„Беркут“ се наричат украинските вътрешни войски. Юридически са нещо като нашата жандармерия. Де факто са наследник на съветските „вътрешни войски“ – еничарите, подготвяни да смазват без милост и с удоволствие всеки, осмелил се да се противи на Властта. Тези, които през Втората световна са били използвани да стоят зад редовната съветска армия и да я гонят с автомати напред, под немските танкове. И са били пазени от Властта да не бъдат настигнати от сражение, като зеницата на окото ѝ…

По време на тазгодишната украинска революция „Беркут“ бяха основната ударна сила на властта. Именно те пребиваха, прострелваха и отвличаха протестиращи. Редовите украински полицаи просто отказваха да изпълняват такива заповеди. (За разлика от някои наши милиционери, които с такъв кеф биха една нощ седналите на паважа около „Александър Невски“ протестиращи.) И след като Янукович и останалата клептокрация (или какокрация – и двете думи са верни за тях) паднаха от власт, десетки беркутаджии внезапно изчезнаха от казармите заедно с оръжието си. Надали им харесва, че ги очаква каквото са заслужили.

За мое смайване и възхищение, други беркутаджии постъпиха иначе. Днес някои от тях дойдоха в Лвов и се извиниха на хората, които пострадаха от действията им – публично, от сцената на митинга, с падане на колене. Не театрално, а истински. Под дъжда от предмети, с които ги замеряха разгневените протестиращи.

Надали е мъдро или справедливо да се възхищавам на хора, изпълнявали подобни заповеди. Но не мога да не ги уважавам заради проявеното достойнство. Да си способен да пребиеш невъоръжените и по-слабите не е признак на сила – признак на пълна липса на достойнство, на недопустима слабост е. Признак на сила и достойнство е да излезеш пред хора, които те ненавиждат с право, и да поемеш вината си открито и без страх. Ето това са истински мъже.

(колко ли от нашите милиционери биха имали това достойнство?… страх ме е, че задавам отговори…)

Смятам и че протестиращите, които ги замеряха, не са прави. Мога да разбера гнева и емоциите им. Мога дори да ги оправдая, ако не са ранили някой от поискалите прошка, ако не са се превърнали в това, срещу което се борят. Но разбирам, че не са истински прави. Истинската правда в такъв момент е да разбереш, да уважаваш и да простиш.

Поне аз мисля така.

Започвам с признанието, че чаках „Скептици“ с огромен интерес.

След като „Шлеп в пустинята“задоволи абсолютно всички мои желания като читател, очаквах вторият роман на Людмил Тодоров да е още по-феноменален и съвсем да ме остави без дъх.

И така.

Романът изобщо не е лош – нещо повече, той е силна история за неразрушимата връзка между брат и сестра. Всеки, който има сестра, ще ме разбере. В „Скептици“ тази връзка се вижда чудесно – романът върви по стъпките на несигурното Софче, нейните любовни трепети и драми, афери и раздели, непрекъснато усещане, че животът ѝ излиза от правилния коловоз. Като сянка около нея пък се носи по-малкият ѝ брат Наско, загадъчен, мълчалив, прекалено интелигентен и прагматичен.

Оказа се, че историите и на двамата са достатъчно ярки, за да ги помня ясно и в детайли около месец след прочита си – затова и ще спестя спойлерите. Много по-хубаво е да се запознаете сами с вътрешния свят на Наско и Софчето, взаимодействието помежду им, вдъхновяващите отношения между двамата герои.

Нещо обаче ме гложди – при все че брато-сестринската връзка е предадена дълбоко и пълноценно (може би една от най-добрите, които съм срещал в книга) от Людмил Тодоров, нещата около нея някак бледнеят. Героите отвъд Софчето и Наско са като декори, поставени са там само за да обслужат целта си покрай двамата и не ти изглежда да продължават живота си и отвъд (както май би трябвало да се случи в една наистина добра книга).

За разлика от „Шлеп в пустинята“ (проклетото сравняване!) тук езикът на Тодоров е на различно ниво, по-скоро по-ниско. Докато в предишния си роман човек се радваше на чистота на фразите и думи на точното си място, сега често речта става тромава, тук-там се срещат непохватни изрази. Просто като цяло четенето леко засича (но без да те кара бесен да зарежеш книгата все пак).

