ЗЛАТНИЯТ ВЪЛК
Гарет излезе на главната улица. Пара излизаше от запъхтените му гърди, а бузите му бяха зачервени не толкова от сковаващия студ, колкото от напрежението, което му свиваше душата през изминалите дни. Снощната тревога се бе усилила дотолкова, че не бе успял да мигне. Гарет се огледа. По улицата в посока градската порта нямаше жива душа, но откъм центъра на крепостното поселище се носеше шумна врява. Вътрешностите му се свиха за сетен път и той пое към центъра на градчето. Трябваше да открие Будика… на всяка цена.
Центърът, който обикновено бе просторно, пусто място с няколко сергии и статуя по средата, в момента гъмжеше от живот. Гневни селяни, смесили се с градската стража викаха в екстаз и се влачеха като процесия подир църковните власти, дошли тук рано сутринта от града на Студената Река. Пребледнял от притеснение, Гарет се присъедини към тълпата.
Докато крачеше, Гарет видя Инквизитора – не много едър мъж в ризница и традиционен бронзов жезъл. Придружаваше го ескорт от двама църковни изпълнители, също облечени в ризници с отличителния знак на църквата. Спираха се от врата на врата и щателно проверяваха всяка една къща.
Гарет забави темпото. В един друг свят, където той бе смел войн, а не обикновен човек, изтъкан от страхове щеше да си пробие път през тълпата и да убие Инквизитора. Ала той живееше в този свят и единственото нещо, което можеше да направи бе да открие Будика преди фанатизираната тълпа. Гарет се отдели от тях и си тръгна.
На път за вкъщи той прехвърляше наум варианти какво да прави. Едва ли щеше да намери приятелката си – беше обречена на екзекуция. А дори и да я намереше, тогава какво? Щяха да избягат заедно през граничните планини и да заживеят щастливо отвъд морето? Глупости. Такива неща ставаха в приказките, но не и в истинския живот.
- Ей момко! – продран глас на пияница го извади от мислите му. – Ей момко, ела насам за една градусова напитка.
Рандал погледна към човека, който го викаше и видя планинският скитник Рандал – възрастен мъж с бели кичури в черната коса, леко мургав и увит в дебел стар планински плащ. Беше затворен и не особено лицеприятен тип, за който се носеше мълвата, че пие много и има малко приятели. Всъщност, нещо напълно нормално за човек, обитаващ граничните планини. При други обстоятелства Гарет би го подминал, но задаващият се патрул на църковната власт го принуди да пристъпи до Рандал и да поеме от бутилката, която му подаваше. Гарет отпи от нея и с учудване установи, че това е вода.
- Църковните мишки обръщат това място с главата надолу, само за да се докопат до приятелката ти – говореше Рандал, втренчил поглед нейде напред. – Тръгни след мен, без да задаваш въпроси. По една случайност знам къде се крие тя.
За момент Гарет си помисли, че това е капан, но друга възможност нямаше. Той последва Рандал и след две пресечки двамата влязоха в мазето на една къща. Там ги чакаше Будика – чернокоса красавица, облечена в кожени дрехи. Тя се хвърли от щастие на врата на Рандал и го целуна по бузата.
- Къде беше? – попита Гарет, след като еуфорията им поотмина. – Не трябваше да изчезваш просто ей така, без да ми оставиш знак!
- Не можех да ти оставя знак – сопна му се Будика, след което му разказа накратко какво се бе случило с нея.
Градската стража нахлула в дома й през онзи отвратителен ден и убила баща й, който отказал да каже къде се крие дъщеря му. Избягала през прозореца и се лутала без посока, когато се появил Рандал и я скрил от преследвачите. Щял да й помогне да избяга сутринта като я прокара през планините, но призори пристигнала църковната власт.
- А и не можех да тръгна, без да те видя за последно – завърши разказа си Будика.
- Благодаря, но… не може ли да измислим нещо, някаква лъжа, знам ли…
Рандал застана между двамата и погледна Гарет.
- По-добре е да се махне от това проклето място. Тя има таланта да бъде магьосница, момче. Нека избяга някъде, където няма забрани и човек може да следва мечтите си. В най-добрият случай тук я очаква клада.
