магазия –

се почерпихме с бира „Митос”  и гаврос. Поглед към Скирос от кръчмето на плажа –

Тръгнахме по дългата плажна ивица под безмилостните лъчи на огненото кълбо…

Скирос отдалеч…

Вълните са изхвърлили на брега далечен братовчед на Моби Дик …

Минаваме покрай останките на еine alte Windmühle –

Продължаваме нататък – кокина варка …

През каменната гъба

до самотното островче с параклис, задрямало под юлските лъчи..

Очаквайте продължението

Автор: Димитър Иванов

Снимки: авторът
Други разкази свързани с о.Скирос – на картата :

о.Скирос

Още пътеписи от близки места:

1. Залези над гръцките острови (6-1): От Кими до Линария (о.Скирос)
2. Залези над гръцките острови (5-6): Алики и Потос (на Тасос)
3. Залези над гръцките острови (5-2): Амуляни
4. Залези над гръцките острови (5-7): Краят на плаването (Керамоти)
5. Залези над гръцките острови (5-5): Порто Лагос и Лименас (на Тасос)
6. Залези над гръцките острови (5-4): От Тасос до Алексадруполис
7. Залези над гръцките острови (5-1): Диапорос
8. Залези над гръцките острови – Закинтос (4 – 1): Занте и Лаганас
9. Залези над гръцките острови – Закинтос (4 – 2): Плажът Навагио
10. Залези над гръцките острови – Закинтос (4 – 4): Отплаване
11. Залези над гръцките острови – Закинтос (4 – 3): Буря на острова
12. Залези над гръцките острови (5-3): С лодка край Атон

Има някои публикации, които ми е трудно да напиша. Тази е една от тях. Отлагам я от много дълго време, защото просто не знам с кои думи да започна, какво да кажа в нея, как да завърша… Но ето – както понякога става, тя сама се написва, когато й е дошло времето. Дали по най-добрият начин, не зная, ще кажете вие :)това е един доста емоционален за мен пост.

Накратко: вече не живеем в България. Не ползвам сложни думи като „емигрирахме“, „напуснахме“ и прочее, въпреки че технически са верни. Истината е, че винаги ми е било лесно да замина на ново място, да устроя живот там, да се адаптирам. Нещата в днешно време са много по-лесни от колкото преди 20-25 години,или дори отпреди 16, когато последно живях за по-дълго извън България. Вече няма нужда решението да отидеш да живееш в друга страна, да е завинаги, или пък да е само в нея. Лесният транспорт, безкрайните възможности на комуникациите, интернет общуването правят живота другаде много по-лесен. С много от моите приятели продължаваме да общуваме точно толкова често, колкото и преди, ако не и по-често, защото така или иначе и в България, и тук, сме общували от разстояние.

2013-та беше много трудна за нас година, с големи и много тежки загуби в личен план. Нещата за нас не са същите и ново начало през 2014, за което и преди сме мислили, се получи някак очаквано, макар не лесно.

Като добавим към това и всички неща, които имат отчайваща нужда от промяна, срещу които лично аз се борих над десет години и след десетилетие виждам толкова минимална разлика, че ми се свива сърцето, като добавим нелепостите, които ни заобикалят на всяка крачка и ни спъват всячески, като добавим най-накрая, че за нас там стана място, в което не искаме да ни израснат децата, защото не се чувстваме достатъчно силни като родители да противостоим на всички нередности, мерзости и откровени идиотщини, е… решението полека дойде само. Не е лесно решение и със сигурност не е решение, което ще подхожда на всеки. Надяваме се за нас да е правилното.

Ще ви спестя хвалебствени оди за „тук“ (засега поне) и със сигурност няма да се впусна в плюене по „там“ :)Последното никога не ме е влечало и го намирам за грозно. При все лесната ми адаптация и желание да взема всичко най-добро, до което имам достъп като култура, традиции и начин на живот, смятам, че е от особена важност човек да си помни корените и да държи на тях, както и да учи децата си на същото.
Да, те вероятно никога няма да чувстват Родината по начина, по който я чувстваме ние, възрастните. Но всичко в тяхното детство е различно, така или иначе, и голяма част от скъпите спомени, които имаме ние за детството си, са свързани именно с него – нашето, а не тяхното детство. Глобализацията и унифицирането на света днес засяга децата в не по-малка степен, отколкото големите.

И така, ето ни по нов път, с надежда и желание да устроим добър живот за децата си и за себе си – знаете, че винаги съм смятала, че и родителите са важни хора, които заслужават нормалност и щастие в не по-малка степен от децата си :)Дотук мога да кажа, че реалността оправдава очакванията ни. Не е лесно и със сигурност няма нищо наготово (да, наистина – ама къде са онези митични дървета, в чиито шушулки растат навити банкноти? трябват ми няколко за разсад!)

В някои отношения обаче очакванията ми са надминати. Искам да споделя с вас едно изключително мило писмо, което голямата ми дъщеря получи в училище. Посещава тукашно училище от десетина дена (не я записахме веднага). Чувства се много щастлива и много добре приета, въпреки че знае малко език и не разбира всичко, което й говорят. В първия й ден там из училище я разведоха деца, защото според директорката, те по-добре ще знаят кое е интересно за едно дете. За да не се смути от първия час, съобразиха къде да влезе да учи, преди да се присъедини към редовния си клас.