Предполагам, че вина тук има и редакторът (Мариана Христова),

която май е можело по-съвестно да се погрижи за стилистичните проблеми на текста. По-сериозният проблем обаче е коректорът (отново Христова). Тук на места ситуацията става критична – недопустимо е например в книга на едно от най-големите български издателства да фигурира „в къщи“. И най-странното е, че грешките са чести в началото на текста и постепенно се разредяват – да се чуди човек!

И така. В крайна сметка, очакванията от „Шлеп в пустинята“ ми изиграха лоша шега, без която навярно щях да прочета „Скептици“ и да остана с усещането за една наистина добра книга. Все пак – струва ми се, че на романът трябва да се даде шанс. Така смятат и хората в журито на наградата „Хеликон“, които го поставиха сред първите три номинации за отличието.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

С OpenKnit личният ти стил може да бъде наистина съвсем личен и без да се налага да си бодеш очите и пръстите в сътворение на уникално облекло. Любопитният проект представлява платформа за плетене на дрехи, частите са 3:

• Машина, която можеш сам да си направиш с предоставените инструкции. Излиза около 757 долара.
• Софтуерът Knitic, с който създаваш дизайна на дрехите и се свързваш с машината.
• И, естествено, онлайн място, където да споделиш какво се е получило.

OpenKnit е творение на испанския дизайнер Джерар Рубио, който, воден от интереса си към експерименти и комбиниране на различни инструменти и дисциплини за дипломната си работа в крайна сметка се оказал създател на изцяло нова производствена система.

„Надявам се повече хора да се ентусиазират и да си направят техни машинки, така ще се създаде ново общество и проектът ще се развива колективно и естествено, тъй като всеки нов потребител ще допринася за това. Възможностите на технологията са изумителни.“, казва Рубио.

Краткото видео демонстрира как се случват нещата:

—

OpenKnit

Продължаваме с чтевъртия ден на Атанас от Олимпиадата в Лондон 2012. Първия ден ходихме на тенис и бокс, втория – на тенис и баскетбол , третия – на плажен волейбол и вдигане на щанги, а днес ще идем на спортно ходене и волейбол

Приятно четене:

Девет олимпийски дни в Лондон 2012

По-бързо, по-силно, по-високо

Ден четвърти

Виктория Парк, Спортно ходене и Волейбол

За четвъртия ми ден в Лондон имах два билета – за спортно ходене (в пет следобед) и за мача на мъжкия ни национален отбор по волейбол срещу Аржентина (в осем вечерта). Планът ми за сутринта беше да отида до Виктория Парк, за да гледам на видео стена сериите на 100 метра спринт за мъже. Паркът се намираше далеч от централната част на Лондон, но в непосредствена близост до Олимпийския парк, буквално на километър-два по въздушна линия. Слязох от метрото на станция Mile End, което беше една спирка преди „олимпийската станция“ – Stratford. Още не бях закусвал, а имах време, така че влязох в Subway да се подкрепя с един „footlong” сандвич.

Тук е моментът да отворя една скоба за заведенията за бързо хранене в Лондон. Направи ми впечатление, че разните Subway-и, McDonald`s – и, KFC-та и тем подобни са много по-мръсни и неподдържани, отколкото в България, а и персоналът не си дава много зор с работата, както и да е излишно любезен към клиентите. Същото съм забелязал и във Франция, Испания и други държави в Западна Европа, както и в САЩ. Явно тези заведения там се ползват с реномето на нискокачествени, докато, у нас, минават за едва ли не изискани ресторанти. Между другото, с прословутите „footlong” сандвичи на Subway се получи голям скандал миналата година, когато австралийче обяви в Туитър, че сандвичът му не е дълъг един фут, а 11инча (един фут = 12инча, което е 30сантиметра и половина). В Щатите, където обичат да се съдят за всичко, веднага някакви хорица от Ню Джърси и Чикаго завели дело срещу Subway, че лъжат клиентите и от компанията се принудиха да пуснат съобщение, че ще се постараят да осигурят еднаква дължина от 12инча във всичките си заведения по света. Да им имаме и белите кахъри на западняците!