- Чакай малко, откъде знаеш това? За нейните способности?
- Аз му разказах Гарет, разказах му всичко. Само той знае проходите.
Гарет замълча и замисли. Ако не беше така объркан и ако не обичаше безусловно Будика, сигурно щеше да се усъмни в Рандал и познанията му по магия. Фактите обаче бяха налице. Ако Рандал искаше да предаде Будика, щеше да го направи още вчера и нямаше да получи награда от църквата, а точно обратното – линч за съучастничество.
- Добре – отвърна Гарет – Идвам с теб, Будика. Ще дойда с теб и на края на света.
Рандал изръмжа и се опита да противоречи, но Будика даде ясно да се разбере, че няма да замине без Гарет. Подобно на него тя нямаше какво да губи, а и от доста време тайно го обичаше. Накрая Рандал склони и разкри какъв е планът за бягство.
Тримата се срещнаха в сянката на Западната Порта. Това бе символично име, тъй като някога тук бе имало крепостна стена, а сега бе просто дървен пост с двама стражи. Гарет се бе екипирал добре – носеше раница с провизии за една седмица, беше взел и стария ръждясал меч на дядо си. И тримата бяха забулени като идолопоклонници. Спогледаха се, кимнаха си един на друг и тръгнаха към Портата.
Разчитайки, че ще се натъкнат на местни стражи, тримата преминаха спокойно поста, когато внезапно зад тях се чу вик. Обърнаха се и видяха от дървената кабина да излиза войник на инквизиторите, сложил ръце на кръста си. Преди да успее да каже каквото и да е било, Рандал извади нож и го наръга няколко пъти пред слисаните погледи на Гарет и Будика.
Последва шеметен бяг. Мрачни, сякаш подпухнали облаци фучаха над тях, докато тичаха без да пестят силите си. В далечината се задаваше буря.
Докато бягаше, на Гарет изведнъж му се привидя огромен златен вълк. Спря за миг, но вълка все още си седеше там и ги гледаше.
- Гарет! – извика му Будика.
- Виж! – викна и Гарет и посочи към вълка.
Ала вече там нямаше нищо.
Рандал му се скара, че губят време и Гарет реши, че всичко е плод на страха, който ражда странни неща в главата му. Продължиха да тичат, докато в един момент спряха за кратка почивка и Рандал ги поведе встрани от пътя към планината.
Инквизиторът и колегите му стояха над трупа на църковния войник, а градската стража държеше зяпачите настрана. Веднага се разчу за убийството – любопитно хлапе, правещо снежен човек извън града забелязало разправията и хукнало към центъра. Капитанът на стражата се обърна към Инквизитора и го погледна в малките черни очи с очакване. Църковният служител изръмжа.
- Капитане! С повелята на Върховната сила ви нареждам да заделите част от хората и да организирате хайка за преследване на анатемите!
- Не е ли малко пресилено? – опита се да възрази капитана и посочи облаците. – Ако това не ги убие, обитателите на планината ще го направят.
- Знам, че има хижи по планините, капитане. Не съм глупак! – излая Инквизитора, след което добави със спокоен тон: – Искам тези анатеми!
Капитана кимна и се зае със задачата. Инквизитора стисна юмрук. Силата на амбицията беше по-силна от тази на вярата – само вяра не бе достатъчна, за да хукне из планините да гони някакви жалки шарлатани. Да, фанатизма бе добро оръжие, стига да знаеш как да го използваш.
Тримата бегълци мъчно си пробиваха път измежду стотиците великански дървета, твърди и непоклатими от вятъра, който силно плющеше. Краката им затъваха в снега до колене.
Гарет преосмисляше моменти, в които ако можеше да се върне назад, би ги променил. Будика още от малка се увличаше по народните ритуали, които бе научила от баба си. Някои от тях, особено тези за здраве и лечение често включваха първобитното използване на магия и бяха забранени от църковната власт. Будика определено владееше някаква сила – ритуалите, които правеше, работеха. Момичето бе научило Гарет на всичко, което знаеше, но при него нещата някак не се получаваха. Нито усещаше нещо по време на ритуал, нито пък магията се случваше в дланите му. Докато при Будика магията просто грееше от ръцете й и тя успяваше да съживява повехнали цветя, да променя посоката на вятъра. Много пъти Гарет й бе носил ранени животни и двамата скришом ги изцеляваха.
