Навярно често се чували от ваши близки, а може би се е случвало и на вас малко след приключването на диетата кантарът рязко да скочи нагоре. Гледайки се в огледалото, вие се питате къде изчезнаха резултатите от последните месеци усилени тренировки и лишения от храна. Това е така познатият на всички йо-йо ефект - кошмарът на всички отслабващи. За неговата поява си има причини, които ще разгледаме и ще се научим как да подхождаме правилно, за да не се стига до това положение.

След като разгледахме какво е "икономичен режим"на тялото и какво се случва, когато сме на диета в калориен дефицит, нека обърнем внимание какво се случва след това.

Независимо дали сме били подложени на продължителен глад или сме се придържали към лек калориен дефицит, тялото ни ще реагира по един и същи начин.

В множеството от случаи след приключване на режима за отслабване, доволни (или не) от резултатите, хората се връщат към обичайните си хранителни навици, без да подходят правилно и да вземат под внимание някои важни неща.

Един типичен сценарий

И ето ни и нас. Изминаха няколко месеца, в които бяхме подложени на строга диета, спортувахме ежедневно и в крайна сметка успяхме да свалим мечтаните Х килограма.

Настъпва краят на мъките и първата ни работа е да си направим хранителен подарък. Започваме да ядем каквото ни падне, в колкото се може по-големи количества. По възможност да е колкото се може по-мазничко, понеже тези храни са най-вкусни.

Е, в крайна сметка, какво може да стане? Инсулиновата ни чувствителност се е подобрила, метаболизмът ни работи максимално ефективно (нищо, че е забавен), резервите на тялото са изчерпани и всичко ще отиде за запълване на гликогена и по възможност покачването на мускулната маса.

За съжаление не е точно така и по-долу ще разберем защо.

Нарушаване на хомеостазата

В статията за икономичния режимбегло споменахме, че тялото ни е една много добре балансирана "машина". Този баланс се нарича хомеостаза - състояние на организма, в което той се чувства и работи най-добре.

Мозъкът е центърът на всички операции. Той е шефът на всички останали системи в тялото, а те като добри подчинени постоянно му докладват какво се случва в неговата "фирма".

Когато се подложим на диета с цел отслабване, изниква недостиг на енергия и различите тъкани в тялото сигнализират на мозъка, че трябва да предприеме нещо, ако иска да оцелее. Докладва се, че складираните резерви от енергия започват да намаляват и има нарушение на хомеостазата. Оттук насетне главната цел на мозъка е да направи така, че резервите му от енергия да стигнат за възможно най-дълго време и при първа възможност да върне всичко както си е било.

Лошото в случая е, че тялото може да се адаптира към наднорменото тегло и да бъде в хомеостаза, но за съжаление много трудно може да се адаптира към теглото след като сме отслабнали. Това съвсем не означава, че не можете да отслабнете и да запазите това тегло. Означава, че трябва да се подготвите за дълъг и труден процес, изискващ немалко воля.

Гладът – враг №1

Два много важни хормона отговарят за чувството за ситост – лептинът (хормонът на ситостта) и инсулинът. Повечето от нас са свикнали да свързват инсулина с други функции, но той е свързан и с чувството за ситост. [2,3]

След продължителен калориен дефицит нивото на двата хормона е спаднало и това ни кара да се чувстваме постоянно гладни.

Въпреки че дори еднодневно захранване в калориен баланс или излишък връща тези два хормона в началните си нива, по не напълно обясними причини продължаваме да се чувстваме гладни. Предполага се, че самата система за сигнализация не работи оптимално заради продължителния дефицит.

Свръхкомпенсация и къде отива всичко изядено

В критичен за тялото момент, както след продължително време в калориен дефицит, основната му задача е да запълни отново енергийните резерви и по възможност да се презапаси и за в бъдеще.

Презапасяването се нарича свръхкомпенсация. Организмът го прави с цел да е по-подготвен за бъдещо повтaряне на подобно гладуване, макар за нас това да е просто диета.

Благодарение на подобрената инсулинова чувствителност заради намалялото тегло, възвръщането на изгубените килограми става по-възможно най-ефективен начин.

На първо място метаболизмът ни е максимално ефективен, но и много бавен. Дневният разход на енергия на тялото е нисък и му трябва време, за да се върне в начална позиция. Същевременно способността на тъканите да "всмукват"хранителните вещества от кръвта е силно повишена.

Мастните депа - главна цел на мазнините

За наше съжаление запълването на мастните депа превъзхожда запълването на гликогенните. Рязката поява на преяждане и преминаване в калориен излишък буквално блокира способността на тялото да използва мазнините като източник на енергия. [6]

Предпочитано гориво става глюкозата, а излишните мазнини поети с храната отиват директно в мастните депа. За това отчасти можем да благодарим и на подобрената ни инсулинова чувствителност.