Олимпийското мото „Faster, stronger, higher“ (По-бързо, по-силно, по-високо)

Но стига лирични отклонения, напред към

Виктория Парк

На входа имаше табела, че внасянето на храни и напитки в заградената за зрителите площ е забранено (естествено, за да си купиш от скъпите вътре) и се наложи, докато бях на опашка, да си изям шоколадчето и изпия водата, които носех. Беше събота, почивен ден, и нямаше хора много хора от самата сутрин (явно лондончани бяха предпочели да се излежават до късно), но около обед поляните се напълниха с народ. Виктория Парк ми хареса, защото беше със зелена трева, на която можеш да седнеш на меко, а не като дървените стърготини в Хайд Парк. Освен това, имаше предвидени и забавления за посетителите. Пробвах силата на сервиса си в специално пригодения тенис корнер, но стигнах само до 66мили/час (малко над 100км/час). Не е кой знае какво, имайки предвид, че топ тенисистите изпълняват начален удар с двеста и повече км/час. Много семейства с деца носеха със себе си одеяла, които да постелят на земята. За тях това си беше пикник и само от време на време хвърляха поглед към някоя от двете видео стени.

Пробвам силата на сервиса си

В стоте метра спринт – нищо изненадващо. Всички фаворити – ямайското трио Юсейн Болт, Йохан Блейк и Асафа Пауъл, както и американците Тайсън Гей и Джъстин Гатлин, се класираха без проблеми за полуфиналите, които щяха да са на следващия ден. Тогава щеше да е и финалът, обещаващ да е най-силното бягане в историята.

Гледам атлетика във Виктория Парк. На екрана е най-бързият човек на планетата Юсейн Болт

Около обед Виктория Парк се понапълни със зрители

Докато бях във Виктория Парк, звъннах на един съученик, който живееше в Лондон. Бяхме се разбрали да се видим, когато дойда за Олимпиадата и реших, че утрешният ден – неделя, е идеален за целта – той трябваше да почива, а аз имах достатъчно свободно време, тъй като нямах билет за някое събитие. Чухме се за пръв път от доста години и обеща на следващия ден да звънне около обед, за да се доуточним за място и час на срещата. Зарадвах се, защото щях да се видя със стар приятел, а и човек, с когото да побъбря след няколкото самотни дни.

Малко след пладне поех отново към

Хайд Парк, за да съм по-близо до Бъкингамския дворец

Пред него следобед щеше да е състезанието по спортно ходене за мъже. Този път опашките за влизане във фен-зоната бяха доста дълги, което беше нормално с оглед на почивния ден и хубавото, слънчево време. При видео стените също беше пълно с народ и намирането на свободна пейка за сядане беше „кауза пердута“. Няма начин, щях да гледам прав. Насочих се към екрана, на който излъчваха женския тенис финал между Серина Уилямс и Мария Шарапова. Тъкмо започваше втория сет, а американката беше спечелила първия с безапелационното 6:0! Не по-различно протече и втората част – Уилямс тотално доминираше и даде саме гейм на Марийчето, а след последната точка подскачаше от радост. Имаше защо –влезе в историята като едва втората жена, печелила в кариерата си всичките четири сингъл титли от Големия шлем плюс олимпийска титла (преди нея само великата германка Щефи Граф имаше подобно постижение). Някакъв фен на Шарапова пък се опита да я успокои с вик: „Мария, аз все още искам да се оженя за теб!“ (Гришо и Маша тогава все още не бяха гаджета, поне не официално). Едва ли я е утешил особено, имайки предвид, че това 0:6, 1:6 беше най-тежката загуба на тенисистка в досегашните женски олимпийски финали.

Обратно при дървените стърготини в Хайд Парк за женския тенис финал Шарапова – Уилямс

Серина Уилямс скача във въздуха, заради току-що спечелената олимпийска титла

Наближаваше часът за спортното ходене и тръгнах пеша към

Бъкингамския дворец,

който беше на един (лондонски) хвърлей разстояние. Преминавайки през сложна плетеница от алеи (спомних си за обърквацията с плажния волейбол), открих правилния вход, през който трябваше да премина, и се озовах на The Mall. Някой да не си помисли, че става въпрос за мол. The Mall e дългият близо километър, широк и прав булевард, който започва от Бъкингамския дворец и завършва пред Трафалгар Скуеър. Беше ограден от двете страни с мантинели, а трибуни нямаше и всички зрители бяха правостоящи. Пристигнах близо час преди старта и заех място точно зад едно заграждение, кажи-речи „на първия ред“. Ако бях закъснял, щях да гледам през рамената на хората пред мен. Алтернативата беше да се бутам с лакти по байганьовски и да викам: „Екскюзми, екскюзми“, но подобни изпълнения не ми допадат.