И ето какво получи вчера от една от новите си приятелки в класа. Айра е англичанка. За да накара моето дете да се чувства по-добре и да не се смущава, че не говори добре английски, Айра е ползвала Гугъл преводач, с който е превела мислите си и буква по буква ги е прерисувала, буквално, на непознат за нея език и азбука, на български така, че да я разбере дъщеря ми.

Мога много да пиша по темата за различието, за това, как приемаме в обществото си нови хора от други държави, с други традиции и култури. Мога да кажа за ‘хладните’ и ‘лицемерни’ хора на запад и сърдечните южняци. Но няма. Вие и сами знаете, че нещата не стоят точно така, както ни се иска да се похвалим понякога и че в последните години сърдечността, състраданието на българите поизчезнаха значително. Вместо това, искам да кажа само:

Благодаря ти, Айра. Благодаря и на родителите й, които са възпитали едно чудесно дете. Надявам се и занапред да намираме такива хубави и искрени приятелства.

Изт:indiebusinessnetwork.com

Позитивното мислене е невъзможно без негативното. Колкото и да се стараем да мислим, говорим и действаме позитивно, негативната енергия си остава у нас. Тя е неизменната половинка от вечния стремеж на Живота към баланс. Съзнанието ни се замърсява ежедневно от отрицателните сигнали на заобикалящата среда, а тялото ни е изложено на всякакви токсини и вредни лъчения, плюс солидните дози стрес, които получаваме. Всичко това се натрупва у нас. Тъмната ни страна се „храни“ с тези неща. Тя „закусва“ обиди, слага заканите на олихвяващ се влог, колекционира поводи за отмъщение. Отрицателната енергия е равна по сила и обратна по посока на своята противоположност, а проявите й са неизбежни. Подтискаме ли ги, те стават интензивни. Придобиват експлозивен характер! Нали се сещате за комшиите на поредния изверг, които пред журналистите твърдят, че го познавали като иначе свестен човек, неспособен да извърши „такова нещо“? Е, оказало се, че може…

Накратко, има два вида поведение спрямо тъмната страна, която живее у всеки от нас:

Първият е да й даваме воля, простор и поле за действие, при това – редовно, а вторият е да я подтискаме.

Силно препоръчвам първия вариант!

Но и тук имаме избор:

Да дадем път на тъмната страна по деструктивенили по конструктивенначин.

Деструктивният винаги има компенсации, които носят равносилно страдание на това, което сме причинили…

Конструктивният не значи да си затваряме очите за черното и да лъжем себе си, че всичко е бяло, а да започнем черното да го превръщаме в бяло.

Използването на отрицателната енергия по конструктивен начин е алхимията на живота!

Така тъмната ни страна ще получава редевно своя излаз и няма да се натрупва у нас. Няма да избухне и после съседите да обясняват, че иначе са ни познавали като „тих, затворен в себе си и добър човек“. За какво става дума? Какво е практическото приложение на тези хипотези? Ще ви дам няколко примера:

Дете, което е подигравано / тормозено в училище, има само две алтернативи пред себе си:

а/ Да започне да отмъщава или б/ Да използва натрупалите се злоба, обида, омраза и агресия в него, за да промени своя живот (и живота на всички останали) към по-добро.

Психолозите ще потвърдят, че повечето деца, които са били жертва на тормоз в училище се превръщат или в преуспяващи индивиди, талантливи хора на изкуството и гении, или в престъпни неудачници, насилници и затворници с тежка присъда.

Едните са използвали отрицателната енергия по конструктивен начин, а другите – по деструктивен. Не бива да забравяме, че деструктивният винаги е само-разрушителен и, че дори насилието наглед да е насочено към външен обект, то рано или късно се превръща в посегателство над самия себе си, било чрез физическо самонараняване или самоубийство, било чрез силата на компенсационните механизми в природата, които рано или късно ти натикват в устата онова, което си надробил. Без да питат дали си съгласен. Все още има хора, които вярват, че този принцип ще направи изключение самоза тях. Все още светът е пълен с „невинни“ жертви и страдалци. Ех, колко лесно прощаваме на себе си и забравяме! А колко трудно е да забравим онова, което са ни причинили другите! Всъщност, направо е невъзможно! Ето защо, предлагам да използваме натрупаната агресия по конструктивен начин:

Агресията е по-силен стимулант от кокаина и има по-дълготраен ефект. Обидата от детството може да ни тласка към преуспяване през целия ни живот, а може да ни тласне и в ръцете на самосъжалението и саморазрушението. Виждате каква е разликата – една и съща енергия, два противоположни резултата!

Тормозеното / подигравано в училище дете неизбежно ще прояви своята агресия. Колкото повече расте и я подтиска, толкова по-силна става тя. Тази агресия може да го вкара в лудницата или в затвора като възрастен, но може да го вкара и в престижен университет. Чрез агресията, трансформирана в амбиция, човек може да изстреля себе си в редиците на световния елит дори. Просто никой няма да е по-мотивиран от него. Историята познава много примерни…

„Мамка му, ще ви покажа, че съм по-добър от вас!“ е чудесен начин да канализираш агресията, използвайки горещия пламък, който тя дава, за развитие на собствените способности и за преуспяване в един двуполюсен, принципно несправедлив свят.