От своя страна мастните клетки имат интересни свойства. Те могат да намаляват по размер, но много рядко и трудно по брой. [8]

Колкото по-малки са станали мастните клетки, толкова по-чувствителни са към свойството на инсулина да блокира "изгарянето"на мазнините и имат много по-лоша способност да отделят вече складираните мастни киселини.

Просто обяснено, това означава, че след като сме отслабнали, мастните ни клетки имат изключителната способност да складират колкото се може повече мазнини и да отпускат за енергия колкото се може по-малко. Тази тяхна способност расте пропорционално с калорийния излишък.

В повечето ситуации ще имаме и "чудесната"възможност да се сдобием и с още на брой, нови мастни клетки. Накрая се стига дотам, че си имаме също толкова големи и пълни мастни клетки, но са малко повече на брой. Т.е., станали сме по-пълни, отколкото сме били преди диетата. [4][10]

Пътят на въглехидратите

Преяждането с въглехидрати също има своите минуси. В началото (евентуално) празните гликогенни депа ще ни спасят, като прибират по-голямата част от глюкозата в кръвта.

При прекаляване обаче се активират гените, отговорни за процес, наречен de novo lipogenesis. Това е процес, в който въглехидратите, вместо да отиват в гликогенните депа, се превръщат в мазнини и се складират в мастните клетки. [11]

Тук можем да добавим, че обратен на този процес не съществува. Складираните мазнини не могат да се превърнат във въглехидрати и каквото отиде в мастните клетки или остава там, или трябва да бъде използвано като енергия. За съжаление както видяхме, при преяждането способността на организма да използва мазнините като енергия е блокирана.

Въглехидратите все пак имат един малък плюс пред мазнините и той е, че при по-големи количества организмът може да увеличи оксидацията им, или с проста думичка "изгарянето"им. [9]

При мазнините това може да стане единствено ако сме на диета с много ниски въглехидрати и не достига глюкоза за енергия.

В резюме

Като кратко обобщение на всичко можем да кажем, че след продължителен калориен дефицит тялото ни се е "препрограмирало"с единствената цел да възвърне изгубеното тегло.

Апетитът ни е много силен и ще се чувстваме сити едва когато си възвърнем изгубеното. Метаболизмът ни е бавен, но максимално ефективен. Подобрената инсулинова чувствителност допринася клетките да могат максимално бързо да поемат хранителните вещества, които поемаме.

Тъй като мазнините притежават по-голяма енергийна стойност и мастните депа нямат "таван"за съхранение, съхраняването им е с приоритет.

Гликогенните депа, макар с известна възможност за разширение, са сравнително ограничени. Биват бързо запълнени от въглехидратите, които сме приели, а след това се активира de novo lipogenesis (процес по създаване на нови мастни киселини) и излишъкът се преобразува в мазнини и се складира отново в мастните депа.

С една дума, рязкото възвръщане на старите ни хранителни навици гарантира появата на йо-йо ефект.

Как да задържим теглото?

След като разгледахме какво и как може да саботира резултатите, време е да предприемем мерки това повече да не се случва.

Първото и най-важно нещо е да се контролирате и да не изпадате в яростни кухненски приключения.

След като сте приключили с диетата и сте постигнали желаните резултати, започнете да увеличавате калориите много бавно. Препоръчително е поне в началото да смятате калориите, които поемате, понеже апетитът може да ви изиграе лоша шега и бързо да попаднете в капана му.

Никога не правете рязък скок. Трябва да дадете достатъчно време време на тялото да подобри работата си. Ако сте спазвали диета 2-3 месеца, дайте си поне месец, месец и половина, през което време бавно и плавно увеличавайте калориите, докато достигнете калорийния си баланс, който трябва да преизчислите след завършване на диетата.

За пример, ако новият ви калориен баланс е 3000 калории, а в края на диетата вие сте се хранили с по 2000 калории дневно, в следващите 4-6 седмици увеличавайте калориите постепенно. Първата седмица се хранете с 2200, втората с 2400 и т.н., докато не достигнете 3000 калории.

След като достигнете калориен баланс, има вероятност все още да чувствате силен глад, сякаш ви е необходима още храна. Това е сигналът от мозъка, който всячески се опитва да върне теглото ви такова, каквото е било преди да отслабнете.

Запомнете, че тялото все още не е в хомеостазата, в която е било. Сега съзнателно и с воля ще трябва да се придържате към това тегло, докато не настъпи моментът, в който организмът ще се адаптира към него.

Докато поддържате калориен баланс, няма особено значение колко въглехидрати и мазнини ядете, но не бива да прекалявате с нито едно от двете. Най-добрият вариант е да практикувате въглехидратна ротация. В тренировъчните дни наблягайте повече на въглехидрати, а в нетренировъчни на мазнините.