В очакване на старта на състезанието по спортно ходене

Винаги съм смятал спортното ходене за глупава и дори нелепа дисциплина, особено в изпълнение на мъже, поклащащи бедрата си така, да кажем, доста „немъжествено“. И тук, както при щангите, обаче бях приятно изненадан. Първо – едва ли има друг шанс за по-непосредствен контакт със спортистите на Олимпиадата. Участниците преминаваха точно пред нас и, ако протегнеш ръка, в абсолютно буквалния смисъл, можеше да ги докоснеш. Второ – цената! Това бяха едни от най-евтините билети и шанс да се почувстваш част от Олимпиадата срещу 15-20паунда. В същото време, за да присъстваш на лекоатлетическа дисциплина на Олимпийския стадион, за толкова предно място, си трябваха от няколкостотин до няколко хиляди паунда. Така, че определено бях доволен от съотношението цена-качество.

Малко състезания могат да се гледат от толкова близо

Състезанието беше с дължина 20км, които се изминаваха чрез обиколки на заграден маршрут – две дълги отсечки, които се пресичаха под ъгъл точно пред Бъкингамския дворец. Беше весело – всеки път, когато атлетите преминаваха покрай нас, зрителите ги окуражаваха с викове и удряне по мантинелите. Имах чувството, че още малко и загражденията няма да издържат под напора на хилядите ръце, удрящи ги в резонанс. Състезателите пък буквално летяха. С ходене поддържаха такава скорост, каквато много хора не могат да постигнат с тичане.

Предварително бях прочел това-онова за

спортното ходене,

за да не съм съвсем гол и бос в материята. Водещите сили са две – Китай и Русия, а дисциплината се оказа с големи традиции – беше част от програмата още от Олимпийските игри в Сейнт Луис през 1904година. Най-важното правило е, че винаги, поне едното стъпало на състезаващите се, трябва да е на земята. Ако и двата крака са във въздуха, това се брои за нарушение, а при три фаула, участникът се дисквалифицира. Съдиите са тези, които определят дали има отлепяне и на двата крака от земята. Със сигурност обаче много нарушения остават нерегистрирани, тъй като човешкото око не може да гледа на забавен каданс или пък да върне кадър за повторение.

Състезателите по спортно ходене крачат с космическа скорост пред Бъкингамския дворец

В самото начало на състезанието, японец на име Сузуки се откъсна с много пред основната група. Преднината му постоянно растеше и си мислех, че няма как да бъде застигнат. Някакъв сърбин – Филипович, който тотално издишаше и се движеше последен, пък се превърна в любимец на зрителите, които го възнаграждаваха с щедри аплодисменти и окуражителни възгласи. Оказа се, че трябва много добро разпределение на силите, тъй като Сузуки не само бе застигнат от основната група, ами накрая завърши чак на 36-то място. В крайна сметка, финалните метри се превърнаха в оспорвана битка между суперсилите Русия и Китай, а драмата беше пълна. Руснаците бяха с предимство за златото, но двама от състезателите им бяха дисквалифицирани и китайците окупираха първото и третото място. Със среброто се окичи някакъв човечец от Гватемала, който явно беше получил добра закалка из джунглите на Централна Америка.

Финални метри. Руснакът (в бяло) беше дисквалифициран и китайците грабнаха златото

Нямах време да изчакам награждаването, тъй като трябваше да бързам към

Ърлс Корт,

където

нашите волейболни национали щяха да играят срещу Аржентина

В близост до залата най-после се почувствах сред свои, тъй като оттук-оттам се чуваше българска реч и имаше доста хора с национални трибагреници. Използвах възможността, че в близост имаше “Will Call” офис и се спрях, за да ми извадят футболния билет за седми и този за женската борба – за девети август. Съобщих и на близките в България по телефона, че ще остана в Лондон с три дни повече от очакваното.

