От началото на кариерата си в киното до сега Пол Томас Андерсън предизвиква парадигмите и дефрагментира структурите на седмото изкуство и го прави неоспоримо ефективно и магнетично. Днес той е завършен майстор с шест изключителни произведения, които е невъзможно да бъдат пренебрегнати в какъвто и да е контекст, независимо какво мислим за тях. За да стигне до тук обаче, американският режисьор направи рязък завой някъде между Punch Drunk Loveи There Will Be Bloodи пое постоянен курс към суховатия деромантизиран реализъм на сериозните психодрами за възрастни. Hard Eightи Boogie Nightsса вълнуващата, оригинална фенска фикция, която Тарантино никога няма да изостави, но тази решителна промяна в курса се оказа най-доброто решение в кариера на добри решения, защото от тогава Андерсън прави шедьоври като отвързан. През 2007-ма от техническото съвършенство на ранния Андерсън и най-зрелия му сценарий се роди аудиовизуалният звяр There Will be Blood, който на всичкото отгоре включва и едно от най-мощните актьорски изпълнения like ever. The Master, от своя страна, изобщо не се интересува от това, колко високо е поставена летвата и отговаря с размах на огромните очаквания. The Masterе естествено продължение на ПТА – митологията, най-добрият филм на 2012-та и съкровище, което чака да бъде преоткривано отново и отново. Ако патосът на въведението не ви е достатъчен, изчакайте да видите какво става нататък и си пригответе инсулин, защото това вероятно е най-положителното ревю, което някога съм писал.

The Masterе филм на контрастите и това личи още от отварящата сцена. В един от кадрите, които гарантирано ще ви посещават неканени дълго след финалните надписи, морякът Фреди Куел наблюдава морето, порено от военния кораб, на който е разпределен. Епохата е гранична между ужаса на войната и неизвестността на мира. Поетизмът на момента, за който със сериозен принос са и операторът Михай Милаймаре и композиторът Джони Гринууд, се сблъсква с изродеността на военната реалност, която наблюдаваме чрез поведението на войниците на сушата. Тяхната психика е трайно увредена и за тях мирът носи много повече несигурност, отколкото спокойствие. Един от диваците на сушата е героят на Хоакин Финикс Фреди Куел. Той е изключително първично същество, притежаващо единствено сетивност и поначало в конфликт с разума. Неговата свръхсексуалност откриваме докато му правят тест на Роршах след края на войната и преди да бъде разпуснат. Буквално всеки негов стимул за активност произхожда от нея.

След като напуска флота Фреди работи като фотограф, докато един от симптомите на психичното разстройство, което той или отрича или няма никакъв интерес да адресира до края на лентата, – непредизвиканата агресия – не го вкарва в беля. Следващият опит за нормален живот също се оказва неуспешен и след просто поредната блестяща сцена на контраст, този път визуален, в която група работници го преследва, задето е отровил несъзнателно един от тях с долнопробния си домашен алкохол, той се връща във водите, които чувства свои – морските. Случайността на го изпраща в кораба на „учителя“ Ланкастър Дод и неговото семейство и последователи.

Образът на Дод, изигран с апломб от Филип Сиймър Хофман, е прототип на Л. Рон Хъбард, създателят на новата легитимна религия – сциентологията. „Учителят“ е писател, доктор, ядрен физик, теоретичен философ… егоцентрик, манипулатор, шарлатанин. Той е от онези хора с богат речник и бедна култура, на които е толкова лесно да повярваш, но които сами се съмняват в думите си. Като практически лидер на култ той е постоянен обект на атаки отвън, които могат да бъдат ограничени само чрез физическа изолация. Но и малкото достигнали до него гласове, поставящи учението му под въпрос, дразнят егото и пропукват увереността му, затова героят на Хофман не търпи никаква критика. Блестящият сценарий на Пол Томас Андерсън остава напълно неутрален към всичко това, въпреки че сарказмът и критиката са очевидният и популярен подход. Ланкастър Дод и Фреди Куел са дефектни, генетично сбъркани, болни персонажи, в духа на предишните творби на Андерсън и точно в същия дух той няма никакво намерение да ги съди. Отговорностите на автора се изчерпват със семпло документиране на историята на някои от най-реалните, живи персонажи, които сме вижда ли във филмите изобщо.

Вече споменах контрастите в The Master, но най-важният и този, който ще се превърне в метафизичен лайтмотив на лентата, е сблъсъкът между Ланкастър Дод и Фреди Куел. Символично това е конфликтът на сетивността с разума. Да, философията на „Каузата“ дори не се доближава до това, което наричаме здрав разум, но тази амалгама между (псевдо)наука и религия теоретично се базира на овладяването на животинското у човека и разума като основен аргумент за издигането му над всичко останало. Когато пристига на кораба Alithia („истина“ на гръцки), Фреди търси препитание и там намира не само това, но и сигурност, приемственост и вода, върху която се чувства у дома си. Той никога не се е интересувал и никога няма да се интересува от идеологическата обосновка на обществото, а дали е способен да го разбере, приеме или отхвърли на базата на някакъв когнитивен процес е една от мистериите на персонажа. Фреди постоянно демонстрира поведение, противоположно на проповядването на „учителя“. Точно поради тези причини Дод го държи по-близо до себе си от всеки друг – в лицето на Фреди той вижда отсъствие на критична мисъл и един ученик/пациент, който винаги ще има нужда от (неговата) помощ. Всяха сцена между Хоакин Финикс и Филип Сиймър Хофман притежава смразяващ заряд, но две от тях са особен пример за психологическа детайлност, дълбоки персонажи и космическа актьорска игра. В първия случай става въпрос за тринайсетминутен разпит, в който Фреди и Ланкастър, Хоакин и Филип, изтръгват потресаващи неща един от друг (ще се върна към това след секунда). Другият пример е финалната сцена между двамата, коятo наистина не заслужава да бъде спойлвана.