Спортната злоба също е форма на конструктивно канализирана отрицателна енергия. Нямаш нужда от допинг, ако си наистина бесен. На света и на своите конкурентни. Достатъчно е само да използваш енергията, която бесът ти дава, за да им натриеш носа. Получаването на награди за спортни постижения не е престъпление…

Несправедливо осъденият има повече енергия да се бори за свободата си и, когато най-после успее, получената компенсация той или тя най-често инвестира в борбата на други хора за справедливост. Подобно е и отношението на обречено болният към света и към всичко останало. Осъждането на смърт чрез лекарска диагноза е довело много хора до воля за живот и борба, несравними с тези, които някога са притежавали, дори като здрави. И, след като постигнат невъзможното според науката, тези хора най-често посвещават живота си на спасяването на други, изпаднали в същата беда.

Обидата е чудесен повод за мотивация и вземане в ръце. Можеш да страдаш и да се самосъжаляваш, можеш да започнеш да отмъщаваш, но можеш и да се амбицираш, да работиш върху себе си и да се развиваш, докато не покажеш на въпросния имбецил колко куха е била преценката му за тебе, всъщност. Не един или двама „мачкани“ служители са се издигали до ръководители на своите предишни шефове и „мъчители“. И са им прощавали, много често – с благодарност, защото са успели да използват отрицателната енергия (получена благодарение на тях) конструктивно и в своя полза, а не деструктивно – за вредата на другия (и в крайна сметка – на себе си).

Бедността, мизерията, лошите условия на живот в детството са „произвели“ не един или двама меценати, благотворители и благодетели на човечеството. Същите условия са произвели и доста повече неудачници. В гетата се генерират насилие, престъпност, наркомания и проституция… Но едни хора използват тъмната си страна конструктивно, а други – деструктивно (най-вече към самите себе си). При всички случаи подтискането на отрицателната енергия не е решение! Използвайте тъмната си страна като ракетно гориво за двигателя, който движи собствения ви прогрес! Пейте, танцувайте, напишете поема! Работете / спортувайте по 20 часа на ден! И станете богат, станете благотворител, станете световен шампион! Конкуренцията ви няма откъде да я вземе тази енергия. Услужете първо и преди всичко на себе си, а това неизбежно, рано или късно, ще се превърне и в служба на другите.

Тихомир Димитров 

Сезонът на оскъдните дрехи - лятото, отново напомня за себе си. Винаги има жени, които решават, че искат да направят чудеса с фигурата си, и по-възможност - само за месец. Концентрират се върху по-малката цифра на кантара и поне два номера по-малки дънки. И често пренебрегват здравето си.

Започва бум на диети тип: "чай, плодове и мляко"или "салата и плочка сирене за пълнеж", а дневният калориен прием рядко надвишава 600-700 ккал. Често белтъчините са оскъдни, а какво остава за мазнините - те напълно се изключват от менюто, защото "мазнините ще ви направят дебели". Мазнините са макронутриент, който е често избягван от жените в стремежа си да влязат в по-добра форма за лятото. Но може ли това да им изиграе лоша шега?

Само жените ли имат нужда от мазнини?

Не. Мазнините са нужни както на жените, така и на мъжете - за нормалното протичане на множество функции в организма, за здравето на кости и органи, за регулиране на хормони. Просто жените сме тези, които с лека ръка ги отхвърляме от менюто си, защото смятаме, че ще напълнеем.

Откъде знам ли? За съжаление и аз съм минала по този път, а с негативните последици от него се борех дълги години. За да се запознаете по-добре с мазнините, ви препоръчвам следните четива:

• "Мазнини - за какво ни служат те"
• "Жените и храненето"

Какви видове мазнини съществуват?

За различните видове мазнини може да научите в статията "Типове мазнини".

Много жени бягат от месата, особено по-мазните такива, защото наситените мазнини, които се съдържат в тях, дълго време са спрягани като "вредни".

Но всъщност виновниците са не те, а хидрогенираните мазнини (превръщането на ненаситени мастни киселини в наситени). По този начин се получава маргаринът - продукт на хранителната индустрия, който, според мен, не бива да съществува.

Маргаринът е по-траен и е нужен на търговията с хранителна промишленост, но обмяната му в организма е изключително бавна и трудна. Освен че не носи здравни ползи, е по-добре да бъде избягван.

Животинските мазнинисъдържат в молекулата си предимно наситени висши мастни киселини, които са твърди и доставят необходимите калории на организма. Обмяната им е по-бавна, но те не са нездравословни.

В мазнините от растителни източнициима ненаситени мастни киселини - олеинова, линолова, по-малко линоленова и арахидонова. Те участват в състава на клетъчните мембрани, но за съжаление не могат да се синтезират в организма. Ето защо е важно да бъдат приемани с храната.

Мазнините, които бих сложила в категория "правилни", са:

• наситени: животински продукти - сланина, мас; растителни източници - кокосово масло. Подходящи за термична обработка;
• мононенаситени: зехтин, ядково масло, фъстъчено масло, шафран и т.н. Важно е да бъдат студено пресовани и да не преминават термична обработка;
• полиненаситени омега-3: животински източници - мазни риби; растителни - ленено, тиквено и конопено семе, орехи, водорасли;
• полиненаситени омега-6: животински източници - майчина кърма, карантия, крехко месо; растителни - шафран, слънчоглед, царевица, сусам, коноп, сурови ядки, бобови, спирулина.

