От книгите на Питър Мейл, които съм прочела до момента, тази определено имаше най-голямо въздействие върху фантазията ми, което се изразява в мечти по френската провинция и обикаляне от ресторант на ресторант; от празник на празник; от трюфел до пилето от Брес. Придружих автора на едно щуро препускане из Франция, което включваше какви ли не преживявания с трюфели, жабешки бутчета, охлюви с чесън, литри вино и дори леко отклонение от добрия вкус (посещението в Сен Тропе), а накрая се включихме само в приятната част на един жизнерадостен маратон, за да стигнем до рая на земята – място, където се яде, пие и отслабва. Не звучи зле, нали?

“Френски уроци. Приключения с нож, вилица и тирбушон” е книга, която е обединила впечатленията на Питър Мейл, които той грижливо събира по време на своите пътешествия из Франция – винаги с подходяща компания (приятели с влечение към дългите обедни пиршества и бездънните винени чаши) и винаги с определена цел – посещение на празника на трюфела или честване на апетитността на жабешкото бутче. Мисля, че някой ден може и да се престраша с последното, но определено това би се случило само на френска територия.

Давам мило и драго да се добера до някое изложение на пилета във Франция, защото насред плакатите и масите с продукция, има и отворени бюфети с ето такова звучене:

“Режис потри доволно ръце, когато направи преглед на десетките дървени маси, отрупани с пушена шунка, наденици, сирена, домашно приготвен селски хляб, пастети и селекция от вина чак от Шампан на север и Шатоньоф на юг…”

Тъй като авторът на книгата е англичанин, няма как да не усетите леко саркастичното отношение към французите, замаскирано под необходимата учтивост. Типичен пример е закачката, че когато Бог бил запитан защо е дарил Франция с толкова много блага, което не е честно спрямо другите европейски страни, той отвърнал, че за да възвърне баланса, ще създаде французите. Мейл обаче се е подсигурил – на няколко места в книгата споделя, че французите, които той е срещал, са страхотни хора. Може би с изключение на таксиметровите шофьори… Не след дълго обаче не пропуска да ги “клъвне”, като обрисува слабостта на французите към това всичко, което ядат, да изглежда щастливо. Ето защо магазините и сергиите са обкичени с плакати на усмихнати пилета, смеещи се крави, ухилени прасета, намигащи зайци и доволно кискащи се риби. “Всички те изглеждат развълнувани, че ще дадат важен принос към вечерята.”, пише авторът. И почти му вярваме.

Най-страхотната глава, освен ако не сте любител на виното – тогава има друга глава, която ще ви опияни дори само с изброяването на десетки специални розета, бели и червени вина, е тази за SPA комплекса. Самата тя е най-подкупващата реклама, на която съм попадала някога – кой не би искал да се подложи на всевъзможни спа процедури, коя от коя по-приятна, след което да се наслади на обяд само от 600 калории, но толкова вкусен, че да искаш цял живот да си на такава диета. Храната, разбира се, е приготвена от известен френски готвач, а по коридорите на сградата те приветстват като бог. Идеята за престой на такова място веднага ме кара да направя свое собствено проучване по въпроса, но “десертът” на автора е изненада към читателите – адреси и телефони на всички места, които е посетил, и за които е писал в разказите си. Книгата е като един малък наръчник Мишлен, но с повече думи и с чувство за хумор. Като стана въпрос за този наръчник, сега разбирам защо човечето на Мишлен е толкова нагънато – няма нищо общо с гумите. Просто от толкова дегустация по ресторанти из Европа, съдбата го е застигнала и то, горкото, няма право на избор.

Ако искате и вие да опознаете Францияпрез очите на един писател-гладник, непременно трябва да се предадете пред тази книга. А ако си отбелязвате страницата, до която сте стигнали, със самолетен билет до тази страна, вместо с книгоразделителя, със сигурност тръпката ще бъде още по-голяма. Като единствен минус мога да изтъкна това, че авторът явно не е голям любител на сладкото и се отнася изключително пренебрежително към десертите. Това, поне за мен, си е ужасен пропуск, който, за щастие, всеки може да преживее, като се отдаде на собствени сладки преживявания из френската провинция.