Фреди Куел е спиритуално същество, животно, жертва на войната, алкохолик, нихилист и един от най-сложните персонажи, които някога съм виждал на големия екран. А Хоакин Финикс го изиграва така, че да накара всички, които твърдят, че той не е най-добрият актьор от своето поколение, да изглеждат смешни. Сцената на разпит е само един от примерите за майсторското изпълнение на Финикс, но и само тя е достатъчна за Оскар, например. Защото ако непрекъснатият шот на Ан Хатауей, изживяваща „I Dreamed a Dream“, наричаме впечатляващ, как би следвало да оценим този, в който камерата е забита в лицето на Хоакин Финикс за близо 10 минути, а на лицето му като с длето е издълбан експлозивният микс от чувства на Куел, докато си признава, че е спал с леля си, че е убивал хора във войната и че не съжалява за това. Всеки спазъм на всеки лицев мускул има милион значения и нито едно. Физическото изпълнение на Финикс е перфектно калкулирана проекция на психиката на героя. До последния шибан детайл. Виждали сме много травмирани войници в киното, но при Фреди абсолютно нищо не е едноизмерно и причинно-следствените връзки са трудни за сглобяване. Той е непоправимо счупен, но не можем да кажем със сигурност каква част от вредата е нанесена от войната. Той е израснал в разбит дом – с баща алкохолик и майка в лудница – и това изглеждат двете възможни развръзки за него самия. И върпеки че е непоправимо счупен, Фреди умее да разпознава красивото в своя живот, събрано в образа на малолетната, невинна Дорис.

През цялото време героят на Хоакин Финикс се стреми да създава за себе си един изцяло опростен свят. Той реагира на собственото си объркване с агресия; критиците на „Каузата“ го правят несигурен. Колебанието достига връхната си точка, когато Дод е арестуван за финансови злоупотреби, и експлодира в една гениална сцена между двамата в ареста. Яростта на Фреди го държи буден.

Третият ъгъл на триъгълника, вдъхващ живот на филма, е Пеги, съпругата на „учителя“, изиграна (да, отново) блестящо от Ейми Адамс. И докато Ланкастър Дод е харизматичният лидер с позиция, основана предимно на егото му, Пеги е истинският идеалист и идеолог на групата. Тя е тази, която не се съмнява и за момент в правотата на „Каузата“. И въпреки че учението, на което е отдала живота си няма никаква рационална основа, тя гради и поддържа едно здраво и единно общество с правилните си преценки. Напълно права е, когато казва, че Фреди е „непоправим“ и вреди на „Каузата“.

Операторът Михай Милаймаре реди тюркоазената си поезия на System 65 на Panavision, която прави The Masterпървия филм от Hamlet (1996) насам, заснет в 65/70 мм лента. Това е и първият случай, в който Пол Томас Андерсън използва DP, различен от Робърт Елсуит. Музиката на Джони Гринууд е другият основен фактор за отчетливата атмосфера на филма. Композиторът прави смел коктейл от жанрове и ги прилага в точните моменти. Добър пример за сначението на музиката в случая е контрастът в началото, когато от безвремието на войната и авторската psychedelia преминаваме към мира, духа на 50-те и Ела Фицджералд.

The Master, както се случва неизбежно със съвременните шедьоври, предизвиква смесени реакции, а и стилът на Пол Томас Андерсън не предполага универсален acclaim. Той продължава да играе със структурните функции на киното, да експериментира на визуално и сценарийно ниво, да уважава интелигентния зрител. Отказът от следване на стандартна повествователна структура освобождава пространство за несравнимо развитие на персонажите и е единственият начин сложната диалектика на The Masterда функционира правилно. И ако не сме подготвени за това, докато чакаме да се задействат традиционните сюжетни механизми на медиума, може да пропуснем невидимото с просто око у дишащите хора на екрана, които правят всякакво претегляне на морал непосилно.

Кадър от екранизацията с Гари Олдман. BG корицата не струва.

Имам мъглявото усещане, че ревюто на „Дракула“ на Брам Стокър няма да е от онези, които пламенно споделям в социалните мрежи.

Хорърът със сигурност не е моят жанр (и все пак не поставям Стивън Кинг в тази категория). Не е да не съм чел ужасии, Ричард Леймън или Лъвкрафт например са ме държали на светло известно време.

„Дракула“ обаче не е особено… страшен.

На фона на това, което се виждали около трансилванската легенда днес, в книжката от под 200 стр. липсват очакваните кървища, съспенс, изненадващо изскачане в мрака или каквото и да е, което да те накара да спиш на светло.

Има два-три момента, в които ми стана напрегнато, но като цяло наивизмът на историята ме отблъсна.

Времето и атмосферата просто са ми чужди – Стокър нещо не успява да ме накара да ги усетя.

(Преди да ме обвините, че не схващам XIX век, ще отбележа, че си имам фаворити от почти всеки век – от „Илиада“ до „Идиот“ в същия този XIX век; просто майсторите на словото си знаят как да предадат мисленето на времето, ако ще и след 2 хилядолетия.)

Накратко казано, никой не може да ме убеди, че „Дракула“ трябва да се мисли като класика или кой знае какво четиво. Вярно, Стокър е показал на съвременниците си какво е да си новатор и навярно бая им е изкарал ангелите, но отвъд силите му е било да го покаже и на хората век по-късно.

И все пак – струва ми се, че за феновете на жанра би било важно да видят откъде тръгва вампирската работа в литература (а за феновете на „Здрач“ – още повече), така че в този смисъл „Дракула“  никак не го омаловажавам.

Не мога да си кривя душата и признавам, че книгата я изчетох с кеф.

Честно, идея си нямам откъде дойде мистериозното удоволствие от прочита. Нито героите ме впечатлиха с нещо (най-малкото с дълбочина), нито действието беше достатъчно интензивно, за да поддържа тръпка, нито пък Стокър е майстор на перото, та да му се дивя на стила.