Омега-3 и омега-6 мазнините са незаменимите (есенциални) и храненето ни трябва да е такова, че да ни осигури достатъчния им балансиран прием.

Връзка мазнини - отслабване

Консумацията на правилния вид мазнини подпомага балансираното отслабване.

Погрешно е вярването, че ще си осигурим липидна редукция, ако не ядем мазнини. По този начин много жени заместват натуралните и полезни мазнини с въглехидрати, които често са от преработени храни, където мазнините са заместени със захар.

Свързаната линолова киселинанамалява способността на тялото да складира мазнини за енергия. Тя контролира ензимите, които освобождават мазнините от клетките, за да навлязат в кръвта. За съжаление е много трудно да си я набавим само с храната, тъй като се съдържа в малки количества и се налага прием като добавка.

Повече за нея може да прочетете в материала"КЛА (CLA) - най-важните факти".

Връзка мазнини - ПМС и репродуктивно здраве

Незаменимите мастни киселини са градивни блокчета, нужни за простагландините. Те, от своя страна, отговарят за регулирането на клетки, тъкани и органи. Освен това простагландините облекчават симптомите при предменструален синдром и депресия. При жените недостатъчният прием на мазнини е често срещана причина за безплодие.

Приемът на неправилните мазнини увеличава оплакванията от ПМС и менопауза, докато консумирането на незаменими мазнини регулира хормоналния баланс и подпомага репродуктивното здраве.

В тази точка ще спомена и още един плюс на мазнините - възможността да се приготвят вкусни десерти.

Много жени, под влияние на промяната в хормоните през месечния си цикъл, страдат от непреодолим глад за сладко. Така, без много да му мислят, се втурват в магазина и заграбват десерти, пълни с консерванти, трансмазнини и захар. Като резултат? Остават още по-недоволни, гладни и самообвиняващи се.

Използвайте домашно приготвени десерти с ненаситени мазнини - така ще облекчите симптомите на ПМС, ще задоволите глада си за сладко и ще се заситите.

Ето го моето предложение - сурови бонбониот: смлени (счукани) ядки + сушени плодове + какао/рожков + тахан + стевия - всичко се смесва, оформят се топчета и се овалват в кокосови стърготини.

Връзка мазнини - гъбични заболявания

Жените са застрашени от кандидоза - гъбична инфекция, причинена от Candida albicans.

По принцип тези гъбички не са вредни и живеят в много части от човешкото тяло. Но под влияние на антибиотици възпроизвеждането на този организъм става нестабилно и количеството му в тялото нараства прекалено.

Гъбичките кандида се хранят от храни, богати на захар и мая. А знаем, че жените сме склонни да прекаляваме с тях и така попадаме в един затворен кръг. Незаменимите мастни киселини, особено от групата на омега-3 забавят растежа на анаеробните гъбични организми, защото стимулират процеса на окисляване.

Връзка мазнини - кожа, коса и нокти

Коя жена не иска да има здрави нокти, мека кожа и блестяща коса? Влагат се средства в какви ли не маски и мазила, а не се обръща внимание на главния помощник - храната и мазнините.

Есенциалните мастни киселини хранят клетъчните мембрани и спомагат за възстановяването на старите и изграждането на нови. Те подпомагат контрола на движението на течните телесни мазнини и оказват влияние върху регулирането на метаболизма на кожата. В допълнение, витамините А и Е са мастноразтворими, а те отговарят за добрия вид на кожата.

Връзка мазнини - остеопороза

Ние, жените, сме силно застрашени от остеопороза. За предотвратяването й влияние имат не само силовите тренировки, но и осигуряването на полезни мазнини.

Незаменимите мастни киселини пренасят витамин D и калций в меките тъкани. Калцият е нужен за костите, а усвояването му става чрез витамин D.

Важно е да уточним, че не всички мазнини спомагат за това. Наситените, за разлика от ненаситените, по-скоро пречат.

Изследвания за това - в статията "Калций и мазнини".

Колко точно мазнини?

Отварям тази тема, защото често правим нелогични действия, когато установим, че нещо ни липсва.

В стремежа си да набавим необходимото, от което сме се лишавали с години, започваме да го приемаме в прекомерни количества.

А по темата с мазнините подходът трябва да е балансиран и с натрупване във времето - тоест всеки ден да даваме на тялото си необходимото количество незаменими мастни киселини.

Колко точно - нека всеки сам да прецени.

От моя опит мога да споделя, че крайностите не са благоприятни в дългосрочен план. Смятам, че в менюто ни трябва да присъстват всички макронутриенти, набавени от максимално непреработени храни, а тяхното съотношение е добре да се преценява според индивидуални особености, начин на живот и цели.

От 1 септември журналисти и блогъри от всички родни медии ще могат да кандидатстват в четвъртото издание на конкурса Mtel Media Masters. Конкърсът има и нов допълнителен фокус – научна журналистика.
В журито са: Весислава Антонова, журналист и член на Управителния съвет на Центъра за развитие на медиите (ЦРМ), който е партньор на инициативата от 2011 година; Гергана Паси, посланик на новите технологии на България към Европейската комисия; доц. д-р Леандър Литов, ръководител на българския екип към Европейския център за ядрени изследвания CERN; Любов Костова, мениджър на Британския съвет за България; Миролюба Бенатова, разследващ журналист; Никола Балов, блогър; Орлин Спасов, изпълнителен директор на фондация „Медийна демокрация“, която става партньор на тазгодишното издание на проекта.