Придържайте се към дневните си нужди от протеин. Може да похапвате с една идея повече, тъй като има данни, че помага за поддържането на теглото след отслабване. [5]

Не забравяйте плодовете и зеленчуците. Освен че ще ви снабдяват с ценни витамини и минерали, те са идеални за случаите на внезапен глад. Техният обем и съдържание на фибри бързо ще ви накарат да се почувствате сити.

И на последно място, но не и по важност, продължавайте да спортувате. Направете спорта част от вашия живот.

Освен безбройните ползи за тялото, тренировките ще поддържат метаболизма ви бърз, ще помагат за подобряването на инсулиновата чувствителност и за изпразването на гликогенните депа в мускулите. Така въглехидратите от храната няма да се натрупват и да се складират като мазнини. [7]

Успех!

Мария Доневаи Мила Ташеваобичат да ходят на премиери. И ги бива да разкажат защо. Имат основателни, обосновани, убедителни, пленителни причини да го правят. Аз не обичам премиерите! Независимо дали съм в публиката, или съм в качеството си на преводач на книгата, или пък – случи ми се веднъж – съм издател.

Не обичам поради вродената си неспособност да се чувствам добре на обществени места. Тя ми пречи да оценя истинското очарование на събитието – празника, посрещането, пожелаването на добър час. Вместо това поставям – егоистично – себе си в центъра на света. Разумът хладно заявява, че събитието не се случва заради мен, че аз съм просто един от екипа, участник… Сърцето обаче бие до пръсване, вълнува се. Нацупено настоява, че няма какво да кажа на хората, че каквото съм могла, съм го написала.

Това потъване в чуждия свят, характерно за работата на преводача, шизофренното изживяване на авторовите мисли сякаш изчерпва комуникационните ми сили. Лишава ме от необходимост да споделя процесите, колебанията, страстите, развихрили се по време на раждането на новия текст. И ето ме, изпружена неестествено пред хората, толкова притеснена, че само повтарям „няма да ви бавя повече, няма да ви досаждам“, с което карам усмихнатите, добронамерени, влюбени в книгите хора като Мария да се питат защо изобщо са излезли от къщи.

Разбира се, черешката на спичането е разстрелващият ужас, че ще ми бъде зададен въпрос, на който няма да мога да отговоря; че читателят/зрител е толкова навътре в материята, че ще ме закопае (злобар такъв!) и пред целия свят ще лъсне вопиющата ми некомпетентност. Синдромът на измамника – външните фактори сочат, че си се справил, но отвътре всичко ти е в огън.

„Днес е денят, в който всички ще разберат, че не съм толкова умна, колкото си мислят… Днес ще ме изобличат. Днес ще ме изобличат“, беше писала в статия по въпроса Петя Кирилова-Грейди. Точно така се чувствам на премиера. Това е състояние блокиращо, обезкървяващо. Не мога да дишам, притокът на кръв към мозъка ми секва и чувствам главата си като изтръпнал крак.

Ако пък съм от другата страна, в публиката, пак ми е неловко, защото залата е пълна с хора, които полу-познавам, или за които не съм сигурна, че си спомнят, че се познаваме – и в двата случая не знам какво да си говоря с тях и гледам да се изнеса най-скоростно.

С две думи, ходя на премиери само в краен случай. Често се натъжавам, когато преводачът остане невидим – не го забелязват читателите, не го забелязват критиците и журналистите, не го забелязват хората, с които работи в екип…

Невидим. Но всъщност това е състоянието, в което се чувствам уютно – когато съм невидим. Така спокойно, егоистично, в собствен ритъм, си купувам книгата онлайн, говоря си с автора насаме, представям си го. В самота. Обичам самотата.

Празникът на премиерата ми е непонятен.

* Заглавието е на редакцията

С приемането на Закона за публичните финанси (ДВ бр.15/2013) са внесени поредните изменения в Закона за радиото и телевизията.

§ 18. В 6-месечен срок от обнародването на закона в „Държавен вестник“:

2. Министърът на културата да внесе в Министерския съвет проект на Закон за изменение и допълнение на Закона за радиото и телевизията за отразяване на произтичащите от този закон промени в частта за фонд „Радио и телевизия“.

§ 67. В Закона за радиото и телевизията (обн., ДВ, бр. 138 от 1998 г.) се правят следните изменения и допълнения:

1. Член 21 се изменя така:

„Чл. 21. Съветът за електронни медии е юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище София, чийто председател е първостепенен разпоредител с бюджет.“

2. В чл. 42 ал. 1 се изменя така:

„(1) Българското национално радио и Българската национална телевизия са юридически лица със седалище София, чиито генерални директори са първостепенни разпоредители с бюджет.“

3. В чл. 62:

а) създават се нови т. 9 и 10:

„9. приема промени по бюджета на първостепенния разпоредител с бюджет, включително по бюджетите на второстепенните разпоредители с бюджет;

10. определя разпоредителите с бюджет от по-ниска степен по съответните бюджети;“

б) досегашните т. 9, 10, 11, 12 и 13 стават съответно т. 11, 12, 13, 14 и 15.