Структурата обаче си струва да се види – не че е единствена по рода си или нещо такова, но лекотата, с която повествованието се движи между дневниците на героите, кореспонденцията им, телеграми и журналистически дописки, е наистина приятна и достойна за пример.

Допускам и че именно епистоларната конструкция на „Дракула“ е причина романът да съхрани качествата си десетилетия по-късно и макар и старомоден, читателите да продължават да го тачат.

Final summation:Обичате трилъри и хоръри? Вижте „Дракула“. В противен случай май по-скоро няма смисъл.

Вметка:Нали не се чудите защо няма нито ред за какво се разказва книгата? Всеки от нас е виждал десетки интерпретации на Дракула (лично аз съм фен на Гари-Олдмановата), знае сюжета в общи линии, знае за Трансилвания, но ето – в книгата на Стокър е оригиналът на поп-културния феномен граф Дракула*. Защо точно аз да ви го поднасям на тепсия (макар че издавам – доста важен епизод се разиграва на пристанището на Варна)?

*Прототипът може да е румънският психар Влад Цепеш (XV век), но той не е пиел чак кръв, макар и да е набивал де що види османци на кол.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Приятели, продължаваме (:

Последната книга в поредица „Човешката библиотека“ е романът „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ на Величка Настрадинова : второ издание.

По-долу ви предлагаме началото му. А междувременно може да си поръчате електронното издание. Вижте повече тук.