Категориите са три – печатни медии, електронни медии, информационни агенции и нови медии. Всеки кандидат ще може да участва с до три свои авторски материала, публикувани или излъчени в периода от 1 януари до 30 септември 2014.

Хайде и успех!

Пишат ви 9 ученици от Езикова гимназия “Акад. Людмил Стоянов” от Благоевград с една скромна молба и голяма мечта!

На 10 и 11 май се явихме на европейски кръг на международно състезание за дебати, есета и тестове на английски език “The World Scholar’s Cup” и след като “обрахме” медалите и трофеите се класирахме за световното в Сингапур, което ще бъде от 24 до 26 юни. За съжаление сумата, необходима ни за пътуването беше просто непосилна за нас, защото общо надхвърляше 20 000 лева. Ние, обаче, не се отказахме и с помощта на много добри хора вече са ни необходими само 6000 лева.

Молбата ни към вас е да ни помогнете да осъществим мечтата си да представим достойно българската държава, като споделите с приятели и познати за нашата кауза!

Това е линкът към сайта Fundrasr, където всеки може да дари според възможностите си и съответно да ни подкрепи, защото в момента всеки лев е ценен!
Също така на 12 юни /четвъртък/ в Благоевградската зала ‘Яворов’ организираме благотворителен концерт от 19:00 часа.
https://fundrazr.com/campaigns/6lgX8/ab/56g1d
Готвим се изключително упорито и вярваме, че в България все още има хора, които държат на образованието и биха ни помогнали! Благодарим ви предварително за отделеното време!

Help Team Bulgaria FLY to Singapore!
fundrazr.com

Продължаваме обиколката край Мъртво море в Израел. Започнахме с едно дълго слизане към него, разходихме се наоколо и даже ходихме на на плаж и спа. Днес ще научим нещо повече за Кумран и кумранските ръкописи.

Приятно четене:

 В Юдея, край соленото море (Израел)

четвърта част

Кумран и свещените манускрипти

Кумранските ръкописи

            Обичам историята и географията, обичам да пътешествам. Където и да отида, търся музей или археологически разкопки. А тук – околностите на Мъртво море са особено богати на находки и музейни колекции. Уви, обаче, не съм на мнение, че човечеството има навик да се поучава от предишните си грешки, даже и да знае добре миналото и произхода си. Впрочем известно е, че най-добрият учебник по история за този библейски регион на земята е самата Библия – Книгата на книгите. Разбира се, тя трябва да се чете и между  редовете – задълбочено и много подробно, да се отсее религиозното от фактологическото, да се работи с карта. Старият Завет не само разказва за минали събития, но и много точно указва мястото, времето, пълководеца, числеността на армиите даже и на противниците, загубите в жива сила, както и спечелените или загубени градове и области; уточнява имената на владетелите, периода и характера на управлението им, а също и строителите на издигнатите на всяка крачка крепости или култови храмове.

И докато началните моменти от Библията – сътворението на света, Адам и Ева, потопът и Ноевият ковчег се отнасят въобще за зараждането на човешкия род.  (нещо, което Дарвин опровергава, а ние сега живеейки в ХХІ век сме атакувани от различни космически теории), то следващите глави – за Авраам, потомък на Ной и баща на еврейския народ, стесняват темата и я насочват по-конкретно към тези земи тук и към този народ, които са обект на описание.

В Стария Завет не е трудна и кръстосаната проверка на достоверността на събитията даже и те да са с голяма давност. Често за едно и също пишат няколко летописци и бели полета на терена на разкопките почти липсват. Елиминирайки гледната точка на анонимните и силно религиозни автори,   обективният съвременник преоткрива времена, събития и хора, живели по тези многострадални земи преди хиляди години.

(((((((((())))))))))

Мисля си колко ли добре би било, ако за нашата стара Европа или за „новия континент” Америка някой се беше сетил да напише подобно изложение, пък било то и пълно с мистика и религия. Но – уви! А може би някога и някъде старателните археолози ще открият аналогично, компактно събрано описание на събитията около зараждането на човешкия живот в нашите земи. Засега оскъдните трохи от изотопните изследвания на дописмения период ни карат само да тънем в неми догадки и редки доказателства.

Не на тази база работят археолозите в Израел

Те четат внимателно Танах и после знаят къде и какво да търсят. Или обратното: ако случайно при строителство се открие находка, те лесно узнават какво е това и откога датира – просто сглобяват пъзела от писмени и веществени доказателства.

Но  нещата не са толкова елементарни. Особено, ако интелигентният любител историк е бил в  Храма на книгата в Националния музей в Ерусалим. Там, като най-голяма светиня, се пазят свитъците манускрипти, намерени в

Кумранските пещери

близо до Мъртво море през 1947година. Сега те се считат за една от най-големите археологически сензации от средата на миналия ХХ век. Тези най-древни от намерените до сега текстове на Танах са изключително ценни документи за историята на юдаизма. Писани са преди повече от 2000 години и разкриват в нова светлина историята на тясната връзка между юдаизма и християнството.

