Снимки от концерта на Aerosmith на стадион Академик на .

Повече снимки могат да се видят туквъв фейсбук страницата ми.

Ще има BurgasConf. Данни за събитието има на самия сайт, аз ще водя лекция за странни неща от security-то в реалния свят (ключалки и такива работи).

(до тук май направих лекции колкото за предишните две години и се очертават поне още една-две. Трябва да взема и да свърша малко работа…)

най-слабото правителство на България постигна най-големия успех за България в последните вероятно не само 25, но и 70 години. не знам даваме ли си сметка колко неща, колко изключително важни неща се случиха в тази една година.

в тази толкова тежка година, след която народът е като след война, започнаха необратими процеси.

започна краят на това уникално за България понятие “мутра”.
започна краят на партиите, каквито ги знаем – лукави, обслужващи корпоративни и лични интереси
започна краят на апатията
започна краят на търпимостта към нетърпимото
започна крахът на лъжата
започна крахът на безкрайната самовлюбеност, самоувереност и алчност
започна крахът на много нива в държавата
започна походът на будните и недоволните
започна походът на търсещите и непримиримите
започна походът на готовите на всичко в името на истината, справедливостта и свободата
започна промяната, която не може да бъде спряна
започна промяната в мисленето
започна изграждането на невидима мрежа между хората на площада
започна изграждането на мрежа между мислещите и загрижени хора в цялата страна и извън нея
започна свързване
започна структуриране
започна съграждане

да, някои са отчаяни. да, някои са уморени. да, някои заминават. да, някои се свиха и затвориха в себе си.
но други продължиха. да са всяка вечер на площада. да не спят, за да мислят и действат. да бдят. да алармират. да ровичкат. да ръчкат. да се борят. всеки ден. ден след ден. 365 дена. година. неуморно. и още и още.

не, най-трудното не е отминало. най-трудното предстои.
и не, ние няма да загубим сили. няма да се отчаяме. няма да се приберем. няма да се предадем.

протестът промени мен. това бе може би най-динамичната година в моя живот.
протестът промени и теб, дори да не си бил с нас на площада.
протестът промени всички нас, заедно. промени ни безвъзвратно.
даде ни сили.
даде ни приятели.
даде ни мотиви.
даде ни начини да продължим.

и утре, в ден 366 ще сме отново там. на площада пред МС. ще вървим недоволни, гневни, мълчаливи и крещащи, с изкривени лица и с ведри лица, със закана, с упоритост, с непреклонност, с лекота, защото правото е на наша страна.

оставката предстои. случващият се фарс навлиза в нови и нови епизоди. но оставката е близо. а след нея ни чака още много.

снимка: Гергана Динева

още 300 причини да съм благодарна на протестаи за ДЕОСи за моите герои на протеста

   Можете да сте съпричастни с проекта ни за създаване на QR-антология за съвременна българска поезия още сега, в момента на неговото разработване. Ако “свалите” изображението и разпечатите този QR-код, който виждате на монитора си, след това можете да го залепите където Ви хрумне - на място, на което други обичащи българската поезия ще могат да го сканират със смартфона си и да поемат на път (ако имат връзка с интернет) към видеозапис, в който Цочо Бояджиев чете стихотворението си “Чакалня” . Можете да сте част от една верига, в която българската поезия ще напусне електронните и хартиени страници, и ще поеме на път по улиците на България…
   А ако искате да го видите и чуете на компютъра си - изберете този линк, който ще ви препрати към електронното мултимедийно списание за литература DICTUM.

за първи път бог ми се яви като хорова песен

другарката Касабова
на пианото Беларус в читалището
трябва така да го изпеете
че да ви заболи
и ние
единайсетгодишни момичета
на плюшени столове
сричаме Перголези

помня
когато на сцената
алти и сопрани
сълзи и аплодисменти
и мама която на въпроса
дали знае коя е скърбящата майка
и защо никога не ми е разказвала за нея
сълзи
само сълзи
и прегръдки

за бог се пее или се плаче

Стихотворението е част от книгата на Диана Иванова „Басма и габардин” (2013, “Жанет 45″).

  Диана Ивановав “Кръстопът”.
  Диана Иванова в DICTUM.