Той не взимаше присърце факта, че магия през него не протичаше. Знаеше как действа църквата в случай че надуши магия и какво прави с хората, които я практикуват. Затова пазеше тайната им и се опитваше да предпази Будика по всякакъв начин. Уви, неуспешно. В един момент той просто трябваше да я спре, да й забрани…
Ужасът ги връхлетя вчера, когато с Будика решиха да направят ритуал за съживяването на едно умряло куче. Опасна практика, за която никой не смееше дори да споменава. За ритуала момичето бе прочело от някаква странна книга, която преди не бе намирала в ръкописите на баба си, но благодарение на наученото от старата жена успя да разчете написаното.
Гарет си спомни с болка ужасния момент. Тялото на кучето бе положено в начертан кръг и Будика бе застанала пред него. Гарет седеше до нея в пълно мълчание, стараейки се да не издава нито звук – знаеше, че ритуалите трябваше да се изпълняват в пълна тишина, за да може думите, изречени от заклинателя да бъдат правилно чути от отвъдните духове, които „сбъдваха“ магията.
Внезапно по средата на ритуала зад бъчвите с вик и дървен меч в ръка изскочи хлапето на Чатуин. Това прекъсна Будика, която с ужас изпищя и излезе от транса. Гарет пребледня, после му причерня пред очите. Когато дойде в съзнание завари Будика, трепереща на прашните дъски, а детето на Чатуин лежеше в локва кръв. Измина минута докато тя се свести и двамата избягаха от къщата. В паниката обаче Гарет я изгуби и я откри едва днес, за щастие преди тълпата.
Слънцето вече бе залязло, но тримата продължаваха в мрака. Рандал искаше да имат колкото се може повече преднина в случай, че след тях тръгне потеря.
След още малко преход тримата достигнаха до един от последните навеси. Рандал ги натика вътре, за да се скрият от бурята, но не запалиха огън. Гарет прегърна Будика и се загледа през прозореца.
- Може да дремнем за малко тук и на сутринта да изчезнем преди изгрева…
- Услугите ми не са безплатни – изведнъж ги прекъсна Рандал.
Гарет се втренчи изненадан в ухиления им спътник. Рандал имаше една от онези усмивки на изпечен мошеник, на когото усещаш, че не можеш да имаш доверие.
- Все някога ще си поискам отплатата, но няма да е нищо непосилно, повярвай ми.
Будика пое ръката на Гарет и го погледна в очите.
- Рандал е прекарал десетки магьосници през тези планини, Гарет…
- О, каква изненада! – презрително каза Гарет. – Рандал Скитника изведнъж се превръща в Рандал Контрабандиста?
- Вече нямам какво да губя. Остана ми само да мечтая за вълшебните земи, където магьосниците свободно практикуват магията.
Гарет се опита да му отговори, но не можа, тъй като отвън изведнъж се чу силен рог. Гарет хукна към прозореца и се ококори.
- След нас!? – едва не извика Гарет и се обърна. – Толкова рано?
- Сигурно водят кучета – отвърна Рандал. В гласа му се прокрадна нотка на колебливост.
- Що за водач си ти…
- Няма време! Ще им избягаме през бурята. Останем ли, знаете ли какво ще се случи с нас? Ще ни натикат в казан с вряща вода… Отвратителна смърт.
В друга ситуация Гарет сигурно би му се нахвърлил, но отдалеч се чу кучешки лай.
Инквизиторът налагаше бясно темпо. Капитанът на градската стража не бе особено сговорчив да дава от хората си, но една дузина предубедени и верни на църквата диваци се изсипаха на площада като доброволци и заформиха потеря.
Хайката, включваща двама стражи и капитанът, местните и инквизиторите достигна до последният навес, когато съзряха в мрака някакво движение. Кучетата се разлаяха по-силно и започнаха да се дърпат натам.
- Колко са? – запита Инквизитора.
- Двама, може би трима – предположи капитанът.