Публикувано то Девора
Книгата бе любезно предоставена на Библиотеката от Gourmet Publishing.

Вижте още от Питър Мейл:

• “Една година в Прованс“
• “Прованс завинаги“

Filed under: Разкази, кулинарно

Не на всички, разбира се, а само на тези, които се употребяват при вметнатите думи и изрази. Запитаха ме защо думите напримери всъщностне се отделят със запетаи, въпреки че те са нещо допълнително, привнесено в изречението и ги отделяме интонационно.

Допреди няколко месеца пунктуационните правила повеляваха някои вметнати думи и изрази да се отделят със запетаи (всъщност, действително, като че ли), а други – не (да кажем, от една страна, от друга страна, естествено), без да е ясно кое налага това разделение. Впрочем първата група думи бяха определени като въвеждащи, а втората – като вметнати.

В новия правописен речник вече е прокарана принципна разделителна линия между двете групи думи. Не се отделят със запетаи думи, които се употребяват само като вметнати (първите):

Ти направи най-добрия възможен избор според мен.
Кажете ми всъщност кой управлява държавата в момента.
Като че ли всички колеги са решили да ме изненадат за рождения ми ден.

Макар че са странични, привнесени в изречението, тези думи ясно се разпознават като такива и аз бих оправдала липсата на запетаи около тях – няма смисъл изречението да се натоварва с допълнителни пунктуационни знаци, които нищо полезно не вършат.

При другата група думи запетаите вече имат определена функция – те трябва да сигнализират, че съответната дума или израз са употребени именно като вметнати, а не са част от изречението (сказуемо, обстоятелствено пояснение и др.):

Да кажем, сега, в този момент печелиш джакпота. Какво ще правиш с парите? (вметната част)
Трябва да кажем ясно: повече няма да търпим това положение. (част от съставно глаголно сказуемо)

Две пожарни коли пристигнаха на мястото на инцидента, но късно, за съжаление. (вметната част)
Достойна за съжаление е онази обществена система, чиито членове са изгубили вяра в реда и законността. (несъгласувано определение)

Още примери може да намерите в статията в сайта.

––––––––––––––––––––
* Вметнати части са тези думи и изрази, които влизат в състава на изречението, без да образуват словосъчетания с други пълнозначни думи в него. С тях говорещият най-често изразява личното си отношение към съдържанието на изречението (за съжаление, навярно, всъщност, така да се каже)или установява връзка със съдържанието на предходното изречение (от една страна, от друга страна, напротив, първо, второ, следователно, общо взето).

вчера той имаше рожден ден

миналата година по същото време
написах текстза една негова пиеса
вчера препрочитах интервюта и фрагменти
и това особено стихотворение:

Капричио за Гоя

Няма го вече стария ужас -
зверски цялостен
и зверски безкраен,
без гримаси и без остроумия.

Ужасът си променя характера -
тупа ме свойски по рамото,
снизходително ме ухажва
и кокетничи с представата за себе си:
“Ние с тебе сме еднакво силни,
ти си само малко по-красив…”
И ми се усмихва.

Ах, особено усмивката го прави гаден,
извратен го прави
и налудничав.

И ме дави непозната гадост.

Сякаш ме целуват похотливо
бебета с мустаци и бради.

Баща ми два дни преди да се изнесат с мама от стария ни апартамент си играе със старата си камера super 8.