Приятно четене.
откъс първи
откъс втори 
откъс трети
откъс четвърти

~ ~ ~

Когато стъпих в просторния кръгъл хол, подът се размърда под нозете ми. Сякаш ходех по тресавище. Дали беше необикновено мек килим или мозайка, направена от неизвестна материя, и досега не знам, защото винаги, когато минавах, се удивявах на новите ù форми и цветове, които се сменяха в някакво хаотично безредие. Всред хола блестеше басейн, приличащ на огромно човешко око с фосфоресцираща зеница, а водата там имаше странно поведение. Тя беше изпъкнала в средата. Можете ли да си представите нещо подобно?
Дамата в траур ми посочи нещо, което би могло да се вземе за диван, ако не приличаше досущ на гигантски октопод. Със страх се доближих. Веднага най-близкото пипало се уви около мен и аз се почувствах седнал на необичайно удобно кресло, меко, пружиниращо, заемащо очертанията на тялото ми. Когато по-късно опитах да сменя позата си, то се превърна в лежанка, в люлка, сякаш предугаждаше желанията ми. За око на „октопода“ служеше цветен телевизионен екран и по него се плъзгаха фантастични картини, но и те не бяха по-необикновени от рисунките по стените – някаква смесица от древното изкуство на ацтеките, маите и най-модерната живопис. Никъде не се виждаха лампи. Стенописите излъчваха светлина.
Първата ми мисъл, когато се посъвзех, беше: „Къде съм попаднал? Коя е тая жена в траур?“.
Тя се усмихна:
– Попаднали сте в моя дом. Аз съм вещица. Можете да ме наричате госпожица Вещицата.
„Но тя чете мислите ми! Това е ужасно!“
– Нищо ужасно. Даже е удобно. Не е нужно да се трудите да обличате мислите си с думи.
„Но аз ще се чувствам винаги разголен. Всеки човек има право и на скрити мисли.“
– Хората крият мислите си от страх пред себеподобните си, ако мислите им са грозни. От мен няма защо да се страхувате или срамувате. Аз познавам всякакви човешки мисли и, уверявам ви, самото чудо – мисленето, е в състояние да оправдае и най-срамната мисъл. Материята, раждаща мисъл, е толкова велико съвършенство, че и най-уродливият ù продукт буди възхищение.
„Има ужасяващи, отвратителни мисли…“
– И те са достойни за възхищение, защото са създадени от нещо неизмеримо по-долно от тях – материята.
„Това само вещица може да измисли!“
– Великолепно! Вече свикнахте с названието, което ви предложих. А и няма нищо обидно да си вещица. Даже е ласкателно. Думата вещица произлиза от вещина – умението да се справя с природните сили. Умение, далеч надхвърлящо възможностите на обикновените хора. А завистта поражда ненавист. В миналото изгаряли вещиците на клада. Щом някой пожелае да научи малко анатомия и посегне към тялото на мъртвородено дете – на кладата! Някой се стреми да добие нови лекарства, събира билки, изпробва свойствата им… – на кладата! Някой прави примитивни химични или физични опити – на кладата! Някой вижда в бъдещето – в огъня! Хората винаги пращат в огъня тия, които ги тласкат напред. Ленивите умове не могат да прозрат целите на тези, които крачат пред тях. Човешкият прогрес всъщност е дело на вещиците – на вещите, на знаещите хора. А прогресът, казват, е настоящето, само че с няколко години напред. Днес никому не би минало през ума да съди някого за аутопсия на мъртвородено или за химични опити в общоприетите рамки. Но щом тези опити надхвърлят общопризнатото, с теб започват да се отнасят като с вещица. И да крещят за хуманност и идеали. Какво разбират те под хуманност и идеали? И как могат да си позволят да ме съдят? Пак ми става весело, като си спомня как ги изиграх. Обработих един труп тъй, че да добие пълна прилика с мен, и го оставих в лабораторията си, като инсценирах нещастен случай при експеримент. И те ме погребаха! Ах, как тържествуваха, като ме погребваха и колко тъжни се стараеха да изглеждат! А аз, като истинска вещица, вървях след погребението си и ловях мислите им. И се давех от смях пред нищожните продукти на техните тъй старателно образовани и възпитавани мозъци. Вас взех със себе си, защото вие имате красиви мисли. Познавам ви отдавна, слушала съм ви и съм се удивявала на това как майсторски умеете да възкресявате бляновете на композитори, измрели преди столетия. Но съм уверена, че вие все още не познавате себе си. Време е да престанете да съживявате мъртви мисли, време е да извадите на бял свят тези, които дремят във вашата черепна кутия, смачкани от теснотията. Ето този апарат (тя посочи окото на октопода-диван), ако желаете, ще записва вашите мисли…
„Хм. Станах опитно зайче.“
– Че защо? Нима е под достойнството ви да бъдете опитно зайче? Колко са надменни животните от човешки род. Приемат, че в името на науката, която служи на хората, могат да бъдат изтезавани всякакви живи същества с изключение на самите хора. Защо?
„Тя е провеждала експерименти върху хора!“
– Да. И върху себе си. В името на висшата хуманност. Убедена съм, че десет души могат да бъдат пожертвани за благото на милиони. Защо на разни военачалници се разрешават експерименти, тоест учения, при които могат да се пожертват до две на сто от войниците, а на учените не се разрешават дори съвсем безопасни опити над хора? Кое е по-важно за човечеството – ученията за превземане на някаква си кота или голямата наука за нравственото издигане на цялото човечество? Няма да крия, аз се занимавам с това. Искам да подобря мисленето на хората. Искам високоорганизираната мозъчна материя да престане да произвежда мисли от ниска проба. Но вие сте уморен и трудно възприемате това, което ви говоря. А може би и обстановката ви угнетява. Ще ви отведа във вашата стая, за да си починете.
Част от стената се отмести и откри заспало езеро. Всред водни лилии и водорасли плаваха двойка огромни лебеди. Около тях топяха клони във водата плачещи върби. Вещицата тръгна по водата. Последвах я и не потънах. Водата беше просто… под. А лебедите се оказаха изключително удобни легла.
Събудих се с приятното чувство, че съм спал в лодка сред тихи води, и видях, че лебедът бе променил мястото си, значи наистина ме е люлял върху гърба си.
Една стена се отмести и аз се намерих в градината, гдето под дърветата, върху огромна гъба пачи крак, беше сервирана закуска. Плодове, мед, мляко, топчета масло… Едва бях почнал да се храня, когато към масата се приближи лъскав черен котарак, кимна любезно, поне аз така изтълкувах жеста му, приглади мустаци и се настани на съседния стол.
„Е, вещица не може без черен котарак. Липсва само летящата метла.“
– Тя е вдясно от вас – се чу гласът на госпожица Вещицата.
Подпряна на едно дърво, се мъдреше проскубана метла с дълга дръжка. Засмях се. Гласът – също.
– Реквизит. А котаракът е възпитан и би ви правил компания.
Поднесох към котарака зелевия лист, върху който бе сервирано маслото. Той взе с лапа едно топче и го заблиза, както децата – сладолед. Беше забавна гледка.
Закусих.
„А сега какво ще правя?“
Гласът се обади:
– Съжалявам, заета съм, не мога да ви развличам, но ще ви представя една дама, с която вие отдавна желаете да се запознаете. Вървете след котарака.
Той ме отведе в една стая със старинни мебели. Докато гледах картините по стените, влезе… Лусинда Бермудес. Същата. Слязла от портрета на Гойа. Аз не знаех какво да кажа на тая загадъчна и иронична Лусинда, но тя с рядък финес поведе разговор и за няколко часа научих от нея за Гойа повече, отколкото някои от изследователите му научават за цял живот. Спомних си, че някога изпитвах желание да целуна тая тайнствена Лусинда, но сега това ми изглеждаше нещо отминало и маловажно.
Обядвахме заедно. Масата бе подредена по стар испански обичай, блюдата – с подправки…
Когато Лусинда се оттегли за следобедната си почивка, поисках час по-скоро да изляза на въздух.
Около най-високото дърво в градината се виеше стълбичка, а горе, в короната му, се забелязваше къщичка-наблюдателница. Качих се. От високо домът на вещицата изглеждаше като недостроена вила. Даже при нисък полет от самолет не би могла да се види необикновената му архитектура.
Доста по-късно попитах вещицата защо ù е бил нужен подобен налудничав дом.