- След тях! – ревна амбицираният Инквизитор. – Живи ги искам! Всичките анатеми!
Трима „нарушители“ на властта бяха по-добре от един. Повече пари, повече народен гняв и разбира се… повече власт.
Рандал Скитника буквално лазеше пред тях и проклинаше. Гарет вече изнемогваше и дърпаше Будика, която едвам се влачеше след него. Краката му постоянно подаваха под лъжливия сняг и с всяка стъпка се оказваше затънал почти до кръста. Какво безумие! Освен кучетата зад тях вече се чуваха и хората, които викаха и се координираха в опита си да ги обградят. Съвсем скоро щяха да ги заловят. Вятърът се усили.
Рандал успя да им спечели малко време, като ги прекара през каменист участък. Гарет тъкмо почувства надежда, че се измъкват, когато зад ухото си чу изфучаване, последвано от силен удар в гърба. Той падна и се затъркаля надолу по стръмния склон. Виковете на Будика и тези на преследвачите се сляха в един дълъг миг, в който света около него стана бял водовъртеж. Търкалянето прекъсваше грубо всеки един момент, когато тялото му се блъскаше в някой камък.
Накрая Гарет тупна в една пряспа. Очакваше да потъне в забрава, но уви, беше жив и кошмарът продължаваше. Надигна се и установи, че това, което го бе ударило е стрела от арбалет, забила се в раницата му. Някъде над него се разрази страшна глъчка и Гарет чу стъпки зад себе си.
- Ето го! – чу се вик.
Гарет се извърна и видя двама души, които бяха на около двадесет метра зад него. Захвърли раницата, издави ръждивия меч и хукна да бяга. Препъваше се между дърветата, прескачайки дълбоките преспи. Първият от преследвачите му обаче бързо го настигна и го нападна с копието си.
Гарет трябваше да се защитава, а никога досега не бе въртял меч. Ръката му, трепереща от студ едва не изпускаше оръжието. Краката му изведнъж омекнаха и той се почувства като мекотело, неспособно да мръдне. Преследвачът тръгна към Гарет с копието и започна да нанася мушкащи удари, които младежа отбягваше, подскачайки назад.
Изпаднал в паника, Гарет вдигна меча и с отчаян вик замахна към нападателя, който падна на колене в снега, изненадан от проявата на съпротива. Ударът на Гарет бе вял и непремерен, но ръждивото острие се заби във врата на преследвача му. Кръв шурна наоколо и обагри снега. Нападателят се сви в агония върху пряспата и започна да се дави.
- Проклет да си! – изкрещя втория преследвач, който се спусна срещу младежа.
Гарет се ужаси още повече и това му вдъхна нов стимул за бягство. Залитайки, той пое надолу по склона, надявайки се да се измъкне и да открие Будика.
Другият преследвач бе плътно зад него и го хвана за наметалото. Гарет извика и се обърна да го удари, но в този момент усети адска болка в хълбока си. Последвалият шок го парализира. Преследвачът също стоеше като закован. Гневът и омразата дотолкова го бяха заслепили, че дребничкият човек от града не бе вярвал, че е способен на такова нещо. Объркан, той се спусна да помага на Гарет, но младежа бе толкова паникьосан, че го изрита. Преследвачът залитна и се катурна назад.
Гарет изкрещя от болка и извади окървавената секира от раната. Отпусна се на земята и се загледа в сивите облаци, които настъпваха подобно на армия готова да помете противника си. Със затъпени от болката сетива дочу далечните викове на преследвачите и кучетата. Глъчката се отдалечаваше и отстъпваше на симфонията на вятъра в гората. Ловът изглежда беше приключил.
Младежът се надигна и пое нагоре, държейки се за раната, която кървеше обилно. Установи, че човека е разбил главата си в един изпъкнал над снега камък и го съжали. И двамата бяха изплашени до смърт, единият защото бягаше, а другият просто не знаеше какво прави. Втренчи поглед малко по-нагоре, където другият му противник още се гърчеше в снега, кашляйки кръв. Гарет извърна поглед отвратен от себе си и закуцука нагоре сред дърветата.