(((((((((())))))))))

Точно тук, в

Кумран,

дойдох и аз, за да се потопя в една невероятно древна обстановка, имаща отношение не само към световната култура, но и към личността на моя духовен баща Иисус Христос и към първоизточниците на Неговото учение.

По ирония на съдбата

ръкописитебили намерени съвсем случайно

не от археолози, а от трима пастири – бедуини от племето Таамра. Историята е следната:

Те пасли козите си в тази безплодна, каменна пустиня, когато една от тях се загубила и те тръгнали да я търсят. Неочаквано се натъкнали на редица стръмни и труднодостъпни пещери, в които явно човешки крак не бил стъпвал от столетия. Имало много глинени амфори, старателно обезвъздушени и с кожени свитъци в тях. Пастирите не могли да ги разчетат и с надежда за печалба занесли седем от тях на пазаря във Витлеем. На този многолик азиатски пазар свитъците преминали през ръцете на много търговци, но никой не могъл да разпознае тяхната ценност. Когато фрагменти от тях видял Елизар Сукеник, професор по древна история от Еврейския университет в Ерусалим, той,  рискувайки живота си, се прехвърлил на арабска територия тук, в Кумран, и то в навечерието на Войната за независимост, за да купи три от свитъците. След щателно изследване на пергамента, Сукеник установил не само тяхната автентичност, но и фактът, че се отнасят към времето на Втория Храм, тоест те са с минимум хиляда години по-стари от най-древните известни дотогава еврейски ръкописи. Били написани на древен иврит, гръцки и арамейски езици. Съдържали: „Книгата на Исай”, „Химн на избавлението” и „Войната на синовете на Светлината против синовете на Тъмнината” – ръкопис, изписан върху меден лист. Четирите останали свитъци били вече собственост на мар Самуел – архиепископ на сирийския манастир в Ерусалим. Отначало той предполагал, че се касае за християнски документи, но даже като разбрал, че греши, не пожелал да ги продаде на професор Сукеник, надявайки се да получи за тях добра цена в САЩ. Цели пет години след това ръкописите още не били продадени. Накрая мар Самуел ги обявил за продажба на борсата в Уол Стрийт. И отново случайността изиграла своята решаваща роля. Синът на професор Сукеник – Игаел Ядин, също археолог, в този момент бил в Ню Йорк и без да подозира нещо, случайно прочел обявлението. С помощта на израелски официални лица и посредник той купил свитъците за 250 000долара – огромна за времето си цена.

На 1юли 1954година ръкописите се върнали в Израел. Те съдържали: „Книгата на Хабакук”, „Уставът на кумранската община”, „Апокрифите на битието” и „Втората книга на Исай”. Така били събрани всички книги на Стария Завет с изключение на „Книгата на Есфир”. Впоследствие професор Сукеник, преоблечен в арабски дрехи, неведнъж прекосявал границата, за да търси нови ръкописи в Кумран.

Така щастливо за науката свършва този полукриминален сценарий за филм, пълен с низ от съдбоносни случайности – азиатски предразсъдъци, арабски инат, еврейска пресметливост, откривателски хъс и късмет за нас, хората от следващото поколение.

(((((((((())))))))))

Но кой и защо е написал тези манускрипти? Отговор на този въпрос бил даден едва след като обстоятелствена археологическа експедиция предприела подробни разкопки на терена на Кумран и околностите. И ето, в тези строги планини, ограничени от стръмните хълмове на Юдейската пустиня на запад и Мъртво море на изток, в месност с наистина апокалиптична красота, опалена от слънцето и лишена от всякаква растителност, било намерено манастирско селище, преживяло своя най-голям разцвет вероятно между 150-тата година преди новата ера и 68-ата година след новата ера. Племето, заселило се в това негостоприемно място, се състояло от така наречените есеи– членове на еврейска секта, забягнали тук от суетната столица, по-далеч от дворцовите интриги на Ерусалим, където управлявала династията на Хасмонеите.

Есеите се оформили като течение в юдаизма приблизително 200години преди новата ера и живеели не само в Кумран, но и по цялата дължина на Мъртво море – в Ейн Фешхе и Ейн Геди. Те се наричали „синове на светлината” и живеели в святост и чистота, очаквайки идването на Месията. Възприемали буквално думите на пророк Исай да приготвят прав път за Господа и направят в степта стъпки за Бога. Те следвали Божието учение и обрядите свето кръщение, ритуално измиване, духовно прочистване, възприети после и от първите християни. Проповядвали живот в абсолютно въздържание. Монашеското братство на есеите представлявало най-чисто въплъщение на юдейския монотеизъм. Начело стоял така нареченият „учител по праведност”, който вероятно е и първообразът на Йоан Кръстител. Затова и за християнската теология кумранските ръкописи също се явяват изключително важна находка и източник на знания. Даже твърде основателно се предполага, че Иисус Христос се е възпитавал в тази секта и бил един от дейните и членове. Но докато основната доктрина на есеите била тяхната изключителност и очакване близкия край на света, Христос се обръщал към обикновените хора и възвестявал нов морал в нова епоха.