официално представяне на първи сингъл

музика и поезия
на
прекрасни приятели
интересни автори
и добри музиканти

сериозен
макар и изпълнен с хумор текст
на албена тодорова
за критиката и как би могла да се практикува 

благодарен съм че го прочетох
не само защото по някакъв начин
е провокиран от нещо което съм написал

а и защото наистина си дължим
повече целенасочени и смислени разговори помежду си

колкото можем трябва да наваксваме с тях
да се издължаваме

Кръгла маса за детското четене на тема „Детската литература - предизвикателства и възможности” ще събере в четвъртък, 4 април, представители на Министерството на образованието и науката, Столична община, библиотеки от цялата страна, училища, книгоиздателства, млади автори, неправителствени организации. Събитието в Американския център към Столична библиотека (пл. „Славейков”№4А) е част от националната кампания на портала Az-deteto.bg "Забавното лятно четене” и от „Похода на книгите”, организиран от Асоциация на българската книга, на които „Аз чета” е медиен партньор.

Началото ще бъде поставено с официално откриване в 11.00 часа, а от 13.00 часа ще започне и дискусията, по време на която ще бъдат обсъдени предизвикателствата пред детското четене. Сред темите ще бъдат ролята на библиотеките и издателите в детското четене, значението на българските автори, отношението на учителите и подходите на образователната система, както и възможностите и идеите за стимулиране на четенето сред учениците.

Вижте и пълната програма на предстоящото събитие:

11.00 - 11.10: Откриване на Националната кръгла маса
Жюстин Томс – основател на Az-deteto.bg
Спаска Тарандова – Заместник директор на Столична библиотека

11.10 - 11.20: Официално откриване  (поканени)
Пенка Иванова – директор на Дирекция „Достъп до образование и подкрепа на развитието"в Министерство на образованието, младежта и науката
Тодор Чобанов – Заместник кмет на Столична община, Ваня Кастрева началник РИО София-град

11.20 - 11.30: Ролята на библиотеките в детското четене
Ирина Александрова – началник Детско-юношески отдел в Столична библиотека

11.30 - 11.45: Ролята на издателите за детското четене
Дамян Яков, Издателство “Дамян Яков“

11.45 - 12.00: Изкуството на превода на детската литература
Малинка Димитрова, главен асистент в Софийски университет „Св. Св. Климент Охридски” и д-р Надежда Михайлова от Научно-изследователски център „Андерсен” –

12.00 - 12.15: Инициативата „Забавното лятно четене“
Жюстин Томс

12.15 - 12.30: Млади български автори
Петя Кокудева и Роси Кота, посланици на „Забавното лятно четене“ 2013 г.

12.30 - 13.00: Кафе пауза

13.00 - 13.50: Дискусия с представителите на български автори, издатели, учители и представители на институциите

13.50 - 14.00: Приемане на Отворено писмо

вероятно един от най-важните ключове за живота днес се крие в смисъла на думата “щедрост”. забързани, уморени, изнервени, озлобени, смятащи че всичко и всички са против нас, намусени, кисели, опаки, зли, сиви пропускаме едно елементарно решение. “щедрост”.

щедростта не е само за богатите. не се отнася само за милионера, който подхвърля 100 лева дарение за някой дом веднъж в годината. не е в 20-те стотинки, които минувачът пуска в шапката на уличния музикант, 50-те стотинки срещу повяхнала китка на бабата на улицата или левчето за босото цигане, което мие прозорци на коли по светофарите.

щедростта е отвъд материалното. тя е усмивката, споделена със съседите пред входа. това е добрата мисъл за приятел. това е подарената книга. протегнатата ръка. телефонното обаждане на някой, който го очаква. това понякога дори е един лайк или едно “браво” в коментар във фейса.

щедрост е да дадеш повече – в работата си, в отношенията си с хората, във всичко. баба ми казваше “винаги давай малко отгоре от теб”. без да очакваш нищо в замяна. без да смяташ ползи и да правиш сложни калкулации кой колко. дай повече.

щедрост е да отидеш да раздаваш супа на бездомните или да храниш кучетата в приюта. щедост е да вземеш кутия блажна боя и да боядисаш пейката пред блока, а после и катерушката и пързалката, защото съботният ден е дълъг. щедрост е да измиеш някой път мърлявия асансьор, който постоянно иначе те дразни. щедрост е да вземеш всички недочетени нови книги и да ги дариш в близкото читалище. щедрост е да минеш до родното си училище и да попиташ дали пък нямат нужда от нещо, с което да помогнеш.