Едва си пробиваше път, а силният вятър го повали на няколко пъти. В един момент изгуби представа за реалността. Падна на колене пред една пещера, пред която изваяна от лед гордо стоеше статуя на вълк. Реши, че е започнал да халюцинира от загубената кръв. Но после се приближи до статуята и установи, че всъщност е истинска. „Обитателите”, помисли си той.
Със сетни сили се довлачи до пещерата да намери прикритие от бурята. Мракът го обгърна, след което нахлу и в съзнанието му.
- Гарет! Гарет!
Будика крещеше, ала Рандал я задърпа за ръката.
- Остави! Ще ни хванат, няма как да се върнем за него. Хайде.
Будика бе готова да хукне след търкалящият се младеж, но видя силуетите, които се приближаваха. Част от тях хукнаха след Гарет. Сърцето й се изпълни с ужас, ала нямаше какво да направи, Рандал я дърпаше все по-ожесточено. Искаше й се да изостави всичко и да се предаде, за да бъде заедно с Гарет. Това щеше да бъде красива смърт. Двама влюбени умират заедно, убити от света, който ги мразеше. В този момент обаче една стрела се заби в дървото до нея и тя инстинктивно се хвана по-здраво за Рандал.
Някак си траперът успя да се изплъзне на преследвачите, прекарвайки Будика през опасни и заледени пътеки. Бурята обаче ги застигна. Накрая достигнаха планинска хижа на два етажа, иззидана от камък и дърво.
- Тук ще се скрием до сутринта.
- Ще ни хванат – Будика вече съжаляваше, че изобщо бе тръгнала.
- Има тайник, който не могат да открият. Никога не го откриват – извика й Рандал през силния вятър, който едва не ги събаряше. – Продължим ли, бурята ще ни убие.
Рандал извади връзка ключове и отвори вратата на хижата. Озоваха се в голям салон с дървен под, на който бе изографисан огромен кръг, подобен на този, който се ползваше в ритуалите. Това изненада Будика, но нямаше време за размишления. Рандал я заведе в дъното на салона, където имаше фалшива стена и отвори тайник със стълбища, водещи надолу към малка стаичка под салона. Той натика Будика вътре и затвори вратата след нея. После се върна обратно да напали камината и да приготви масата. Всичко трябваше да изглежда, сякаш хижата работи от доста време насам.
В камината вече гореше огън и Рандал палеше факлите на втория етаж, когато по вратата се чу силно тропане. Той слезе в салона и хладнокръвно отвори вратата. Кожена ръкавица, покрита с метални халки блъсна вратата, избутвайки трапера назад и преследвачите нахлу в салона.
Пред Рандал стоеше Инквизитора, малко зло човече в животински кожи и ризница със съответните църковни символи и татуировки по ръцете. До него стоеше ескорта му, а зад тях бе капитана на стражата и част от селяните доброволци.
- Така! – започна Инквизитора. – Арестуван си по обвинение в анатема…
- Чакайте малко! – извика капитанът и застана между Рандал и църковния служител. – Та това е Рандал… Рандал Мейс хижаря, известен още като Скитника. По никакъв начин не е анатема.
- Тъй ли? – повдигна вежди инквизитора. – Тогава го арестувам за съучастничество и укриване на вещери.
- Не знам за какво става дума – заекна Рандал, имитирайки невинност. – Аз съм обикновен хижар и тук няма никакви вещери. Грейвс, хайде де!
Последното бе предназначено за капитана.
- Познаваш ме от години! Знаеш много добре, че никога не бих се замесил в неприятности.
- Невинен е! – потвърди Грейвс. – Той живее в планините от години и прекарва повечето време тук. Слиза в града много рядко и само за провизии. Не съм го виждал да идва от поне месец. Няма как да е един от онези, които гоним!
Инквизиторът се ядосваше на опърничавостта на капитана. Всъщност, на него просто му трябваше нарочена жертва, но неможеше да му го сподели. Изнервен, Инквизитора нареди да обърнат хижата с главата надолу и седна да се нахрани.
Будика обходи тясното помещение, в което не се виждаше нищо. Ръцете й напипаха рафтове, пълни с книги. В този момент се стресна, когато чу горе някакъв шум, последван от блъскане и тропане на крака. Съжали, че се стигна до тук и седна на пода със сълзи в очите.