Пъстър свят пред Ърлс Корт. Вляво от мен – германец, вдясно – шведи, а зад мен – други българи

Мястото ми в залата беше на първия ред. Видимостта би трябвало да е чудесна, но имаше рекламни пана, които възпрепятстваха леко изгледа към игрището. До мен се настани млада аржентинска двойка, но иначе залата беше наводнена с родни фенове, подкрепящи шумно отбора с възгласи „Българи, юнаци!“. Самото съоръжение всъщност беше изложбен център, превърнат във волейболна зала, специално за нуждите на Олимпиадата.

Част от българската агитка в Ърлс Корт

Мачът с Аржентина щеше да е четвърти за отбора ни в Лондон след три последователни победи – над Великобритания, Полша и Австралия. Най-ценен, разбира се, беше успехът срещу поляците, които спечелиха Световната лига на финалите в София (побеждавайки ни на полуфинал) само няколко седмици преди Игрите в Лондон.

Earls Court, Лондон SW5, Великобритания

На този фон, очаквах успех срещу аржентинците, които и без това сме побеждавали с лекота десетки пъти. Да, но играта на нашите нещо не спореше, а и южноамериканците направиха доста силен мач. Треньорът ни Найден Найденов явно беше решил да даде почивка на новия лидер на тима Цветан Соколов, защото го остави резерва в първия гейм, който загубихме безславно. Във втората част, вече с Цецо в състава, мачкахме. След изравняването, си казах: „Ей, оттук вече ги обръщаме“. Да, ама не! Аржентина си ни отнесе като куцо пиле домат в третия и четвъртия гейм и записахме първа загуба, въпреки че Соколов реализира 25 точки. За капак, след края на мача, звездата на съперника Кирога дойде точно пред мен да се разтяга демонстративно и да си бъбри с някакви аржентински фенове, които му взеха автографи и се снимаха с него.

Епизод от волейболния мач България – Аржентина и рекламните пана, които скриваха част от изгледа

Новият лидер на националите по волейбол – Цветан Соколов

Точка за България, но мачът е за Аржентина

Звездата на Аржентина Кирога се разтяга след мача с нашите

След нашия мач залата се наводни с бразилски и сръбски фенове,

а билетът ми важеше и за тяхната среща. Въпреки минорното ми настроение, останах, за да видя легендата Жиба. Бразилецът, някога безспорно най-добър волейболист в света, беше печелил осем пъти Световната лига, три пъти Световното първенство и веднъж олимпийската титла. И този уникален спортист загряваше току пред очите ми. Жиба обаче беше ветеран пред края на кариерата си и вече влизаше само като резерва. Не успях да го видя в игра, тъй като Бернардо Резенде (треньорът на Бразилия) така и не го пусна. Може би е бил контузен, не знам. Между другото, странно е чувството, когато видиш на живо някой супер известен спортист. Гледаш го с широко отворени очи, попиваш всяко негово движение, чакаш да направи нещо уникално, но… в крайна сметка осъзнаваш, че и той е просто човек.

Сръбски фенове в Ърлс Корт

Бразилски фенове се снимат преди мача със Сърбия в Ърлс Корт

Легендата Жиба

Треньорът на Бразилия Бернардо Резенде

Изгледах само първия гейм (на другия ден разбрах, че бразилците са победили с 3:2) и си тръгнах, защото бях вече изморен, а и разочарован от нашата загуба от Аржентина. След десет вечерта в хостела беше забранено да се пускат лампите по стаите, за да не се пречи на спящите. Наложи да се преобличам на светлината от телефона ми, но все пак се справих и се пренесох в царството на Морфей, без да знам какъв порой ме чакаше на другия ден. Но за това – в следващата част.