– Нищо налудничаво. Копирана е природата, а в природата всичко е много мъдро измислено. Природата не търпи абсолютно правите черти и ъгли и ги разрушава много по-бързо от формите, които тя самата е създала. В архитектурно отношение един кокоши крак е далеч по-съвършен от най-изящната йонийска колона, а пред простия житен клас трябва да се преклонят най-гордите кули, вдигнати от човешка ръка.
В края на градината белееше покривът на мраморна беседка. Запътих се нататък. До малкия фонтан в беседката Леопардовата Цецилия държеше своя хермелин, както е на портрета. И тази дама е будила любопитството ми и аз помислих, че ако Вещицата реши да ме запознае с всички отдавна измрели красавици, от които съм се възхищавал, това ще ù струва доста труд. Помислих още, че ако и Цецилия поиска да ми говори за Леонардо да Винчи, ще заприличам на студент по история на изкуствата. Но Цецилия каза:
– Аз не го познавах много добре. Той ме рисува по поръчка и на сеансите винаги присъстваха слугите на моя любим, а пред слуги не е приятно да се говори. Обаче един от тези слуги…
И ми разказа една тъжна и безкрайно увлекателна история, в която един от слугите беше предрешен благородник от Братството на свети Вем. Членовете на това братство наказвали престъпниците, избегнали правосъдието.
Беше много интересно, но когато тя ми напомни, че вероятно вече ме чакат за вечеря, аз се сбогувах с чувството, с което човек излиза от музей. Забързах към вилата, като си казах:
„Само дано не ми натрапят за сътрапезник инквизитора на Ел Греко.“
– Не се безпокойте, не ви грози тая опасност – се обади Вещицата и се надигна от октопода-диван.
Тя беше в дрехите на мащехата на Снежанка. Гледали сте филма „Снежанка“ на Уолт Дисни? Мащехата е покрита с черно кадифе от глава до пети, светлее само лицето ù. И златната корона.
– Разходката из миналите векове не ви се понрави съвсем. А сантименталният пейзаж на стаята ви? Отегчава. Всеки човек се чувства добре само във времето си. А ние, вещиците – в бъдещето.
„Защо постоянно напомняте, че сте вещица?“
– Това бе в тон с вашите мисли. Вие живеехте с миналото. Видяхте, че то не е толкова привлекателно.
„Но откъде извадихте тези портретни дами? Или бях жертва на внушение?“
– Не. Дамите са истински. Доколкото истинска може да бъде една реставрирана икона. Аз реставрирам хора. Достатъчен ми е един добър портрет. Лицата на хората са пълно отражение на техните мисли. Ако някой греши при определянето на мислите според лицето, то за това не е виновно лицето, а неопитността на наблюдателя. Абсолютно неверен е изразът „ангелско лице, дяволско сърце“. Просто наблюдателят се е излъгал от съразмерните черти и не е прочел уродливите мисли, които могат да се таят в някое ъгълче на окото или зад презрително стиснатите устни, или в деформираните уши. И тъй, аз вземам един не особено сполучлив човешки екземпляр, насаждам му мислите, които са присъщи на… Перикъл например, и неговото лице се изменя и добива чертите на Перикъл. И ако от някой престъпник, осъден на смърт, аз възпроизведа Джовани Бокачо и този нов Бокачо подари на човечеството своя нов „Декамерон“, какво лошо има в това? На пръв поглед би трябвало и престъпникът, и човечеството да ми благодарят. Но не! Оказва се, че всеки човек, дори най-несъвършеният пропаднал тип, държи да е това, което е. И не желае да бъде подменен нито с Шекспир, нито с Айнщайн, нито даже с Хера Людовизи или Херкулес. И съм принудена да действам против волята им. Защото никоя наука не може без жертви. А моите жертви не са много и понякога, след като свърша опитите си, аз връщам обичайния им вид. Но и това не задоволява ревнивите ми съперници, които не могат да се примирят с това, че са по-неспособни от мен. И се стараят да ме обвържат с разни закони на хуманността, и то във век, в който същите тия учени глави помагаха на неуравновесени политици да преработват в сапун милиони човешки трупове. Излиза, че да превърнеш хора като Хари Бор в сапун е позволено, а да направиш от престъпника нов Якоб ван Хоф е противочовешко. Звучи парадоксално. Наистина, от промяната при експеримента моите „опитни зайчета“ може би ще живеят по-малко, но аз съм убедена, че е по-добре да живееш една година като Емил Фишер, отколкото двадесет – като затворник или разносвач на разхладителни напитки.
„Това не е много окуражително за мен. В кого ли ще пожелае да ме превърне?“
– Не се плашете. Вас нямам намерение да преработвам. Достатъчни ми са вашите собствени красиви мисли. Съгласете се, че даже една вещица има нужда от някой човек с красиви мисли, който да ù вдъхва увереност в доброто начало у хората.
Съвсем не твърдя, че предавам точно думите ù. Нима човек може да улови хода на мислите у личност, която сама твърди, че е вещица? Аз подреждам думите според собствения си начин на мислене. Не ми се удава да възпроизвеждам главозамайващите скокове на фразите ù, чиято логичност разбирах доста след произнасянето им. Беше ми нужно време, за да ги свържа и възприема.
Тази нощ за спалня ми бе отреден ъгъл край селска ограда. Трева по пода, три прецъфтели глухарчета – легло и фотьойли, и едно цъфнало – масата.
„Ще се чувствам като джуджето, което си е направило канапе от глухарче.“
– Нали като дете завиждахте на това джудже?
„Тя знае и това, което някога съм си мислил!“
– Всяка мисъл издълбава печата си върху лицето.
„А вие като заличавате белезите от мислите на своите „опитни зайчета“, не смятате ли, че изтривате и нещо, което никога не се е срещало в природата? И най-грубият и прост човек може поне веднъж да измисли нещо необикновено.“
– Аз усърдно търся за експериментите си хора, които никога не са измислили нещо оригинално, или такива, които и без това са осъдени на смърт. Тази, която превърнах в Цедилия, бе повехнала уличница, която се готвеше за самоубийство. Намирам, че постъпих хуманно, като се възползвах от нейния жив труп, вместо да го предоставя на земните червеи.
„А Лусинда?“
– Тя беше смъртно болна от рак.
„Нима смъртта може да се спре, ако на човек се насадят чужди мисли?“
– Както виждате! Истинската Лусинда не е боледувала от рак. Приемайки новия си вид, тялото на болната изхвърли неприсъщата за новата си форма болест.
„Но това са истински чудеса! Защо не ги направите достояние на хората?“
– Ха! Те толкова държат на своята „хуманност“! Лека нощ.
Мирисът на окосено сено ме приспа. Вероятно и това беше един от „парфюмите“ на вещицата, за които ще спомена по-късно.
Събудих се, защото някой гъделичкаше носа ми със сламка. А този някой беше момиче в модни дрехи, с разпуснати коси и сандали. Трябваше да потрия очи, за да се уверя, че е самата Вещица.
– Ставайте! Днес имам почивен ден. Ще ходим на разходка.
Това бе най-веселият ден в живота ми. Скитахме из някакви гори, къпахме се, обядвахме и вечеряхме в някакви селски ресторантчета.
Тя се смееше, размахваше сандалите си, вдигаше прах с босите си крака и се подиграваше на моя „начин на живот“.
– Възхитителна биография! Родителите ти те влачеха на безкрайните си турнета по света и те затваряха в хотелските стаи, за да свириш. След това започнаха твоите безкрайни турнета. Хотели, концерти, договори, кратки почивки и пак отначало. Роднините ти измряха, приятели не можа да намериш, тая особа, която се мъкне след теб в качеството си на официална приятелка, те продава от импресарио на импресарио, без ти да забележиш. И взема големи проценти, за да те склони да свириш на някой извънреден концерт. Ти минаваш за разсеян глупак, защото си изцяло погълнат от музиката. Но тя не ти е достатъчна. Другите музиканти по време на изпълнение мислят дали ще им излезе някой труден пасаж, как ще завършат фразата, а по-неподготвените – и с какъв пръст ще изсвирят даден тон. За теб музиката е средство за неизпитани преживявания. Нещо като опиум. Твоята неукротима фантазия прескача рамките на обикновеното музициране и те довежда до образно виждане. За теб гамите имат цветове, пиесите са наситени с видения. Ти се опияняваш от музиката и съзнанието ти създава нови светове, но те отлитат след свършването на творбата. А аз бих искала да останат. Да имат право на живот.