Гарет сигурно вече бе заловен, а рано или късно щяха да открият и нея. Тя зарида. Мъчеше я вина за убития й баща и погубеното дете. Вина, че заради нея Гарет трябваше да бяга от познатия му свят. Вина, че с годините той бе развил чувство да се грижи за нея. Вина, че може би вече бе мъртъв.
Затвори очи и се размечта. Мечтаеше за това как сутринта откриват Гарет и двамата пресичат граничните планини. След това се разделят с Рандал и отплуват отвъд океана към вълшебния бряг. Стигнеха ли, там ги очакваше свободна земя на кралства, изпълнени с магията. Крале, предвождащи армии от войници и магьосници, борещи се за единствения трон. Земя, където магията беше в помощ, а не заплаха.
Гарет се събуди. Все още беше нощ, а навън бушуваше стихията. Не можеше да прецени дали бе умрял или изпаднал в безсъзнание, но внезапна болка го събуди. Все още беше жив. Надяваше се Обитателите – огромни снежни човекоядци, смятани за изчезнали да се повяват и да го убият на място. Поне мъките му щяха да се свършат.
Изведнъж чу шум и погледна натам – в пещерата нахлуха вълци. Много вълци. Гарет бе по-скоро учуден, отколкото уплашен. Но човекоядци или вълци, все тая. Изненада се още повече, когато вълците го наобиколиха и се сгушиха в него, за да го стоплят. И тогава се случи нещо, което потвърждаваше съмненията му, че е умрял. Пред него се издигна златисто-синя мъгла, която обгърна животните и него и в един момент изчезна. Пред лицето му се появи огромен златен вълк.
„Не си умрял, Гарет” – чу гласа на съществото в главата си. Е, вече със сигурност бе мъртъв. Бе свидетел на магия, макар и първобитна, но говорещи вълци…
„Зная кой си и всичко, което се случва тук”. Гарет се отпусна, съществото четеше мислите му и нахлуваше в ума му с отговорите си, още преди той да бе изрекъл въпросите. „Някога аз бях човек, но безотговорността на един безразсъден повелител на магията ме сля с древни сили и сега съм това, което виждаш…„ Гарет почувства облекчение на болката и продължи да слуша разказа на съществото. Слушайки думите на призрачното същество, в главата на Гарет се разиграваха сцени от миналото на този приказен дух. Видя младо момиче, боравеща с магия. След това учителят й, който му приличаше на някого, но не можеше да си спомни на кого. Видя ги заедно в битка срещу могъщ магьосник, който ги проклинаше след смъртта си. Учителят й, смъртно ранен, изпълняваше ритуал.
„За да не изгуби живота си, учителят ми извърши заклинание„ продължи призрака. „Което му отне магията и ме обрече на това съществувание навеки”. Хубаво, рече си Гарет, но какво общо имаше това с него, Будика и Рандал… Изведнъж се досети. Учителят на този дух бе Рандал. Потръпна.
„Изправи се и влез в ядрото на пещерата. Там съм аз, на златен трон. Счупи печата и ме освободи. Така ще се освободиш от тялото си, ще надвиеш смъртта и ще спасиш Будика. Счупи печата и ме освободи. Безсмъртието е цената, която трябва да платиш, ако искаш тя да живее”. Гарет се надигна и закуцука навътре. Вълците се надигнаха и тръгнаха с него. Светлината на духа осветяваше пътя му.
Дълбоко в пещерата и следван от вълците той достигна до трона. Голям, златен трон, на който се преходният дух във форма на вълк се изкачи и се сля с него. „Счупи печата и освободи душата ми.” Премалял, Гарет постави ръката си на печата – вълча глава, инкрустирана в облегалката. Стисна и тя се счупи, след което изригна светлина, която изгони болката и страха.
През дъските на стаичката нахлу тънка светлина. Будика се пробуди и осъзна, че вижда малките лъчи на слънцето, проникващи през цепнатините. Огледа се наоколо и установи, че около нея е пълно с книги и странни предмети. Книгите подозрително приличаха на тази, която тя откри сред вещите на баба си. Преди да започне да си задава въпроси, вратата на тайника се отвори и тя видя Рандал. Той я погледна замислено, след което подчерта.