щедрост е просто да се усмихнеш сутрин в огледалото и да започнеш деня позитивно.

щедростта е нещо толкова човешко. за жалост, само благородните хора са готови за щедрост.

подарявам ти това слънчево сърце, което ме порази вчера. и не забравяй за тази красива дума “щедрост”.

Родила се е… На 29 Март… 1913-та година. Преди 100 години! Моята прабаба. Цанка.

На 6 години остава без майка, на 8 – заведена в Габрово да чиракува. На 20 ражда дъщеричка от виден ерген, останал ѝ верен до последния си дъх. На 52 преживява тежка операция и докторите ѝ дават 3 месеца живот.

На 40 бави внучка, на 80 се радва на правнуци, а на 90 вече е надживяла всички лекари, които са я били отписали.

В петък баба Цанка навърши 100 години!

Да е жива и здрава!

Простете господа съдебни заседатели
(не знам дали ви има -
но неясната вина у мен
ме кара да ви нарека така)
и простете драги зрители
(не знам дали ви има:
но наричам ви така защото чувствам
че немигащи очи са вперени в лицето ми)


Господа и дами!
аз от дълго време нямам сън
хващам се че бръщолевя в изтощението си
загубил съм представа за значението на думите
и сигурно заради това не се препъвам в тях
а препъна ли се
ги повтарям
и ги завъртам в полудели кръгове
но не съм способен да ги спра

не думи са това а тикове!

аз от дълго време нямам сън
а ако съм сънувал – няма как да разбера:
в умората нещата се размиват като в сън
разрастват се нелепо
и са нелепо малки
припознавам се във всекиго
и затова простете:

аз от дълго време нямам сън
макар че и едничко мигване ще е безкрайно
в тази бяла стая
в тик-такането на часовника на тази бяла стая
което страшно бързо
страшно бавно…

аз не мога вече да нареждам
на ръката си какво да прави
от дълго време нямам сън
не мога вече да нареждам на ръката си
кажа ли наляво – ще замахне във обратната посока
кажа ли да се отпусна ще
кажа ли да се отпусна ще
кажа ли да се отпусна ще
кажа ли да се отпусна ще
кажа ли да се отпусна ще
кажа ли да се отпусна ще
простете

  Никола Петровв “Кръстопът”.
  Никола Петров в DICTUM.

Богдан „краставичката“ и Шоко питбула нямат нищо общо. Единственото, което ги свързва е приют Богров и неописуемият късмет, който извадиха. Ето и подробностите…

Богдан

Намерихме го преди около 10-тина месеца на една бензиностанция. Тогава беше просто едно краставо мъниче с бели чорапки, много смутено и в същото време истински добронамерено. Прибрахме го при нас да го лекуваме и добранчо се сля с шарената тълпа на приюта.

Когато си куче в приют лечението от краста е дълго, но още по-дълго е чакането да те забележи някой. Богдан порастна пред очите ни и стана истински красив и весел пес – пълен с любопитство, игри и обич към хората.

Един единствен път някой попита за него, но си останахме само с въпрос, а добрият Богдан растеше и хубавееше в клетка в приюта.

Александър Минков дойде в приюта още в началото на годината. Тогава след много внимателен подбор той осинови нашия препатил умник – Рони. Беше труден избор, а Богдан участваше и той с все сили в състезанието за сърцето на Александър, но остана втори.

Така, 3 месеца по-късно, когато Рони е вече неразделна част от неговия живот, Александър се върна в приюта с решение: да осинови и Богдан, ако се харесат двамата с Рони. Знаете, че кучетата, които живеят в отделните клетки обикновено се мразят здравата, защото в такава една обстановка, колкото и да си кротък – не ти остава много за правене, освен да облайваш всичко живо и най-вече кучетата в съседните клетки. Затова срещата на високо равнище се състоя с особена предпазливост, Рони и Богдан бяха държани здраво от тревожни и готови да реагират бързо ръце.