4. В чл. 70:

а) в ал. 1 думата „самостоятелен“ се заличава;

б) в ал. 2 думите „или бюджетна сметка за разходи“ се заличават.

Вчера гледахме това на TEDxAUBG.

Днес прибирайки се от разходка се разминахме с майка, която каза на детето си: “Виж каква хубава немска овчарка!”. Веднага реагирах (с усмивка!): “Не е немска овчарка, помияр е.”. “Ама как е помияр? Вижте колко е хубав, то му личи, че е гледан.” – каза бабата. “Всъщност няма значение, много е красив.” – заключи накрая.

Винаги държа да се знае, че Вихър е помияри няколко пъти случайни граждани са ми се карали как може да говоря така за собственото си куче.

Държа да се знае, че не знаем коя е майка му, нито кой е баща му. Няма потекло, нямаме идея какви породи има в него (ок, често гадаем, но колкото да се намираме на приказка). Държа да се знае, че е прибран от калта и че не приличаше на нищо като го взех – беше грозен, болен, свит и миришеше лошо. Държа да се знае, не защото така изтъквам някакви мои геройства или постижения. Да, постигнали сме много, но първо този успех не е без помощ – it takes a village, както ме научи Мартин, а и имахме голяма доза късмет. Аз – да ми се падне точно това куче и да срещна помощ, той – да е той. Не знам дали бих имала успех с друго куче, защото не съм dog whisperer.Аз съм просто човек, който винаги се е разбирал по-добре с животи и който в един момент си даде сметка, че е поел отговорност и дори да му се вижда по-голяма от колкото може да поеме, трябва да я поеме, защото от него зависи живот. Буквално. Най-хубавото нещо, което съм правила.

Държа да се знае, че е Вихър е помияр, за да се знае, че всеки може стига да му се даде шанси да се работи с него. Никое от качествата, или недостатъците му, не се дължи на селекция, цена или работа със специалисти. И всеки един помияр, който видите да обикаля казаните до блока ви може има същите заложби, просто не е имал същия късмет.  Забравете за развъдници и развъдчици, не могат да ви гарантират перфектното куче. Перфектното куче си го правите вие с възпитанието и грижите за него.

Помиярите са като картофите в Прусия

Те са мръсни, болни, лаят под терасите ни и никой не ги иска вкъщи. Нормално е. Като си пуснеш телевизора не виждаш рошав помияр във филмите и рекламите, които те убеждават, че с покупката на маргарин (примерно) и твоето семейство може да е перфектно.

Помиярите имат силна нужда от ребрандинг, за да започнем да се движим по-бързо към решаването на проблема с бездомните. Имаме нужда хората да искат да си вземат помияр, да си го кастрират, да го отглеждат в тях на дивана, да го обичат и да се гордеят с това, въпреки че често ще ги гледат странно като си извеждат кучето на разходка.

Как да стане?

С много работа в много посоки. За да станат осиновяванията модерни трябва да ги виждаме по телевизията, да го правят известните, да го правят хората, които са забъркани в проблема.

Къде са известните хора, които осиновяват? Истината е, че има такива, но явно не стига, защото билбордът с Йосиф Сърчаджиев и Готин е страхотен.

Къде са медиите, които показват тези известни хора и рекламират тази им постъпка? Нямам идея. Вие гледали ли сте репортаж за бг звезда осиновител?

Къде са компаниите, които използват помияри, а не лъскави породисти кучета в рекламите си? Само лабрадори, голдъни, бийдъли, мопсове.

Къде е личният пример на хората, от които зависи проблема? Миналата година покрай нещастния случай с проф. Тачков разбрахме, че г-жа Кметицата има некастриран лабрадор (или голдън, вече не помня).

Къде съм аз? И аз не съм свършила много, ако трябва да съм честна. Има нещо, за което си мисля от много време и за което дори имахме среща с Виваком и TEDxBG, но уви нещата не се случиха. Предполагам всяко нещо с времето си.

Истината е, че нещата се подобряват, бавно но мърдат.

Баба Мила вече е в Германия, където има дом, още две кучета, двор и хора за цял живот. :)

Аа…и да помните, ако някой път евентуално ви се наложи – сребърната врата се отключва със златен ключ!

От онези изрази, които остават в главата ми и дълго прокънтяват, без да знам защо, без дори да ги разбирам…докато един ден нещо не прищрака – без чувството, че правиш гениално прозрение, просто си обясняваш нещо и още едно парченце започва да прави смисъл в цялата схема.