- Все неща, който клиентите ми трябваше да оставят в бягството си.
Будика бавно изкачи стълбите и се озова в салона, където цареше хаос. По земята се търкаляха празни кани от вино, обърнати маси и парчета храна.
- Не магията, а пиенето трябва да им забранят на тия говеда – ядосано изръмжа Рандал.
- Какво стана? – запита стресирано Будика.
- Не е ли очевидно? – озъби се Рандал. – Не те откриха и на сутринта си тръгнаха с надеждата да те открият.
- О! – сепна се Будика и седна на едно столче. – Сега какво?
Настъпи неловко мълчание. Рандал се усмихваше зловещо и Будика потрепери.
- Защо си мислиш, че те докарах тук? В тая хижа, а?
- Заради бурята – искаше й се да вярва на това – Щеше да ни убие…
- Спри да се правиш на тъпа – изсъска Рандал и се надвеси над нея. – Бурята бе безобидна. Ти имаш силна магия у себе си, но неосъзната.
- Какво имаш предвид? – Будика понечи да се изправи, но Рандал я бутна обратно на стола.
- Времето е на моя страна. Отървах се от досадният ти приятел, а инквизицията ме подмина. Какво си мислиш, че следва от тук на сетне…
Каквото и да следваше Будика реши, че може би е по-добре да бъде убита от инквизицията, отколкото да бъде насилена от някакъв луд. Тя скочи, изблъска Рандал и хукна към вратата.
Не откриха и следа от анатемите – Инквизиторът беснееше. Но вместо това планината им бе сервирала неприятна среща с човекоядец, които уби кучето им плюс два заледени трупа на доброволци, най-вероятно убити от анатемите. Слънцето грееше весело, което още повече лазеше по нервите на мрачния църковен служител.
Капитанът постави ръка на рамото му.
- По-добре да се махаме от планината. Въртим се в омагьосан кръг.
Готов да нанесе юмрук в наглата му мутра, Инквизиторът изведнъж се сети нещо. „Омагьосан кръг”! Да, точно така! Спомни си, че бе забелязал големия начертан кръг в салона на хижата, но бе прекалено помпозен, за да направи връзката. С такива кръгове анатемите призоваваха гнусната си магия.
Трапера укриваше анатеми.
- Връщаме се в Хижата, капитане – отвърна той и отмести ръката на капитана от рамото си. – И се молете на нашия Отец да нямате нищо общо с укриването на анатеми, защото жив ще ви сваря.
Будика се съвзе и почувства пулсираща болка в главата си. В този момент си спомни как бе на една крачка да излезе от хижата, когато невидима сила затръшна вратата и тя се блъсна в нея. След това се стовари на земята и светът изчезна в червено петно от болка, придружено от смеха на Рандал.
Опита се да стане, но почувства силното стягане на въже. Беше завързана, и то сериозно – колкото повече се опитваше да мърда, толкова повече въжетата се стягаха около нея и й причиняваха болка. Шокът бе още по-голям щом разбра, че е полугола и цялата изрисувана със странни символи. Стоеше в центъра на кръга в салона, а Рандал бе коленичил пред нея и я гледаше втренчено.
- Изрод! – извика Будика.
- Загубих магията си преди години. За да не умра в болка, трябва да жертвам хора, владеещи магията.
- Ти стоиш зад всичко! Ти си подхвърлил книгите в дома ми, наблюдавал си ме, знаел си за мен!
- Да – кимна тъжно Рандал. – Преди да открия магията бях актьор, знам как да лъжа хората и да разигравам сцени. Но после станах магьосник и изгубих себе си във войните, когато църквата взе властта.
- Какво ще правиш с мен?
- Нямам друг избор, трябва да те жертвам, за да продължа да живея и да взема силата ти. Имаш много магия, която ще ми помогне да убия преследвачите.
Будика започна да вика и да пищи. Рандал, без да й обръща внимание, направи защитно заклинание на вратата. Така хората от потерята не можеха да влязат вътре, нито да подпалят хижата, нито пък щяха да чуят някакъв шум отвътре. После се обърна към нея.