Поезията беше и си остава единственият ти дом,
Марина Цветаева! Днес разбирам това по-добре
от всякога, аз – също бездомник, който си спомня,
както някога ти, тръпчивия вкус на отдавна отхапания
плод от короната в далечния роден край и още
по-далечното детство. Във време, което по
количеството зло и трагедията така напомня на твоето
и просто е излишно да се казва, че истерията на историята
се повтаря. На възраст, на каквато ти,
след дълго обмисляне окончателно, на прага
на петдесетте, напусна света. Усещайки още
неугасналата топлина на примката, която по-здраво
от ръката на всеки любим прегърна врата ти.
Съчувствайки на онова, което на теб, цялата страст и
къдрици, зрение и слух,сребро
и искрене, ти се случваше по мрачните пътища през
живота и по пътя из снега на хартията. Заслепена
от неговата белота. Опиянена от музиката на сферите, която
като водопад от светлина преливаше в твоите стихове.
Разделен, както и ти беше разделена от
най-близките си, от които животът ни откъсваше и двамата
така жестоко, както умее единствено
само смъртта. Живот, който теб, от дете
вироглава, а горда дори в най-лютия вихър и пребогата
от безценното съкровище на дарбата, те подлагаше на изпитанията
на мизерията и човешката суета. На неразбиране
и у дома, и в чужбина. На унижения. На ужас и
отчаяние. На живот, който – без дълг и вина –
жестоко те наказваше. Бичуваше те за всяка радост
и за всеки грешен смях. Със собственото си тяло
и с плодовете на собствената си утроба, които гниеха по
лагери и умираха по фронтове, прескъпо плащаше
всяка своя рима. Да не говоря изобщо за
неизлечимите кошмари и жестокия глад. Както и за
нетърпимата самота, която се разбира от само себе си.
Както се разбира от само себе си и любовта ти, която
не криеше. Упорството и борбата ти с времето
и съдбата. А смъртта така отрано те раздели от
майка ти, после от баща ти и мъжа ти, тъй както,
пак преждевременно, те раздели и от децата ти.
Но пък всички вас накрая ви събра в тогава все още
невъзможен дом. Ако за дом на осъдените на емигрантски
перон изобщо може да се говори! За дом на онези,
на които, както и на теб – която не искаше
с вълците да виеш– им беше чужд всеки дом, в бягство
или завръщане. И тъкмо писалището,
както и на всеки друг поет, беше истинската ти родина.
На нея будувайки пишеше своя завет.
Своите стихотворения, които растяха – както сама
казваше – като звезди и като рози. И напук на
всичко вярваше, че ще удари и техният час,
тъй както идва времето и на всяко добро вино.
Писа писма на Пастернак и Рилке… Писма, които
чета така, сякаш са писани и за мен, както впрочем и всички
мои писма са и за тебе също. За теб, с душа
по рождение беше крилатаи, която влакът на живота
уморена до смърт, я отведе в безсмъртието. И никой
така и не те изпрати накрая и дори не се знае къде си
погребана. Която приживе имаше, както
имаш и след смъртта: всичко и нищо. И песента
беше и си остава единственият ти дом, Марина
Цветаева! Твой дом и твой гроб същевременно.
Твоя вечна къща. Къща, в която влизам като в своя.
Без да чукам.

Превод от словенски: Людмила Миндова.

  Йосип Остив “Кръстопът”.

  Предлагаме ви текста на предисловието на Кристин Димитрова към книгата на Катерина Стойкова-Клемър „Как наказва Бог” (2014, ICU Publishing), както и два разговора (на Валентин Дишев - от 13.06.2014 г.) за книгата, която ще бъде представена в Пловдив на 17 юни, от 17,30 ч., в зала на НБ Иван Вазов, като част от програмата на “Пловдив чете”… Предстоят и премиери в Бургас - на 24 юни (от 18:00 в “Морско казино”) и София - на 26 юни (от 18:30 в галерия “Кредо Бонум”)…


- Разговор с Катерина Стойкова-Клемър




- Разговор с Кристин Димитрова





Кристин Димитрова, „Как наказва Бог”, Предисловие:


  Всеки от нас води някакви спорове. Но те са особено трудни, когато са с Бог. И стават още по-трудни, когато Бог ти отвръща с разбиране. Желанията се сбъдват, молитвите се чуват, попътен вятър те носи напред. И тогава сам, в чупливата си лодка, в безбурното си море, започваш да се питаш: това ли е щастието… това ли си пожелах… това ли съм аз… дотук ли исках да стигна… ще дойде ли ден, в който ще трябва да връщам надвзетото, или вече платих прескъпо за онова, което не ми беше нужно?
  В тази книга пише за Бог, но самата книга не е теологична, защото трудните равенства в нея ще измъчат разума на всеки агностик. Тя е за изпитанието да замениш тежестта на „всичко, което искаш, срещу всичко, което имаш“; за непозволените предателства към самия себе си („все още чакаш това, от което си се отказал“); за по-трудния „лесен“ път. За живота, чиято твърда материя трябва да бъде проядена до изхода от отсрещния му край.
  Катерина Клемър не моли Бога. Тя по-скоро се страхува, че през цялото време той е чувал молитвите ѝ и така тя е избегнала някаъв тъмен, непрозрим, но все така неин дял от света. Нима балансът е бил разрушен? Но тук не става дума за дуализма на древните религии, а за баланса на живота, който сякаш – за разлика от Бог – не можеш да придумаш в своя полза. Стрелката му ще показва точното съотношение между черното и бялото, дори когато здраво стискаш очите си.
  Машината на щастието е видяна откъм зъбчатите ѝ колела.
  И Катя пише за това тихо, лаконично, почти без думи. Като молитва, която човек отправя, когато отвори очи и види ключ без дом в ръката си.

(първата публикация на разговорите е в електронното мултимедийно списание за литература DICTUM)

Не искам да съм текст
който описва начина по който се връщаш от хлебарницата
на ъгъла и ми откъсваш залък
Виж хляб като душа
мека
топла
сладка
ръката ти
не искам да съм текст
който описва как подреждаш раклата с платове
купени с връзки от леля наташа в гум скришом от татко
който не даваше да се харчат излишни пари за глупости
басма за рокля на диана батиста за блуза на галя
златистосветлокафеникавокеремидено
белоснежнослънчевопясъчно
момичешкирадостно
нежнобасмено
замечтано
светло
лицето ти

не искам да съм текст
който трябва да отиде до края на изречението
което е
студено
студено
студено

не искам да съм текст с начало и край
искам да спра там където казваш
хляб като душа
хляб като душа
хляб като душа
и да те гледам
да те гледам
да те гледам

Стихотворението е част от книгата на Диана Иванова „Басма и габардин” (2013, “Жанет 45″).

  Диана Ивановав “Кръстопът”.
  Диана Иванова в DICTUM.

Прекрасният дакел на име Мирка в есктремно желание да докопа топката.

Sony A77M2, ISO 100, F/2.8, 1/100, 16mm

                                              На Урош Зупан

Всяко писмо на поета писмо е до млад поет,
поете, който ще си останеш вечно млад, както
млад остана Райнер Мария Рилке. Писмо като
онези негови писма до младия поет, писани
винаги до самия себе си. Младия. Писмо до момчето,
сблъскало се с чудото на света и тайната на живота.
Момче, което го заслепи слънцето и го принуди
да впери вътрешно око в самия себе си. В мрака, който
изгаря сиянието на звездите, пламъка на цвета, бялото
тяло на жената… В черната светлина, която осветява
сънищата и спомените на самотника, надвесен над
отключения скрин, пълен до горе с тъги и желания. Когото
от лабиринта към изхода води го любовта към прашинката.
Любовта, с която единствено се достига онова, което е над
зрението и слуха. Невидимото и безмълвното. С която се изрича
неназовимото. С която ангелът гледа, от другата страна
на огледалото, себе си – пред огледалото. Като онзи, който,
обичайки другия, обича себе си. И обратното. Мъж и
жена, едновременно. Двама мъже. И две жени.
Необятната любов на самотата. Неизлечима болест.
Необяснима краткотрайна радост от изцелението
между две дълготрайни тежки болки. Кристал
на детството. Недоизпита чаша на светлината, която
трепери в старческата ръка, тъй както в нея е треперило
перото, с което е писал писмото си до младия поет…
Всяко писмо на поета писмо е до млад поет,
поете, който ще си останеш вечно млад, както
млад остана Райнер Мария Рилке.

Превод от словенски: Людмила Миндова.

  Йосип Остив “Кръстопът”.