Нищо не действа по-мотивиращо от визуалната стимулация. Марк Джейкъбс – неузнаваем на горната снимка и толкова познат на втората.

Хубава неделя и според предпочитанията: приятно спортуване или приятно похапване и мързелуване.

pics: www.vogue.co.uk

В литературата най-прекият път към величието е този, по който, вървейки, ще страдаш най-много.  Михаил Булгаков живее и твори в система на забрани, обезличаване и унищожение. Разхожда се с папийонка и бомбе по улици, наводнени със сиви рубашки и каскети. Пише сатирични пиеси за публика, която бясно го отрича и мрази. Хвърля най-големия си шедьовър в огъня и поверява въздаването на справедливост на Дявола, на „онази сила, що вечно се стреми към злото, но всъщност все добро твори.”  

Системата може и да осъжда Булгаков, но съдбата знае точно къде е мястото на Майстора и на шедьоврите му. Днес се навършват 73 години от кончината му, но ние добре знаем, че за Големите краят е само портал към безсмъртието…

Михаил Афанасиевич Булгаков е роден на 3 май 1891 г. в Киев, Украйна. Родителите му са руснаци и имат общо седем деца, като Михаил е най-големият от трима сина.  Баща му е доцент в Киевската Духовна Академия, а майка му – бивша учителка. Семейство Булгакови са задружна фамилия и бъдещият писател расте в щастлив дом. Като дете често съчинява пиески, в които участват братята и сестрите му.

Въпреки че от ранна възраст проявява интерес към руската и европейската литературна класика, учението не му върви и в гимназията Булгаков не се отличава с нищо друго, освен с незадоволителните си резултати. След внезапната смърт на баща му през 1907 г., майката – трудолюбивата и интелигентна Варвара Булгакова – поема грижите за образованието на сина си. Очевидно намесата ѝ е била от полза, защото през 1909 г. Михаил постъпва в Медицинския факултет на Киевския императорски университет.

Като студент бъдещият писател не проявява особено усърдие. Булгаков е бохем по душа, обича развлеченията, вечеринките, но най-вече жените, а и те му отвръщат със същото. През 1913 г. сключва брак с първата си съпруга Татяна Лаппа. Можете да се досетите, че любовта не се отразява добре на дисциплината му. Заради несериозното си поведение, му се налага да повтаря втори курс, а своеволията му поставят бъдещето му на карта. Заплахата от изключване успява да го разтърси и най-сетне да го мотивира да приеме сериозно образованието си. През 1916 година завършва успешно, и то с отличие.

След избухването на Първата световна война се записва като доброволец на Червения кръст и веднага получава призовка за военна служба. Няколко месеца служи като военен лекар в Каменец Подолски и Черновци, като през това време е раняван неведнъж. По-късното му превръщане в морфинист се дължи до известна степен и на обаждащите се болки от старите рани.

След дипломирането на Булгаков губернаторът на Смоленск го назначава за лекар в затънтеното село Николское, с което започва един от най-тежките периоди в живота на писателя. Суровата обстановка, отдалечеността от цивилизацията и „тъмата египетска”, както той нарича шокиращото хорско невежество по тези забравени от Бога краища, силно го потискат. На всичкото отгоре заболява тежко от дифтерит и в процеса на лечение се пристрастява към морфина. Тези години са описани в първата му творба „Записки на младия лекар” („Морфин”).

Можем да кажем, че морфинът и борбата със зависимостта преобразяват Булгаков и пробуждат писателя в него. Цената обаче е твърде висока – отчаяна от състоянието му, съпругата му Татяна абортира.

Революцията заварва Булгаков в Киев, където писателят практикува като венеролог от 1918 г. Градът е окупиран от украинските националисти и за известно време Булгаков служи принудително като лекар ту на белите, ту на червените. Писателят ненавижда диващината, царяща по време на Гражданската война, но е обречен да изживее живота си в сърцето ѝ. По време на служба  заболява тежко от тиф и не успява да емигрира заедно с близките си в Париж. През 1919 г. Червената армия окончателно завзема властта, налага повсевместен терор и залоства всеки възможен изход навън.

Последвалите месеци на Михаил Булгаков във Владикавказ бележат началото на творческата му дейност. Работи като завеждащ литературната и театралната секция на политотдела по изкуствата. Организира литературни вечери, концерти, спектакли, диспути, пише и поставя няколко свои пиеси, които обаче не се радват на особен успех. В крайна сметка мизерията и политическия терор принуждават Булгаков да се премести в Москва.

Годината е 1921 г. Писателят пристига в столицата с намерението „да остане тук завинаги”. Семейство Булгакови се нанасят на улица „Садовая” 10, близо до Патриаршеските езера, където Воланд се появява за първи път в романа „Майстора и Маргарита”. Положението в Москва обаче не е по-различно от това във Владикавказ – глад, мизерия, безработица. Булгаков се изхранва с писане на фейлетони и репортажи.

През 1925 г. в живота му настъпва голяма промяна – развежда се с първата си съпруга и сключва брак с жената с многозначителното име Любов Белозерска, която е срещнал година по-рано.

В периода 1922 – 1926 г. публикува някои от ранните си произведения – „Дяволиада”, „Фаталните яйца”, „Бялата гвардия” и знаменитата повест „Кучешко сърце”, в които осмива следреволюционната действителност. Сатирата му привлича вниманието на съветските власти, които започват предупредително да размахват пръст. Разпространява се лозунгът „Да ударим по булгаковщината!”. Напрежението ескалира, когато домът му е обискиран и са иззети дневника му и ръкописа на „Кучешко сърце”.