Не е нужно да разказваме много повече, нали? Богдан и Рони не просто се харесаха – започна едно абсолютно неочаквано скачане и лигавене, щуреене и облизване, умилкване и размахване с опашки – сякаш някога са се познавали Богдан и Рони бяха категорични: ние сме приятели!

Без излишни разправии Александър подписа своя осиновителски договор, натовари хайваните и така сложи началото на едно необикновено приятелство между един човешки и двама кучешки мъже – Сашо, Рони и Богдан!

Шоко

Който е идвал в Богров напоследък знае да не си мушка ръцете в клетката на поредния питбул, носеляващ в самотна клетчица тоалетната на приюта. Разбира се, освен ако не е твърдо решил да почерпи с пръстче шантавото гюле с кодово име Шоко – питбул, първо качество.

Намерен на спирка на градския транспорт, този юнак – макар и безумно любвеобилен към някои хора – демонстрира избирателна пропускливост: един му харесва, друг – не… Трудно се гледат такива кучета, а още по-трудно в приют. Но какво да се прави, явно съдбата ни е такава – да си живеем с питбул в тоалетната.

Нашият пореден WC-pitt си живееше щастливо, но не особено спокойно в своята тоалетна – никой не го потърси, нито попита за него, а той прекарваше дните си в това да плаши до смърт неподозиращи осиновители и доброволци. После реши, че вече е кучето на д-р Ралица Гергушка и хвърли целия си питбулски чар да я убеждава в това. Но нито мазните му погледи и нежни сумтеници, нито страшния лай и опит да я охранява от всичко живо му помогнаха особено – остана си просто един нежелан тоалетен пит с проблемно поведение.

Така допреди няколко дни, когато в приюта дойдоха Георги Найденов и Маргарита Огнянова – стопаните на куче с подобно описание на име Хектор. Хектор бил прескочил оградата преди цяла година и хората се скъсали да го търсят и издирват, но от него нямало никаква следа. Сега, когато най-сетне решили да вземат друго куче, поразени, намерили Шоко по обявите за “намерен питбул” и дойдоха да го потърсят при нас, в приюта!

В първия момент Шоко изобщо не ги отчете. Щом продума Маргарита обаче настана една от най-умилителните кучешки сцени, които можете да си представите. То не бе скачане, сумтене, танци и песни на народите… Щастие, с други думи, по питбулски. Сега Хекторчо е вече у дома при своите хора, където го чака отдавна отчаял се негов побратим – другият пит на семейството. Обещаха си повече никога да не се губят и отпрашиха към Голямото Щастие!

Приятели, продължаваме (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ще бъде втората част на „Непоискано добро“ от казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“.

По-долу ви предлагаме откъс от нея. А междувременно може да ни помогнете, като ни пишете:

– дали ще искате хартиени бройкиот романа и колко.

– и дали искате да ви включим в По-желалите– читателите, които вярват, че „Непоискано добро II“ заслужава да излезе.