Есеите

избягвали суетата, живеели от простия земеделски труд и считали полезно и богоугодно всестранното въздържание – философия много близка до философията на християнството. Членовете на комуната проповядвали скромност, не се женили и не създавали семейства. Те даже спорили може ли да се занимават с физическа любов и да се раждат деца – спорове, които противоречат на каноните на юдаизма. Въпреки давания обет за безбрачие, от пълното въздържание ги удържала само мисълта, че в този случай сектата им бързо и неминуемо ще отмре. Освен ритуала те спазвали и духовна чистота – не участвали във войни и не се занимавали с търговия, понеже считали, че тя е източник на социално неравенство. Есеите не принасяли жертви на Бога, но ревностно спазвали съботния ден, даже с по-големи ограничения. Да се стане член на братството можело едва след  тригодишен изпитателен срок. През първата година бъдещите отшелници трябвало да спазват всички закони на сектата, но да живеят и се хранят отделно. През втората и третата година им се позволявало единствено да извършват ритуално измиване заедно с останалите. И едва след третата година, когато богомолецът давал клетва, че никога и на никого няма да издаде тайните на сектата, бивал приеман окончателно.

Животът им е описан от Плиний Филон и доста подробно от еврейския летописец Йосиф Флавий, който сам е живял сред тях три години  преди да отиде да се учи в Рим. Той описва нравствения им идеал във втора книга на „Юдейската война” така: „Чувствените наслаждения те избягват като грях и почитат като най-голяма добродетел умереността и потъпкването на страстите. Те презират богатството и е достойно за удивление общото притежание на имуществото, тъй като сред тях няма нито един, който, да е по-богат от другите… На свой ред те са много набожни…”(соб.пр.). Есеите живеели по свой календар, спазвайки общоприетите еврейски празници, но на съвършено други дати, като спазвали само правилата на писмената Тора. Въобще сектата водила доста затворен и аскетичен начин на живот, организиран в комуна.

Дневният режим започвал с ранно ставане преди първите слънчеви лъчи. Преди колективната закуска всички извършвали ритуално измиване. Хранили се на обща трапеза с най-проста храна, която приготвяли свещенослужителите и която имала сакрално значение. До трапезата не допускали странични лица. Накрая всички били благославяни и всеки се отправял да върши задълженията си. Надвечер, след края на работния ден, сектантите отново се събирали на общата трапеза – втора и последна за деня, преди която отново се извършвало ритуално измиване. При почистването на общата трапезария ползвали вода – нещо, което е доста несвойствено,  като се има предвид изключителната засушливост на района. Но древните жители на Кумран успешно се справили и с този проблем. Изобретената от тях система от водопроводи и цистерни им помагала да събират и съхраняват водата, която в дъждовно време се спущала от планината на потоци. След почистване и утаяване тя се отвеждала в седем големи цистерни, откъдето вече се отправяла към всички помещения на манастира.

(((((((((())))))))))

Едва след шестдневната война през 1967година, когато територията на западния бряг на Мъртво море влиза в държавните граници на Израел, тук били проведени

сериозни и систематични разкопки –

и на територията на есейското селище, и в пещерите, където живеели част от сектантите и където били скрити знаменитите ръкописи.

Били изследвани още десет пещери и намерени общо девет основни текста на Танах и около осемстотин други с различно съдържание. Много от тях са посветени на бъдещото идване на Месията и борбата между силите на доброто и злото. Сред ръкописите има устав на сектата, където се уточняват задълженията на членовете на това манастирско общество, условията за приемане на нови хора, наказанията за нарушения, правилата за общо ползване и други подробности. В „Книгата на Хабакук” в иносказателен вид са събрани сведения за миналото на сектата и се съдържат пророчества за бъдещето и. Част от манускриптите са коментари към текстовете, химни, псалми, благодарствени молитви, официални документи и писма, адресирани до висшите служители на Храма в Ерусалим, лични архиви. Като материали са използвани кожа, папирус и само един свитък е гравиран на меден лист, за да се запази вечно. Той описва с най-големи подробности вътрешната уредба на Втория Храм и изброява богатствата и скъпоценностите, които го украсявали. А битовите и култови предмети от пещерата Наал–Хевер днес заемат цяла зала в Храма на Книгата в Ерусалим. Всичко било законсервирано в сравнително непокътнат вид ХІХ столетия във високите ветровити планини, единствено благодарение на сухия чист въздух и почти постоянната температура през цялата година.

Били разкопани рефекториум– обща трапезария; скипториум– зала, в която книжниците пишели свитъците; микве– басеин за ритуално измиване и древно гробище. Тук е намерен плотът, служил за обработка на кожите и приготвяне на пергаментовите свитъци. Намерено е и грънчарското колело, на което са се извайвали делвите за запазване на ръкописите. Добре личат ниските тухлени маси, на които преписвачите разполагали обработените животински кожи. Мастилото, смес от въглен и каучук, пазели в глинени или бронзови мастилници. Освен това на масите имало и малки съдчета с вода – всеки път, когато в преписвания текст се срещало името на бога YHWE(ЯХВЕ), преписвачът трябвало да измие в съда пръстите си.

След като работата над всеки един от свитъците била завършена, ги запечатвали, обвивали в кожа всеки поотделно и ги поставяли в глинени амфори. Но не във всички пещери намерените манускрипти били толкова старателно обработени и скрити. Този факт позволява да се предположи, че непредвидени обстоятелства принудили есеите спешно да напуснат Кумран. Това съвпада по време с Юдейската война, когато римските легиони подложили на огън и меч всички, изправили се на пътя им. Последните живи есеи избягали в крепостта Масада, където след продължителна съпротива загинали геройски. Това се случило през 68-та година след новата ера. След тях никой повече не дръзнал да живее в Кумран цели две хиляди години.