Булгаков едва не получава удар, което е напълно разбираемо, имайки предвид с какви думи е описвал болшевишката система в личните си записки. Ступорът обаче не продължава дълго. Вместо да чака несъмнено фаталните последствия, авторът започва да разпраща писма до държавната администрация с нечуваното искане незабавно да му бъдат върнати материалите. Дали от изненада, дали от възхищение към безумната смелост на писателя, но властите наистина връщат дневника. Мястото на този прецедент е в огъня, където Булгаков хвърля записките си след благополучната развръзка. За жалост този ръкопис трябва да изгори.

Следващите години минават под знака на странната връзка между Михаил Булгаков и не кой да е, а самият Йосиф Висарионович Сталин. Въпреки че пиесите на Булгаков са или забранявани, или яростно критикувани, съветският диктатор е бил почитател на творчеството му. Говори се, че е гледал „Дните на Турбини” цели 15 пъти!

Според Сталин талантът на Булгаков не може да се побере в границите на политиката, което е възможно най-голямото признание, на което можеш да се надяваш в Съветска Русия от онова време. Изглежда, че цензурата е надвита.

Михаил Булгаков обаче не се радва на благоразположението на вожда за дълго. Всяка следваща пиеса, която поставя, е яростно оплювана и забранявана. Съветската критика го ненавижда и му лепи какви ли не епитети, от „идеолог на съвременната зложелатена буржоазия” до „литературен боклукчия”. След като гледа постановката „Бяг”, Сталин оттегля своята протекция и оставя Булгаков на кучетата. През 1929 г. Държавната цензура му поставя творческа смъртна присъда – доживотна забрана за публикуване на творбите му и поставяне на пиесите му.

В пристъп на отчаяние, а вероятно и на лудост, Булгаков изпраща писмо, адресирано лично до Сталин, в което моли да му се заповяда незабавно да напусне страната, след като СССР се отказва от писателските му услуги. Резултатът от тази безумна постъпка е едно обаждане. През април 1930 телефонът в комуналката, в която живее Булгаков, звъни. Писателят вдига и изпада в шок, когато в ухото му прозвучава следната реплика: „С вас говори Сталин”. Въпреки потреса си, Булгаков успява да поиска среща с вожда и тя му е обещана. Среща, която никога няма да се състои, въпреки десетките последвали писма от Булгаков към Йосиф Висарионович.

Забраната на творбите на Булгаков не е вдигната, но поне писателят е опазен от арести и е назначен на работа като помощник-режисьор към МХАТ. Описва преживелиците си на поста в „Театрален роман”. Продължава с тихо упорство да пише мъртвородени пиеси и произведения, които съответните комисии педантично отхвърлят. Последната му работа е като либретист и консултант в Болшой театър.

Светлината в края на тунела се нарича Елена Шиловская – третата и последна съпруга на Булгаков, която познавате също и под името Маргарита. Двамата се женят през 1931 г. За нея Михаил казва: „Сега сме двама и от нищо не ме е страх.” Майстора най-накрая е намерил своята Муза, своята вечна любов.

Последните години от живота на Булгаков са белязани от Сатаната – главния герой в неговата „лебедова песен”, последният му роман, „Романът на Дявола”.  „Майстора и Маргарита” минава през множество редакции и сменя десетки заглавия, сред които „Черният маг”, „Копитото на инженера”, „Синът на В.”, „Гастрол”, „Князът на мрака”…  

След забраната на пиесата „Кабала святош” Булгаков изпада в депресия и хвърля собственото си творение в огъня. На този ръкопис обаче не му е било писано да изгори.

През 1939 г. „Майстора и Маргарита”най-сетне е завършена. Една вечер Булгаков събира тайно най-близките си приятели, за да им представи творбата. След като приключва с прочита на ръкописа, Булгаков се изправя пред приятелите си и тържествено заявява: „Утре ще занеса романа на издателя!” Кръвта на всички присъстващи замръзва. Това не бива да се случва. Опитват се да му обяснят какви ужасяващи последици би имала тази негова постъпка. Трагедията на Булгаков обаче е, че въпреки всички ограничения и унижения, до последния момент той таи някаква необяснима надежда, че желязната забрана ще се вдигне и произведенията му ще могат свободно да се четат. Люшка се между оптимизма и депресията, дори написва пиесата „Батум” в опит отново да спечели благоразположението на Сталин. Напразно.

Михаил Булгаков умира от бъбречна недостатъчност на 10 март 1940 г. Боледува продължително и мъчително и така и не вижда превръщането на последния си роман в шедьовър. Елена Булгакова дълги години пази ревниво ръкописа, преди да го предаде на филолога А. З. Вулис. Вулис остава шокиран, когато разбира, че в ръцете си държи неиздаден велик роман. Времето на Сталин е отминало и историята на посещението на Дявола и неговата свита в Москва вече може да бъде разказана.

„Майстора и Маргарита” е публикувана за първи път в съкратен вариант през 1966 г. в списание „Москва”. Издадена е самостоятелно в пълния си вид през 1973 г. Веднъж излязла наяве, тя се превръща в една от най-емблематичните творби на XX в. По книгата се играят множество театрални постановки, снимат се филми, излъчва се сериал, а световноизвестният композитор Андрю Лойд Уебър обявява, че планира да напише опера.

Според класацията на БНТ „Голямото четене” „Майстора и Маргарита” е шестият най-любим роман на българите, нареждайки се непосредствено след емблематични родни произведения като „Под игото”, „Време разделно”, „Тютюн” и „Железният светилник”.

Смело можем да кажем, че Михаил Булгаков е написал една от най-обичаните книги в световната литература. След цял живот на отричане и ненавист, на твореца му е отредено да тържествува.