Признавам си, че на този ден, преди една година, наивно вярвах, че след броени дни правителството на Станишарски ще си замине под освирквания и всеобщо недоволство. Защото така се случва в демократичните държави, когато бъде премината граница, която не бива да бъде преминавана. По ирония на съдбата, година по-късно, отново вярвам в същото. От една страна е тъжно, от друга смешно, от трета – просто ситуацията стигна до там, че май няма други реалистични опции за изход.

Аз прекарах на площада точно половината от тази една година – време, напълно достатъчно да убие наивността ми, че сме станали демократична държава. През тази година и хората от Протеста (голямата буква е напълно заслужена и задължителна!) и тези, които така и не участваха нито веднъж, загубихме много неща. И не само време и илюзии! Спечелихме също – пак всички, дори тези, които не припознаха протестите и още не са се осъзнали! На първо място себеуважението си, усещането за (дори и скромна по процентен дял от общата маса) общност, която настоява за ценностите, които е избрала за фундамент на бъдещето си. Върнахме си знамето, както сполучливо отбеляза Жюстин. Някои намериха нови приятели, други си свериха часовниците с обкръжението си и се разделиха с псевдо-такива. Това, обаче са лични истории…

Дали Протестът е успял и какво е неговото тегло в разрушаването на пясъчните кули, върху които беше построено престъпното управление на България след последните парламентарни избори, е въпрос на гледни точки, разбира се. “Това не е Протест, а процес!” беше лозунг от първите дни на #ДАНСwithme и е жалко, че малко хора го чуха. А Протестът ще успее истински само ако наистина продължи – като процес – не толкова на площада, колкото в главите. На всички. И ми се иска критикарите да се замислят каква щеше да е тази отминала година и СЛЕДВАЩИТЕ, ако Протестът не се беше случил? Защото независимо от нюансите и оценките за него, демокрацията в България днес има празник, дали е кръгла годишнина или рожден ден няма такова значение, защото най-голямата и значима победа е, че словосъчетанието гражданско обществоу нас най-накрая е напълнено със съдържание.

А оттам започва всичко…

"Една година Протест"е публикация от yovko in a nutshellс автор Йовко Ламбрев. Някои права запазени.

Не мога да повярвам, че измина една година.

ЕДНА. ГОДИНА. Цялата пропиляна!

Една година свинщини! То не беше избирането на Пеевски за шеф на ДАНС (за един ден)… то не бяха загражденията и хилядите полицаи около парламента, жандармерията и палките и щитовете и бронираните коли… то не беше Нощта на Белия Автобус, битите граждани, барикадите…

…то не беше “освобождаването на българите от страха” (пак основно с палки и щитове, а също и чрез манипулиращи медии, собственост на мафията)… то не беше “понижаването на цената на тока” (почти довело днес до фалит НЕК и енергийните дружества)… то не беше “строим Южен Поток!” “не, не строим Южен Поток!” “не, все пак строим!” и започналата наказателна процедура срещу България от страна на Европейската Комисия…

…то не бяха приказките за “интернет лумпените”, “соросоидите”, “(платените) протестъри”… “рестартирането” на АЕЦ БелеНЕ… заплахите на Волен за саморазправа с гражданите и журналистите… то не беше международната изолация на България и редовното изнизване на г-н Олигарски от всякакви задни изходи и входове… то не беше замиращата ни икономика и пониженият ни днес кредитен рейтинг…

…то не бяха битите студенти и граждани, когато студентите и те се събудиха и блокираха университети си… то не бяха десетките хиляди хора по “Цариградско шосе”, скандиращи “ОСТАВКА!” и “Мафия!”… и балоните с надпис “ОСТАВКА!” и “#МиренПротест”, и “#ignoreVolen”…

…децата, възрастните, колелата и скейтовете… полицията в жегите, на която оставяхме бутилки с минерална вода… срещите с приятели… милиардите заеми на правителството, за да “оцелее” още малко… надеждата в очите ни… видеото “на живо” с Иво Божков от мястото на почти всеки протест… скъсаните от дългото ходене маратонки и обувки… уговорките “довечера в 6:30 на обичайното място, нали?”… “ще подадат ли оставка?”… “още малко, още само един ден, седмица, месец протести… я, станали една година днес протестите!”…

Помните ли? Аз помня.

Време е да сложим точка! Пак на мирен протест довечера? Да! 18:00, площад “ОСТАВКА” в София! :-)

(Снимките са от 14-ти юни 2013. А пък един от най-младите участницив протестите… вече проходи и проговори за тази една година!