Приятно четене. (:

~~~

Светлините заиграха по бялата стена. Леона се надигна първа. Рая и Джанар спяха или се преструваха, че спят.

– Момичета! Пуснаха генератора! – Тя скочи от леглото си. – Ставайте! Сънувах нещо. Беше хубаво.

– Марко Делил те отвежда на Земята с бяла шейна. – Джанар се надигна с кисела физиономия. – Днес не е ли събота?

– Четвъртата! – каза Леона. – Ден за почистване на цеха. Поне правим нещо, какво се вкисна?

„Сънувах го! Беше ли сън? Той беше като истински.“

– Мразя… дните… за почистване. – Рая се протегна и се зави през глава.

– Момичета!

– Стига, Леона! – изхриптя Джанар. – Марко тича подир теб, хубаво ти е и ти си хубава. Престани да бръмчиш наоколо. Другите хора не са щастливи, не мислиш ли?

– Щастие?! – Леона спря да се облича и седна на леглото си.

„Пет години съм доброволен изгнаник. Не мога да му предам и дума. Пет години! Той е жив и не е на Земята, но не е и тук. Знам, че ще дойде за мен. Един ден. Прави сте! Не съм нещастна. В душата ми има радост.“

– Сънувах Тони Виола! – обяви Леона. – Каза ми няколко важни новини, но не ги помня. Бяха за някого. Той също се появи в съня.

Двете момичета зяпнаха в недоумение.

– А, Тони ли? Приятел от военното училище. Той… все едно, няма да разберете.

„Каза, че сега трябва да дойдат за мен. Етиен беше там, но не го виждах ясно. Имаше и други, непознати. Етиен беше там и настояваше да дойдат!“

– Е? – Рая повдигна рамене. – Хубав ли е тоя Тони?

– Няма да ти разрешат връзка с някой от Земята – обади се Джанар. – На твое място щях да се държа прилично, за да… казах ти, Леона, хубава си. Марко те харесва, изрядни сте и може да ви одобрят. Това е животът!

– На Дели Осин ù позволиха да се омъжи за Рей – подскочи Рая. – Вече е на двайсет. Ще им дадат да си имат и дете, ако продължат така.

„Аз съм повече от изрядна. Научих се. – Леона се усмихна. – Но дете от Марко Делил? Тук?!“

Тя положи усилие да прибере косата си в плитка. Облече горнището на униформата си.

„Синьо за почистване, зелено за училище, за работа – червено, защото е голям гърч.“

– Леона! – Рая стоеше пред леглото ù облечена. Джанар вече беше до вратата.

– Да не закъсняваме! – Леона стана и изтича пред Рая. – Все пак, ако ставате по-рано, няма да сме толкова припряни. Нужно ви е търпение, не бързаме за никъде, нали?

– А?! – опули се Джанар.

– Цехът няма да избяга, имам предвид – усмихна се Леона. – И ако закъснеем малко, но се извиним, ако сме спокойни, ще ни простят, Джанар. Момичета сме! Трябва ти само спокоен дух.

– Кой ти го каза това? – сега и Рая се беше опулила.

– Един страхотен мъж. – Леона ги поведе към стълбите. – Наистина е бил красавец някога. Личеше си, като гледаш в очите му.

Сиво-белите стени на цеха изглеждаха чисти. Машините блестяха и Леона се усмихна, мислейки, че това почистване ще е като всички останали.

„Искат да сме непрекъснато заети“ – напомни си тя. Майка ù казваше, че така се прави открай време.

„Работа или развлечения, това ще отдалечи човека от човека.“

– Защо не и двете?

– А?! – Джанар спря до нея.

– Да яхнем подочистачките – усмихна се Леона. – И двете!

Тя се затича към машините с „глави“ като спидер и „тела“, напомнящи дебелана с пола.

– Пак момичета на подочистачките – възнегодува Солем.

– Вие си стойте на заготовката. Какво правите в нашия цех? – подвикна им Рая.

Качиха се. Джанар остана долу и недоволството обезкърви мургавото ù лице.

„Всички са недоволни от всичко.“

Леона се издигна и полетя към изхода.

– Аз ще мина халето – извика към Рая.

– Аз тук – отвърна момичето.

Халето беше широко, светло и празно. Леона сниши подочистачката, включи на почистващ режим и остави автопилота да ръководи машината. Приятното бръмчене на четките и ароматът на бор я изпълниха. Вече беше далеч от тук.

„Той е близо.“ – Леона докосна съзнанието на Етиен. Още малко и ще може да му говори. Само мъничко.