Сребърната врата е всяко предизвикателство.

Златният ключ са уменията, които ще придобиеш и ще използваш, за да го превъзмогнеш.

След като си преминал през вратата, в теб остава какво – именно ключът. Това, с което си се обогатил. Вратата вече няма значение.

Изумявам се колко далече от линейното мислене всъщност е животът и как постоянно те предизвиква да мислиш точно за обратното, за което мислиш. Линейно мислене в смисъла, че ще направиш това и това, за да стане това и това. В този ред на мисли ако нещо ти се изплъзва, значи го търсиш прекалено целенасочено. Тогава то бута с лапички, дере и се измъква живо и здраво от уж умелата ти хватка, а за теб остават драскотините. Изчакай и му позволи да дойде само. Тогава може дори да се гушне при теб и да ти позволи да се наслаждаваш на безкрайната му пухкавост. „Аз сега ще си изчистя съзнанието и няма да мисля за нищо пет минути” – същата глупост. „Няма да мисля за нищо” отново е мисъл. „Няма да мисля за нищо” е сребърният ключ. Сребърен ключ е профилната ти снимка да е ти в компанията на две-три-пет полуголи мацки – „Дали няма да ударя 55 лайка!” – това, което преследваш, по този начин отива все по-далече. Сребърен ключ е „Сега ще обсъдим всичките ми проблеми и после може да се забавляваме”. Сребърен ключ е линейната перспектива, трупането, „само напред и нагоре”…а трябва навсякъде.

Веднъж докоснал златния ключ…виждаш, че нищо друго няма смисъл. Има смисъл сега, защото сега е Огромно, защото вие сте прекалено далече от моето сега, което принципно е на всички, но в момента е мое, без него съм нищо, без мен то е нищо. Прекалено бързо отминаващи сте спрямо вечното сега. Сега не се променя и е винаги едно и също, но всеки път ти предоставя различен аспект от себе си, който да изследваш. От там нататък ти се забавлявай да се губиш в мисли, но колкото и да го мислиш – няма да го промениш.

Ако съм започнала да звуча прекалено трасцендентално, подариха ми албума на 100 кила („Zlato”) с автограф, майка.

Всички хора (99.9%) говорещи за Високо-Интензивни тренировки използват грешно този термин. В този материал ще обясня какво е интензивности какво е честота. Накратко, интензивност е степента на натоварване като вложена сила. Вдигането на олимпийски щанги, силовият трибой, спринтът, скокът на дължина са сред най-високо интензивните спортове. Аеробиката и маратонът са Ниско-Интензивни и Високо-Честотни.

Интензивност на тренировката

Под интензивност на физическото натоварване се има предвид степента на мускулното усилие. Когато щангист вдига собствения си рекорд, това е 100% интензивност на натоварване за него на даденото движение. Същото се отнася за личните рекорди на силов трибоец, скачач и спринтьор.

An individual’s physical strength is determined by two factors; the cross-sectional area of muscle fibers recruited to generate force and the intensity of the recruitment.
~Wikipedia

Двата фактора определящи интензивността на усилието са преодоляната съпротива и скоростта на движение при това. Колкото по-високи са тези два фактора – толкова по-висока е интензивността.

Пример: Ако рекордът на силов трибоец на мъртва тягае 300 кг, то когато той прави повторение на 200 кг това са (200/300=0.666) 67% интензивност на натоварването. Ясно е, че единичният макс е 100% интензивност.

Честота на тренировката

Честотата е броят повторения за единица време. Ясно е, че в час по аеробика се правят хиляди повторения (Високо-Честотно), докато щангистът за същото време прави десетки повторения (Ниско-Честотно).

Сила чрез Високата Интензивност

Високо-Интензивната тренировка развива силата. Чрез тежки повторения с интензивност над 85% показваме на тялото, че имаме нужда от повече сила и в същото време развиваме умението си да ангажираме повече мускулни влакна.

Силата е най-важното атлетическо качество. Тренирайте с големи тежести и до 5 повторения; тичайте спринт – почивайте и спринтирайте отново. Това е най-ползотворното трениране – Високо-Интензивно Интервално-Трениране (ВИИТ/HIIT)).

BIQ House – първата в света сграда, захранвана с енергия от водорасли,вече е открита в Хамбург. Тя е снабдена със специална био-адаптираща се фасада и ще послужи за реално тестване на устойчиво производство на енергия в градски условия, както и за развитието на концепцията за самодостатъчни „живи“ сгради. Зад BIQ House стоят съвместните усилия на международната дизайнерска компания Arup, германската SSC Strategic Science Consultants и австрийската Splitterwerk Architects. Откриването на „живата“ сграда е част от изложението, провеждащо се в Хамбург – International Building Exhibition.