Очаквайте продължението

Автор: Атанас Стратиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Лондон – на картата:

Лондон

Още пътеписи от близки места:

1. Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (3): На косъм от BG медал в щангите
2. Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (1): Тенис и бокс
3. Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (2): Уилям, Кейт, Джокович и мач на „Дрийм Тийм“
4. Лондон с Пепеляшка (1)
5. Към Европа с влака (5): Лондон
6. Лондон, бейби!
7. До Лондон и обратно в един ден
8. Лондон – пролетни впечатления (1)
9. Седем дни в Лондон (2)
10. Look left, look right или за това как прекарах седем незабравими дни в Лондон (1 Част )
11. Лондон – пролетни впечатления (2)
12. Look left, look right или за това как прекарах седем незабравими дни в Лондон (2 Част )

“нещо в мен се затвори завинаги, вглеждам се в това затворено пространство, опипвам го, изследвам го, искам да разбера какво е то, по дяволите, какво точно е то, всеки има право да се влюби … защо тогава тази болка в мен, тази изтръгнатост, защо бродя нощем по улиците, а не благодаря и не вървя по пътя си … Една и съща кухота. Една и съща липса на Бог. Една и съща яловост.”

обичам Теодора Димова да ме отвежда в този свят на болка и обич, на трескавост и спокойствие, на приятелство и любов, на лутане и вяра, на мъка и освобождаване, тъга и оптимизъм, из малките улички на всеки български град и влаковете тракащи през полетата. един безкраен път. в който човек открива още и още от света и от себе си. и иска още и още.

задължително четиво е Влакът за Емаус, също както и Майките

и съм толкова щастлива, че имаме човек като Теодора Димовасред нас днес тук, който твори така прекрасно!

Бавно вървят осиновяванията на местна почва от нашата мила Ферма – от една страна полевите условия не предразполагат хората да се задържат дълго при нас (евала, доброволци, за упоритостта!). От друга кучетата в момента са тайни агенти – човек трудно може да надникне в клетката да ги види. От трета – може би мястото все още не е много известно. Въпреки всичко обаче – вече имаме няколко късметлии, които бяха избрани и осиновени от прекрасни наши сънародници. Най-първи сред тях са тези две прекрасни девойки:

Брауни

Брауни я приехме я като бебенце, докара я екип на Екоравновесие, беше прекарала около 2 месеца в Сеславци преди да я приберем. Вскичко това се случваше отдавна, отдавна – още през 2010-та. Брауни израстна при нас и както се вижда от снимките й се превърна в едно много социално и игриво куче. На колко много хора сме я предлагали – просто не е за вярване…

Явно си е чакала нейните хора – сега се шири в собствена къща с двор. Осинови я Лариса Близнакова – човек с голямо сърце – тъкмо човекът за Брауни!

Линда

Линда е името, което избраха осиновителите за второто задомено от Фермата куче. Тя е немска овчарка на 6 години, която ни бяха подхвърлили любезно пред приюта преди да напуснем Богров. Много уравновесено и добро куче – семейство Постолови направиха страхотен избор с нея – живее си с тях в апартамент и сигурно не може да се нарадва на късмета си!

Head in clouds. Винаги. Колкото по-уморено е тялото, толковва по-нашироко се простира съзнанието. Неуловимо, надалече, безнаказано. Флиртува с всички възможности. Какво е това нещо в мен, което не спира да ме преследва, което непрекъснато ме кара да виждам опасност, но и което не ме оставя да се отдам на онова овче щастие, което изпитват всички; онова овче пренебрежение към изпитанието да бъдеш разумен, функционален и да правиш някой щастлив, да те обичат, да създаваш следващото поколение…

Да бъдеш сам в един от най-големите и велики градове на света. Да ходиш по улиците с натежали крака, да се заговаряш с непознати, да трепериш от страх, да усещаш възбудата от непознатото човешко тяло толкова близо до себе си. Малкият алжирец, който приличаше на маймунка или на детенце… Боже, как светят, как играят очите на тези хора, толкова, колкото блуждаещи и празни са погледите на “белите” парижани. “What do you do here, miss?”, пита ме усмихнат и наднича в чантата или деколтето ми. “I’m on a business trip”, казва любезната европейка и наднича в очите му. А те грейват: “Oh, I’m on business too… I’m from Algeria. Do you know Algeria…” Всички малко народи като се представят, питат: “do you know my country” с надежда и самоирония. Ние двама чужденци, в профучаващия влак под земята. Спирката ми, трепвам леко, облекчението, че ще се откъсна от тази неуморима енергия и хитра усмивка. “Good luck then, monsieur” и скачам. Пак усмивката, пак пълзящия поглед: “Thank you, miss!” Тичам задъхана нагоре, към повръхността. Пред очите ми блесва Lafayette. Пак облекчението като виждам, че не ме следи. Голямото натоварено кръстовище ме успокоява, такситата, мотопедите, сиянието на витрината. Тези живи очи.