„Пет години, два месеца и осемнайсет дни“ – напомни си тя. Беше се научила да живее просто. Ученето, работата, търпението. Да изтърпиш държанието на Рая и Джанар през всичките години заедно си беше школа по закаляване на нервите. Призна предателството си пред семейство Делил. Май ù простиха. Марко я хареса отново. Той обвиняваше баща ù. Мислеше ли, че тя е тук от вина?

„А аз все още се чудя дали не предадох и баща си, отричайки се от него пред семейство Делил. Горкият, нямаше грам характер.“

Понякога ù ставаше мъчно за офицер Дим, но все още мислеше повече за майка си. Сънуваше я в стаята си на Земята. Напрегнати сънища, в които и двете страдаха, бягаха от нещо. Когато не можеше да заспи, разговаряше пак с майка си наум. Не смееше да говори с Етиен. За него само се молеше.

Подочистачката зави и Леона осъзна, че е минала половината хале. Не искаше да се връща при другите. Не обичаше да ги слуша, нито да им говори.

„Той е близо! – каза си отново. – Аз съм голяма, красива съм и обичам живота си, защото той, моят живот, е подарък. Ще му го подаря скоро.“

„Кланът Радли” е история за вампири и не съвсем. Да, има ги всички задължителни класически атрибути, заострените зъби, жаждата за кръв, чесъна, свръхсилите и т.н. Но всъщност е история за подтискането на истинското ни Аз и страха. За онзи истински и реален страх от посредствеността и сивотата на ежедневието. Когато потъваш в рутина, убиваща всички и потапяща те в сив и еднообразен цикъл, който лека полека изсмуква и малкото живителни сили.

Мат Хейг ни среща с наглед типичното английско семейство, живеещо в идиличната английска провинция. Семейство Радли живее в ..”къща, която има точно вида и излъчването на типичен провинциален дом – не прекалено голяма, но достатъчно просторна, без нищо неуместно или дразнещо за окото. В много отношения къща мечта, както биха ви казали агентите по недвижими имоти, и безспорно идеална за отглеждане на деца.”Именно тук живеят героите Питър и Хелън Радли и техните две деца – Клара и Роуън.

Питър е лекар, а Хелън, домакиня, участваща в местния литературен клуб, и бивша художничка, заменила по-авангардните си творения за спокойни пейзажи с огради. Децата им са типичните тийнейджъри, ако не броим фактите, че страдат от постоянно чувство за физическа умора и непоносимост от слънце. Което разбира се веднага им лепва етикета на откачалки в училище и тормоз от техните съученици. Но те са СТРАННИ, защото, макар и да не го знаят, са вампири. Хелън и Питър се опитват да изградят нормален живот с въздържание от кръв, но това само е довело до охладняване на техните взаимоотношения, чувство на безсилие и примиреност от живота, който водят и две нещастни деца.

Един ден природата надделява и Клара убива свой съученик (или по-точно изпива му кръвта) и така кутията на Пандора вече е отворена, наяве излиза истината, а дълго пазени семейни тайни започват да изплуват. И привидно идиличният живот лека полека се пропуква, за да изправи героите пред най-важния въпрос – каква е истинската им същност и може ли да избягат от нея. Появява се и изкушението в лицето на Уил, брат на Питър, който е пълната противоположност на въздържателите вампири. Не спазва и малкото правила във вампирската общност и задоволява жаждата си без да мисли за последствията.

Въпреки вампирското съдържание книгата задава въпроси за скритите желания във всеки от нас, за страха, вината, терзанията, спазването на правила, които смятаме, че са редни, но не ни правят щастливи.

„..а ако прекарам цялото си съществуване, без да правя това, тогава вероятно ще живея в компромиси с всичко останало, докато се окаже, че след двайсет години се бъхтя като луд на работа, която никога не съм искал истински да върша, живеейки с жена, която не си ти, с къща и ипотека, диван и телевизор с достатъчно канали, че да ме възпре да мисля какъв провал е животът ми, защото като съм бил на седемнайсет години не съм прекосил училищния двор, за да се приближа до това най-прекрасно, омайващо и пленително момиче и не съм го попитал дали иска да излезе с мен. На кино. Довечера.”

Няма по-страшно от самия страх. Вие решавате какво ще изберете...