Върху югоизточната и югозападната фасади на сградата са монтирани панели, които представляват стъклени биореактори, съдържащи микроводорасли. Те служат едновременно за топло и шумоизолация и генерират чиста енергия.

Общият брой на панелите-биореактори е 129, всеки с размери 2,5 на 0,7 метра. Те се контролират от център за енергиен мениджмънт, в който се оползотворяват топлината, погълната от слънцето и микроводорослите, след което се съхраняват и използват за нуждите на сградата.

Jan Wurm, ръководител на изследователския екип на Arup за Европа, казва: „Използването на биохимични процеси върху фасадата на една сграда за засенчване и генериране на енергия е едно наистина иновативно решение. То може да се превърне в устойчиво решение за получаване на чиста енергия в градски условия. Ето защо е наистина страхотно да бъде тествано в условията на реалния живот.“

Новината идва след като от Arup обявиха техните предвиждания за бъдещето на градските небостъргачи, а именно че очакват в следващите 40 години те да се превърнат в наистина „живи“ структури, които автоматично реагират на промените в околната среда и нуждите на своите обитатели.

Международната инженерна компания Arup стои зад прочутия център Pompidou, Операта в Сидни и голяма част от сградите, построени за олимпийските игри през 2008 година. Повечето елементи на бъдещите сгради, които те виждат като масови до 2050 година, вече са в процес на разработка – фотоволтаични бои, високоетажни ферми, роботизирано поддържане на сгради, които са изградени на модулен принцип и могат да бъдат трансформирани в процеса на обитаване.

От Arup считат, че най-съществената промяна в сградите ще бъде именно тяхното превръщане в „живи“ структури, които се адаптират непрекъснато към средата и променят интелигентно своите функции. BIQ House е първата и много важна стъпка в тази посока.

По материали от: dailymail

“Добре де, като не гласувам за Бойко, за кого да гласувам? Те и останалите виж ги какви са”

Не мога вече да преброя колко пъти съм чувал този коментар. А даже не съм активен по политически теми, не агитирам никой и гледам да не говоря много-много за избори. А и не включвам изобщо в темата групите зомбирани и изгубилите надежда (или свобода), които продават/принудени са да дадат гласа си, за който там трябва.

Но какво става с обикновените хора, на заплата (не чиновник с портрет на Бойко в кабинета), обикновени хора, самонаети и прочие хора, свързващи някак двата края и които не мечтаят да им опростят сметката от Топлофикация, а искат нормални правила за влизане в детски градини. Но какво искат те от политиците? От партиите?

Всички се намират с недостатъци. Едните са от тройната, другите имат за лидер някой който преди 15 години бил подарил цветущия Балкан, третите лидерката им била по рождение Пръмова. Да му се не види, на последните избори ми казваха, че нямало да гласуват за Прошко Прошков, защото името му било смешно! Безумие някакво…

Все още се чудя как такива хора успяват например кола да си купят. Но явно успяват. Явно са намерили абсолютно идеалната, без никакъв микроскопичен недостатък. А и са се оженили за невероятния човек без никакви недостатъци. И цялата му рода разбира се.

Защото партиите се преценяват именно до последния активист, който бил незнамкаъвси и бил на незнамсикойси баджанак. Не че ако на маса седнат петима приятели ще имат общо мнение по някоя тема, но виж партия с хиляди членове – абсолютно трябва…

Или пък това е обикновено бягство от отговорност – не гласувам за да не поема отговорност? А точно това трябва да се направи, избираш някой (не перфектния, защото такава партия няма), но тази, до която си най-близък и ето после идва важното – интересуваш се какво прави и търсиш отговорност ако не си доволен (вместо да скачаш при новата партия). Но това е демокрация, не е каца с мед за всички, а е само възможност да участваш в управлението. Която ако не ползваш, можеш само на себе си да се сърдиш.
Защото как ще кажеш, ама той депутатина не се интересува от мен, като ти даже не си се опитал да се свържеш с него…

Всяка връзка на “ама то никоя партия не става” с тази, смешна на всеки карикатура, е напълно случайна

Споделете в Twitter | Споделете във Facebook

коментирайте на страницата ->

| | Абонирайте се за нашите публикации по RSSили emailили Facebook

Нос Калиакра е единственото място в България, от където може да се наблюдава залеза, сякаш над морето. Красотата на този природен феномен е запленяваща и може да съперничи на най-известните гледки по света.

Носът (простира се на 2 км навътре в морето) е обявен за археологически и природен резерват.
Червените варовикови скали се извисяват на 70 метра над водата и са приютили гнездата на корморани, а в подножието им не рядко може да се наблюдават делфини.

Останките на древна крепост, реставрирани и добре осветени, ми дават надежда, че и ние можем да използваме културните и исторически дадености, за да привличаме туристи, без да обезобразяваме природата.