Как лети времето само…:-)

От доста време вече не съм ходил на #ДАНСwithme. Силите ми свършиха в един момент, може би след около 4-5 месеца почти непрекъснати протести и разходки по жълтите павета, някъде в началото на зимата на 2013. Но довечера ако съм на протеста, ще се радвам да се видя със стари приятели там. Ние, гражданите, надали ще променим нещо. Ние вече направихме достатъчно — променихме себе си, усетихме нови надежди. Видяхме, че ни има! Да, някои от нас ще заминат а други ще “емигрират навътре в себе си”, но това е цената да не помним миналото си, историята, и от 1989 година та до днес, да се въртим безпомощно в кръг…

Това правителство е ясно, че ще падне, рано или късно — и то, по-скоро рано. Тъжното е, че ще остави само разруха след себе си. Можеше да градим една година. Вместо това отново… оцелявахме. :-(

@HMAJAllen Can you please show them the photo I took yesterday, of 50'000 people shouting "RESIGNATION? #ДАНСwithmepic.twitter.com/sxf5arMUCj

— Michel Bozgounov (@optimiced) July 9, 2013

Довечера в 18:30, обичайното място, нали? :-)

#ДАНСwithme
#идвайте!
#миренпротест
#миренпротест
#occupySU
#ОСТАВКА
#ДАНСnomore

P.S. Сега видях и че Йовко е писал…

снимка Васил Гарнизов

година по-късно не съм същата.

да, бебето на Мирянка беше в количката, сега вече бяга устойчиво и прави бели
не само децата – всички пораснахме. всички.

година по-късно, вероятно най-динамичната година в моя живот, вероятно най-ключовата година в “прехода” ни като цяло
съм много по-толерантна към различното
и много по-малко толерантна към преднамереното зло
много по-малко приемаща алчността, лукавството, лицемерието, сервилниченето, неистината, лъжата
много по-търпелива съм
но и много по-гневна при всяка поредна порция безсмислие и неглижиране на хората
година по-късно се вълнувам много повече от това, което се случва в Парламента и МС
и започвам да разбирам, че партия и политика не са мръсни думи, просто голяма част от хората, занимаващи се с партии и политика у нас са нечисти хора
това е година, в която всеки ден бе свързан с протеста
това е годината, в която приятелите, истинските, придобиха още повече смисъл„ а другите си тръгнаха с лекота от мен
това е годината, в която бе някак по-лесно да разгранича смелите от страхливите,

борбените от нерешителните

мрънкачите от действените,

фейсбукарите от пълнокръвните,

скатавчиците от тези, които реално правят промяната

в тази година положих, както вероятно и много други, изключително много време в доброволен труд – обикаляне по паветата и викане

да, в тази година разбрах, че може и да си на 40 и да викаш с пълно гърло на площада

следих активно новините

общувах изключително много с нови и нови приятели

участвах в намислянето и случването на редица протестни акции – артистични и не само

един от най-ключовите бе създаването на вестник Протест през август

участвах в създаването на уникалното явление за родния политически пейзаж Протестна мрежа, през миналото лято и в създаването на либералния политически проект ДЕОСпрез тази пролет

говорих си с непознаните на площада и ставахме приятели

говорих си с непознати в много места от страната – за ситуацията, за нуждата от промяна, за това защо искаме оставка и какво ще се случи след това

водих децата си на протест, редовно и взимахме заедно важни уроци по гражданственост

дадох много интервюта за международни и родни медии на тема протест

минахме и през караници и през откровения, през заплахи и през заливане с помия из парцаливи медии, биха ни полицаи, после ние ги целувахме, после пак ни биха, някои ги привикваха да дават показания, други ги сплашваха по телефона

губех надежда, възвръщах си я, отивайки обратно на площада, говорейки с хората

днес, година по-късно, аз съм различна. ти също. и всеки от нас. България е различна. и промяната е дълбока и необратима.

от днес #дансwithme е #дансnomore

време е за ОСТАВКА

изтрих ти скайпа
вайбъра
фейсбука
телефона

блокирах те
на три места

все още
обаче
те следя
в ютюб
тъмблър
и туитъра
(в който не постваш)

оставих врати
за да мога един ден
(ако се наложи)
да ти кажа отново:

нищо все още
не е наред