Това чак не е интересно.

Ровейки един spam, който един приятел е получил, се загледах в DKIM подписите. Оказва се, че DKIM-а се лови от тривиално replay-ване, т.е.:

Правите си account на някое уважавано място (например gmail, в конкретния случай обаче е abv.bg). Пращате си mail до себе си, който ви генерира едни валидни подписи. Взимате цялото съобщение като source, един ваш smtp сървър, и го пращате на който си искате. От гледна точка на хората, уважавания доставчик е минал през вашия сървър и е пратил съвсем валидно писмо…

DKIM-а не знам кой го е мислил, но ето header-ите му:

DKIM-Signature: v=1; a=rsa-sha256; c=simple/simple; d=abv.bg; s=smtp-out;
	t=1393422571; bh=4dLtPPWnymIO/8L0CLbvGZYxlQ5bZYMBimz0R/Li/JY=;
	h=Date:From:To:Message-ID:Subject:MIME-Version:Content-Type:DKIM;
	b=RQhl7IakYWwDQb70tpH3nG6V7CFcisAs/AyIO9/g0OpaIFD0jJpm8KbGOZ+UvVpK5
	oeSzu2HLUUFOd6/o+8NHJWHTEwPKf80RZXtnkN4Jp2S/OKKBC5TImFupHy+s1uUgjhD
	9yDf3LZES95JquPBNdYbotBZhc6wd9x1dNTJKCM=

Превод в ефир: Ето мой подпис на ето тези полета, които съм си харесал, които са тривиални за фалшификация.

Това е толкова тривиално, че чак българските spamer-и го ползват. Чак се чудя дали това с валидния DKIM подпис е нарочно или просто така е станало…

Интересна работа. Имаме SPF (описване на валидни източници) и DKIM (подписване на header-и от валидните източници), и нямаме свястна комбинация от двата протокола, която ДА ВЪРШИ НЯКАКВА РАБОТА.
(и разбира се, ако сте с валиден DKIM подпис, gmail и разни други мърлячи ще показват в получения ви mail картинки от външни линкове. Ето как тривиално спамерите ще видят дали ви е верен/работещ/четен mail-а)

С този разказ искам да ви запозная с Лондон – най-шарения европейски град според мен. Наричам го така, защото един ден, когато пътувах с метрото вдигнах поглед от книгата, огледах се и осъзнах, че седалките около мен са заети от хора от няколко различни нации. Бяхме индиец, африканец, азиатка, скандинавец, мулатка и аз – като в реклама на Бенетон.

От години си мечтаех да посетя Лондон и щастието ми се усмихна преди около 2 години, когато започнах да ходя редовно на обучения там и до момента съм прекарала общо около месец.
Ще започна с основните забележителности, за които всички са чували и които съм посетила досега, така че мога да дам личната си оценка:

1. Катедралата Сейнт Пол– за мое щастие успях да присъствам на служба в катедралата, където имаше хора дошли специално за църковния ритуал и служителите ги канеха в предната част, а туристите се настаняваха зад тях, за да не ги смущават. В катедралата има много гробници на известни личности, някои от тях са архитектът й Кристофър Рен и Флоранс Найтингейл.

2. Смяната на караула пред Бъкингамския дворец – въпреки дъждовната неделя пред оградата на двореца имаше стотици туристи и горе-долу толкова полицаи. Аз се впечатлих, когато за кратко отвориха портите и поканиха в двора малка групичка от официално облечени хора на различна възраст, като дамите бяха със задължителните за такива събития екстравагантни шапки. Явно бяха специални гости, които щяха да наблюдават церемонията на метри от самите войници. Самата церемония е интересна, но доста дълга и не е особено приятно да я наблюдаваш през решетките, заобиколен от азиатски туристи (поне не са много високи).