(((((((((()))))))))

Днес известна част от безценните находки е пропаднала или се намира в частни колекции.

В Израел консервацията и пазенето на тези уникални ръкописи е много специално.

В Ерусалим, на територията на националния музей, близо до входа, прави впечатление монументално здание с необичайна архитектура. Представлява изкуствен хълм с форма на глинена делва. Вътре е изложена самата експозиция. Отгоре – красива бяла полусфера, непрекъснато обливана с фонтани вода, изобразяваща капак на делва. Тук белият цвят е символ на „синовете на светлината” – есеите. До полусферата е изправена дълга черна, базалтова стена, въплъщаваща техния антипод – „синовете на тъмнината”. Така философски и недвусмислено, както в манускриптите, е представена вечната борба на противоположностите в живота – борба, без която няма прогрес. Конструкцията е съоръжена така, че в случай на опасност, капсулата с оригиналите да се спусне веднага в бетонна шахта, дълбока четиридесет метра. Никакви други ценности в Израел нямат толкова надеждна защита!

Намирането на кумранските ръкописи е една от големите сензации на ХХвек, предизвикала ожесточени спорове между теолози и религиозни лица. Тяхното най-важно значение не е само в потвърждаване автентичността на текстовете от Стария Завет, нещо в което са се съмнявали много учени до намирането на свитъците, но и в разбирането произхода на много християнски идеи и текстове, книгата „Апокалипсис” на Йоан Богослов и други. Удивително е също пророкуването на есеите за разрушаването на Втория Храм и Ерусалим, както и това, че техните манускрипти ще бъдат намерени след две хиляди години, когато отново възникне на тази земя еврейска държава.

(((((((((())))))))))

Скитах се безцелно из чукарите на рижите кумрански планини,

катерих се по прокараната тясна пътечка между скалите, на която всеки завой е отбелязан, а най-стръмните места са обезопасени даже с перила. И тук, вече горе, изгледът, открил се пред мен от височината на птичи поглед, мигновено ме порази. Иззад солените облаци неочаквано прогледна слънцето, винаги горещо през цялата година, и освети с неземна светлина Моавските планини отсреща и Йорданските хълмове. Планините станаха пурпурночервени, а когато по тях пробягваше сянката на облаците, те сякаш потрепваха. Прибавям към това бездънната пропаст, простряла се под краката ми, гигантската зеленикава чаша на морето и миниатюрните като играчки палми до елегантния басейн долу с големината на капка вода. С възторг погледнах света отвисоко, от самия край на хребета, разделящ Азия и Африка, и отново, за кой ли път, хилядолетната история на тази древна земя ме погълна.

Спуснах се обратно до знаменитите пещери, вдъхнах невидимия аромат на каменната пустиня, а после, на територията на археологическите разкопки, прилежно следвах картата. Кракът ми стъпи в ритуалната зала, в залата за ръкописи, в хранилището  библиотека. Надникнах в резервоарите за вода и в жилищните помещения. И все като че ли търсех нещо. Преследваше ме навсякъде странното и много ново за мен усещане, че някога вече съм била тук, живяла съм сред тези горди, диви планини, че всичко ми е познато и близко, че съм у дома си. Нещо ме омагьоса, нещо ме издигна над себе си и привлече интереса ми. Видях се огряна от нечия светла обич, видях в предългите си отрудени ръце юздите на собствения си живот. Дали не слънчасах от яркосиньото нежно небе, декемврийското огромно слънце, абсолютно чистия въздух и проблясващото сребърно море в далечината? Като мълния ми се яви сентенцията, че нищо в този живот не е случайно – всичко е на мястото си и така трябва да бъде. Бях много смутена от този проблясък. След четиричасово бродене си тръгнах тъжна и объркана от напрягане да си спомня нещо, което все ми убягваше. Имах чувството, че не си тръгвам изцяло.  Времето изтече изпод пръстите ми, но част от мен остана в Кумран. Посях сърцето си в тези планини и с това станах по-мъдра и богата…

Хубаво ми е да живея така – омагьосана!

Очаквайте продължението

Автор: Галина Тодорова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Израел – на картата:

Още пътеписи от близки места:

1. В Юдея, край соленото море (Израел) (3): В Ейн Геди на плаж
2. В Юдея, край соленото море (Израел) (1): Голямото слизане към Мъртво море
3. В Юдея, край соленото море (Израел) (2): Мъртво ли е Мъртво море?
4. Израел и Божи гроб по Нова година (ден 3): Мъртво море, Йерихон и Витлеем
5. Израел (1): Подготовка, Тимна и Мъртво море
6. Израел и Божи гроб по Нова година (ден 1): Израел и сигурността
7. Израел – мистика и реалност (1)
8. Израел – един предвоенен пътепис – част втора
9. Израел и Божи гроб по Нова година (ден 2): Назарет, Галилейското езеро и река Йордан
10. Израел – един предвоенен пътепис – част трета
11. Израел (2): Хаджия след Божи гроб
12. Израел – мистика и реалност (2)