Нос Калиакра

Вечер, това е едно от местата, на които човек осъзнава колко е слаб пред мощта на морето, невеж пред мъдростта на природата и беззащитен под гаснещите лъчи на слънцето. Илюзията за властта на човека над Света изчезва с настъпването на тъмнината.

Снимки: Марина Илиева

Приятели (:

Напомняме, че този април е месец за живи срещи. Последната ни среща преди Фестивала на българското образованиее тази неделя, 21 април– и темата ѝ е „Бъдещото образование – световни прогнози до 2030-а и отвъд“. Нас темата ни вълнува (а прогнозите – плашат и вдъхновяват) наистина много. Заповядайте.

Продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, както обяснихме, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена. 

Как може да ни помогнете?

1. Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук: 3 лв. за е-книга или 9 за х-нига.
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ!
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме…

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов, Илка Чечова

МАРИНЕША

Стана това, че гонех лисицата на дървото – така де, лисицата вече не беше на дървото, понеже междувременно скочи на земята, стрелна ме с поглед и после се изпари между конюшнята и зеленчуковата ми градина. Носех кош с току изпрани дрехи да ги окача на слънце, но просто го пуснах и погнах животното. То ми беше убило кокошката – тя не бе съвсем моя, но аз ѝ дадох името, Сона ѝ виках, и тя винаги ме следваше навсякъде, дори когато не ѝ носех жито. Оная лисица я уби, а аз щях да убия нея, ако можех. Наистина щях.

Само че я нямаше, като заобиколих конюшнята – просто изчезна напълно; трябва да се е върнала по следите си, да се е стрелнала напряко под къпалнята и изшмуглила през дивия къпинак отвъд. На Росет са му казвали и казвали, и казвали да запречва онова място – жабите изскачат и плашат гостите, а веднъж-дваж е идвало и таракки. Росет може да е много приятен, по своему, но просто е безотговорно момче.

Както и да е, постърчах там за момент – пак бясна заради Сона, тя беше толкова добра кокошка – и тогава се сетих за мокрите дрехи и изтичах обратно, надявайки се да не съм изсипала някоя от коша. И не бях, слава богу, поне не нещо, което да пострада от още едно тревно леке, и тъкмо се обръщах към нариловото дърво, където обичам да простирам прането по това време на годината, понеже всичко попива мириса на цветчетата – и изведнъж се появиха те, двама мъже, които изникнаха откъм овощната градина, като да бяха секли право през полята, без въобще да се задържат на пътя. Усъмних се в тях веднагически. Всеки, който не ходи по пътя, ме съмнява.

Бяха дребни, слаби, кафяви мъже, и двамата, облечени в кафяво, и ми изглеждаха почти еднакви, освен че на единия му имаше нещо на устата – само половината му горна устна шаваше, като говореше. Другият имаше сини очи. Уплашиха ме очите му. Не мога да кажа защо.

Стоях съвсем, съвсем неподвижна, преструвайки се, че не съм ги видяла. Това правеше Сона, кокошката ми, когато отгоре кръжеше ястреб. Другите пилета бягаха във всички посоки, писукащи и пищящи, а Сона просто стоеше на едно място, тъй неподвижна, без въобще да поглежда ястреба, нито дори сянката му, замитаща земята. Винаги ѝ бе вършило работа, бедната Сона, та си мислеше, че и занапред ще е тъй.

Е, и на мен не ми свърши работа. Доближиха ме – наистина бяха дребни, не по-високи от мен, и не издаваха звук. Краката им не издаваха, имам предвид. Онзи със сините очи застана точно пред мен, лице в лице, а онзи с шашавата уста застана тъкмо зад рамото ми – не можех да го видя, без да си обърна главата, но го усещах там.

Бяха много учтиви, признавам им го.

(Колко?)

Илюстрация: Indra Sakti, Indonesia

Статистиките са прости. Населението на земята се увеличава. В момента около 1 милиард души по света гладуват. В същото време производството на храна е един от основните фактори за прекомерната експлоатация на планетата – заради обезлесяването, заради изтощаването на почвите, заради изразходената вода при поливането, заради вредните емисии и изкуственото наторяване. Картинката не изглежда розова, но решения има. Важното е и да се намери кой да ги чуе и приложи.

Международен изследователски екип в университета в Минесота, ръководен от Джон Фоли, е достигнал до извода, че са необходими пет важни стъпки, с които да се решат едновременно проблемите с изхранването и с вредите, които производството на храна нанася. Ето ги и тях:

1. Подобряване на добивите от житни култури (по-ефикасно използване на обработваемите земи),
2. Консумиране на по-малко месо (диетата на средния вегетарианец включва около 130-180 кг зърно годишно, а на месоядците – около 900, предварително сдъвкани и смлени от крави, пилета и прасета),
3. Намаляване на загубите на храна (тук препоръчваме това интервю),
4. Спиране изсичането на тропически гори (през 2004, само в Бразилия около 500 000 дребни земеделци са унищожили средно по един хектар гора) и
5. По-рационално използване на водата и обогатителите.