- Ритуалът трябва да се изпълни при пълна тишина.
След което натика парцал в устата й.
Гарет се събуди в свят без страх и болка. Усещаше миризмата на… на своите братя. Десетки негови братя, които не виждаше, но подушваше и усещаше в душата си. Пое си път през мрака и след малко излезе на светло. Вече не виждаше както преди, светът бе в черно и бяло, а самият той стъпваше леко, без да потъва в снега. Статуята от лед бе там и в отражението й разбра, че вече не бе човек, а огромен златен вълк, който се извисяваше над другите.
Братята му го наобиколиха и се на наредиха като войници готови да бъдат командвани. Всеки един от тях бе готов да умре за него. Златния Вълк надигна глава и зави. Последва вой на стотици вълци. Воят продължи няколко минути, но човешкото у Гарет взе превес и той си спомни целта. Да спаси Будика.
Вълчата глутница препускаше из снега. Някои от тях се спираха и виеха, изпълвайки с ужас сърцата на Обитателите, които се криеха в планините. Нямаше поет по на земята, който да можеше да опише невероятната гледка на устремените диви животни. А сърцето на Гарет биеше лудешки. Той чуваше и надушваше магията, която се стичаше пред него. Надушваше и обърканите, жалки хора, които се опитваха да я спрат.
Глутницата достигна хижата и връхлетя хората, които я обсаждаха като придошла река. Настана кървава вихрушка от прегризани гърла и посечени вълци. Инквизитора бе впрегнал войниците си да разбият вратата, които използваха стълба на отсечено дърво за таран. Уви, безуспешно.
Щом видяха огромният вълк обаче пуснаха дървото и насочиха арбалетите си към вълците.
- Звяра! – изпищя Инквизитора. – Оставете вълците, посечете звяра!
Изпаднал в ужас, той забрави за амбициите си и предусещайки гибелния край впрегна силите си във вярата.
- Анатема! Победа! Анатема!
След което извади меча си и се нахвърли към Златния. Двамата се сблъскаха по средата на битката. Стрели от арбалети се забиваха болезнено в тялото на Гарет, но той игнорира болката и с мощен скок повали инквизитора и го уби. После изви от болка, усещайки страданията на ранените си братя.
Видял тази гибелна гледка, капитана подбра хората си и побягна от мястото на битката. Фанатиците и инквизиторите бяха победени от глутницата, която наобиколи лидера си. Златният Вълк облиза раните на няколко от тях.
После се засили към вратата и скочи. Невидима сила проби заклинанието и портите се разтвориха пред него. Отчаяна, Будика повдигна глава от пода, а Рандал, който бе готов да я прободе с нож, изрева:
- Невъзможно!
„Не съм те забравила!”, изкънтя в главата му гласът на младото момиче. „Печатът е счупен! Душата ми е свободна”. Огромният златен вълк се нахвърли върху Рандал и разкъса гърлото му. Топла кръв шурна и оплиска Будика, а тялото на Рандал се свлече на пода. Глутницата се приближи до Будика и прегриза въжетата. Златният Вълк легна, затвори очи и в следващият миг до нея лежеше Гарет, прободен от няколко смъртоносни стрели.
На следващия ден Будика започна да лекува раните на Гарет. Капитанът се завърна в града и нареди на оцелелите никой повече да не говори за това. Никой повече не преследваше Будика, която заживя с прокълнатия Гарет в планинската хижа.
Когато двете луни в небето не бяха обагрени в червено и Гарет не тичаше заедно с вълчите си другари, двамата с Будика правеха любов. С годините обаче Гарет все повече бе Златния Вълк и по-малко мъжът, който тя обичаше. За това време тя изучи всички книги, останали от Рандал Скитника, но нито едно заклинание не можеше да освободи Гарет от проклятието му. След десетина години Гарет вече не приемаше човешката си форма. Той завинаги се бе превърнал в Златния Вълк, познат още като Златния Пазител на
Планинската Магьосница. Онази, повела война с империята и тяхната църква.
Но това е друга приказка…