Отделете внимание на следните 2 статии:

1 – A Day in the Life of a Digital Editor, 2013 в The Atlantic, която показва как повечето бизнес модели за списания не работят онлайн. Това в контекста след фала на The Atlantic да се опитат да карат фрийленсъри да работят за тях без пари. Най-страшното:

Then the digital transition came. The ad market, on which we all depend, started going haywire. Advertisers didn’t have to buy The Atlantic. They could buy ads on networks that had dropped a cookie on people visiting The Atlantic. They could snatch our audience right out from underneath us.

2 – старата, но актуална Subcompact Publishing която се отнася за iOS-центричното списание The Magazineи отчита бизнес модела на прости истории и приходи от абонамент през устройства, които дават този контрол и лесно абониране. Абонат съм на това списание и съм доволен. Цената е ~4 евро на месец, което си е справедливо.

Брус Стърлинг е прав, че каквото се случва на музикантите, рано или късно ще се случи на всички.

П.с. Забравих да допълня, че бизнес модела с продаването на реклама на импресии е неефективен и трябва да се смени.

„Майстора и Маргарита”. Заглавие, което ме кара да се усмихвам външно и едновременно с това да въздишам вътрешно. Напълно наясно съм, че няма да ви кажа нищо ново и нечувано за тази култова творба, толкова много е писано и говорено за нея. Единственото, с което мога евентуално да задържа вниманието ви, е собствената ми история.

Убедила съм се, че връзката между читателя и книгата далеч не се изчерпва само с прочита. В много случаи тя е несъзнателна, индиректна, винаги уникална и те кара да се удариш по челото, когато осъзнаеш колко дълъг може да е пътят, който те води към дадена творба.

Известно време между мен и класиките цареше нещо като Студена война. Причината за съществуващото напрежение беше… детството ми. Не, не става въпрос за някаква психологическа травма, нанесена ми от безумно съставените списъци със задължителна литература в училище. Те се явяваха по-скоро като предизвикателство, отколкото като мъчение. Неволните виновници за нежеланието ми да чета произведенията, които влизат в класациите от типа на „Най-великите романи на всички времена”, са роднините ми.

Когато бях малка и се разбра, че съм потенциално книжно маниаче, близките ми започнаха да ми бутат книги в ръцете, с най-добри намерения, разбира се. Трябвало да прочета това, трябвало да прочета онова, как можело да не съм чувала за този или онзи автор… Идеята беше, че щом обичам да чета, трябва да почна от рано да попълвам списъка с велики произведения от велики автори.

Както можете да предположите, постигнат беше обратният ефект. Оказа се, че свободата сама да избирам какво да чета е особено важна за мен. И до днес най-лесният начин да ме подтикнете да НЕ прочета една книга, е да ми кажете, че задължително трябва да я прочета. Аз кимам любезно, усмихвам ви се мило в отговор и потръпвам вътрешно под това „трябва” цунами, което се опитва да наводни моя малък идиличен остров на свободната воля.

Тогава стартира кампанията на БНТ „Голямото четене”. Следях я с подобаващ интерес, макар една част от мен да потръпваше под напора на всички тези емблематични заглавия, към които изпитвах смесица от отрицание и чувство за вина, защото се водеха „задължителни”, а аз упорито отказвах да ги чета.

Една от творбите, за която, признавам, дотогава не бях чувала, прикова интереса ми. Книгата беше руска, заглавието ѝ бе „Майстора и Маргарита”, а авторът ѝ се наричаше Михаил Булгаков. „Романът разказва за посещението на Дявола в Москва”, казваше се в анонса. Чух това, замръзнах пред телевизора и на лицето ми бавно изплува странна, леко маниакална усмивка. Някой беше драснал кибритената клечка в мен и вече нямаше връщане назад.

Никой не ми е препоръчвал „Майстора и Маргарита”, никой не ме е задължавал да я чета. Даже напротив, близките ми ме поглеждаха колебливо и ми казваха: „Сигурна ли си, че искаш да я прочетеш? Странна е, няма да ти хареса…” Е, „Майстора и Маргарита” ме удиви, като се класира в челната десятка на най-любимите книги на българите. Номер шест. Не можех да чакам повече – след неуспешен опит да се сдобия с нея в библиотеката, се отбих в книжарницата и си я купих.

Заобичах я, защото ме караше да се смея със сълзи, въпреки че авторът ѝ е бил болен, отчаян и обезверен, докато я е писал. Пробуди у мен желанието да се разходя със Сатаната под ръка, да проведа с Воланд разговор, който вероятно ще завърши с обезглавяването ми или вкарването ми в лудница. Заради нея засънувах сънища, в които буквално яхвах метлата. Разбрах, че на бала Любовта е дамата на Дявола.

„Майстора и Маргарита” твърдеше, че „ръкописите не горят” и аз мигновено ѝ повярвах. Нали и тя самата не е изгоряла, когато Булгаков я е хвърлил в огъня. Книга герой, сменила десетки заглавия, преживяла няколко сериозни редакции, надживяла собствения си автор и чудовището Сталин, за да се превърне в шедьовър.

И въпреки това не бих казала на никого, че трябва да я прочете. Това, че аз я обичам, не означава, че всеки ще я заобича. Убедена съм, че някои хора биха я намразили, вероятно защото ще се опитат да я разтълкуват.

„Майстора и Маргарита” развали проклятието, което тегнеше над мен и класиките. Тя ме научи на нещо, което и до днес считам за основен принцип на четенето. Според мен никоя книга не бива да се чете по задължение, като изкуствено отмятане на заглавия в списък с „трябва” книги, а по любов.

Тръпката е в това да усетиш как разстоянието между вас постепенно се скъсява, как любопитството ти се разбужда, как напрежението между теб и книгата нараства, докато не стигнеш до точката, в която не те интересуват никакви имена и определения. Знаеш само, че искаш тази книга в ръцете си и няма да издържиш дълго, без да я опознаеш. Стигнеш ли до този момент, обвързан си до живот.

Прочети всичко за живота на Булгаков тук, както и ревюто на Христо Блажев за „Майстора и Маргарита” в Книголандия.

Икономиката продължава да губи мощност

Горяните филм на Атанас Киряков