—

Повече подробности с карти и графики на SCIENTIFIC AMERICAN

Другата неудобна истина – TED лекция на мистър Фоли:

Всички снимки са правени с Lumia 820 и не са обработвани.

След размисли дали този уикенд да отида на TEDx в Солун или в Истанбул накрая се оказах на TEDxAUBG в Благоевград. Беше ми интересно да видя другият университетски TEDx у нас.

TEDxAUBG се организира само от студенти, доста голяма група, а участниците (както и при TEDxNBU) бяха бивши студенти, преподаватели и гости. Доста пъстра група хора, разбираемо предвид пъстрия кампус на Америакнския.

Снимката е правена с Panorame App за Lumia 820

Послушах бялата си Lumia 820 от къде да изляза от София и тя ме изпрати в Люлин. Което разбира се е логично предвид, че тръгвах от Западен парк и че телефонът ми просто няма как да знае, че там ВИНАГИ има ремонти на Околовръстното и съответно задръствания. Иначе на юг всичко беше зелено и разцъфнало, а в планината се виждаше сняг. Доста красиво. Като завършат магистралата ходенето до Гърция наистина ще е лесно и приятно.

Събитието се оказа в чисто новия театър на културния център на Скаптопара. Озовах се там след като питах трима местни как да стигна до общежитията на Американския и двама от тях нямаха идея, третият ми каза до пазара, който е по реката. о.О. Стигнах около 30 секунди преди да затворят вратите на залата.

Театърът на AUBG e доста хубав, въпреки че сцената ми се стори малко малка и имаха разни технически проблеми (предполагам защото си нямат страхотни Цветан Игнатовски). Много ми е трудно просто да гледам TEDx събитие, защото искам или не, виждам проблемите в организацията. Като тоталната липса на WiFi. Намерих около 7 мрежи всичките затворени. Може би съм разглезена от НБУ, където интернетът е на корен. По някаква причина много настояваха и да си изключим телефоните изцяло. Да, TED имат глупавото правило да не дават в залата да светят екрани, но както вече казах според мен това е глупаво и не означава да си изключим телефоните. Ако публиката си изключи телефона, не могат да пиша в Twitter, ако не могат да пишат в Twitter на организаторите им отпада поне 1/3 от отразяването на събитието. Не си изключих телефона въпреки, че ме помолиха публично от сцената. Сори гайс, още не  се е намерила сила да ме спре да туитя, ако сама не преценя така.

Иначе самите презентатори бяха интересни и всички, които чух се вместваха в заглавието  – “Shake up your mind”. Успях да изгледам два панела преди да си тръгна за София. Най-силно ме накара да се замисля Милена Георгиева, която е биолог и се занимава с изследвания на ДНКто. Свикнали сме да мислим, че всичко е в ДНКто и едва ли не пътят ни е предопределен от него. Отказва се че дори ужасно близкото ДНК може да се проявява различно. Но по-важно, всичко което ядем, пием, виждаме и изживяваме не просто влияе на клетката, а дори я променя за поколения напред. Тоест гадният Макдоналдс, боядисаните сокчета, това дали живеем в красива и спокойна среда или в кал, мръсотия и постоянно не ни стигат парите, всъщност предопределяна ДНКто на нашите внуци и правнуци поколения напред. За първи път се замислих дали пък позитивизмът не е правилния избор. Но в крайна сметка се спирам на идеята да се храня добре и да се поддържам балансирана и щастлива в случай, че някой ден все пак по чудо взема, че се възпроизведа.

Още албанско момиче ни разказа за работата си в Сенегал през UNESCO, a Наско Георгиевпробва да убие няколко мита за енергията. Наско, който съм интервюирала за “ентелегентно” преди сигурно 10 години, беше причината да обърна внимание на събитието и като го направих видях, че и Деси ще участва и вече просто нямаше как да не отида. :)  Мисля, че що годе разбрах какво искаше да каже Димитър Татарски, но така и не разбрах точно с какво се занимава НПО-то му. Васил Тучков беше доста интересен, макар и според мен самовлюбен – нормално за артистичните и не само хора успели преди 25. Проектите му със сигурност са заслужават внимание и за разлика от Мудов, чиито talk аз харесах, не е стоял 24 часа с памперс, което му печели точки. Задължително вижте видеото от неговата презентация, когато е готова.

Наистина съжалявам, че не можах да остана за цялото събитие, но ще гледам видеата. А Благоевград между другото е чудесен. Иска ми се да се спускам по-често на там тази година, дори и да го подминавам.