3. Британският музей– най-старият обществен музей в света предлага галерии за всеки – почитатели на Древният Египет, Азия, Гърция, Римската Империя, Европа, Изтокът… Аз започнах с брошура за най-известните експонати, като прекарах най-много време около Кристалния череп, който наистина няма нито една пукнатина. След това се опитах да разглеждам наред, но ми останаха няколко етажа за по-нататък.

Британският музей

В музея е и Розетският камък, мумии на Египетски фараони, релефи от атинския Партенон, Будистко и Ислямско изкуство, статуи от Великденските острови и още хиляди интересни експонати, които е невъзможно да се разгледат за един ден.

4. Парламентът и Биг Бен– може би най-разпознаваемата сграда, а кулата с часовника според мен е символът на Лондон и никога не се уморявам да ги снимам. Сградите са разположени до Уестминстърския кей покрай Темза и гледката от реката също е неповторима.

Биг Бен

5. Музеят Виктория и Албърт – много интересен музей, притежаващ една от най-големите в света колекции от обекти на изкуството и дизайна. Най-впечатляващи за мен бяха колекциите посветени на модата и бижутата (разбира се!) през вековете.

6. Природо-научният музей –експозициите му са направени така, че да са занимателни и за децата, например Залата за човешкото тяло.

7. Музеят с восъчни фигури “Мадам Тюсо”– доста комерсиално място, но ми беше интересно да разгледам восъчните двойници на звездите, като пропуснах разходката из залата на ужасите.

Музеят с восъчни фигури

8. Виенското колело London eye– ако си купите комбиниран билет за Окото и друга атракция, цената става приемлива и не се налага да чакате на опашка. А гледките определено си заслужават.

London eye

Кенсингтън

10. Тауър Бридж– известният мост, който също е сред най-популярните забележителности. Когато минете по него и се наснимате може да се отбиете до близкия док на Света Катерина, който е превърнат в пристанище за яхти, заобиколено от очарователни сгради.

Тауър Бридж

11. Гринуичката обсерватория и Националния музей на мореплаването– по-приятния начин да стигнете до тях е с корабче по Темза, защото може да се видите и други забележителности, разположени покрай реката. Повечето посетители се редят на опашка, за да се снимат стъпили от двете страни на меридиана, но аз пропуснах това “удоволствие”.

Гринуичката обсерватория

Няколко думи и за парковете, които са си отделна забележителност на Лондон:
Риджънтс паркс многото градини, посветени на различни сортове рози (според мен най-красивия), Сейнт Джеймс паркс езерцата с плуващи в тях патици и пеликани, Хайд паркс огромното езеро Серпентината, в което плуват лебеди, градините Кенсингтън и Гринуич парк.

Риджънтс парк

И за площадите – Пикадили Съркъс, осветен от многото реклами през нощта и красивата статуя на бог Ерос, площад Трафалгар, на който се намира Колоната на адмирал Нелсън и Националната галерия и площад Лестър– сърцето на забавленията, където може да си купите изгодно билети за театър или мюзикъл.

Трафалгар

Като стана въпрос за мюзикъли препоръчвам да гледате поне един. Лично аз изгледах с удоволствие култовия “Неприлични танци”.

Близо до площад Лестър е и неизменния за всеки голям град Китайски квартал, който в случая се състои от 2-3 успоредни улички, на които са гъсто разположени ресторанти, супермаркети и шарени магазини.

Любимо мое място за разходка, хапване и пазаруване е Ковънт Гардън. В сърцето на района е малко пазарче - Пиаца, около което винаги има улични артисти, а в уличките около него има много приятни ресторантчета, предлагащи вечеря на специални цени преди да отидете на вечерно представление в някой от многото театри, разположени на близката улица Странд.

Интересни квартали за разходка са Кенсингтън, Челси и Нотинг Хил.
Саут Кенсингтън е кварталът, в който винаги отсядам и може би познавам най-добре. Харесва ми, защото наблизо са много от забележителностите и музеите, има достатъчно магазини и ресторанти и е доста безопасен. Това е и един от най-скъпите квартали в Лондон.

Челси също е известен като квартал на бохемите (преди) и на богатите (сега). Тръгнете по Кингс Роуд и може да мернете някоя знаменитост в любимия й пъб, а после свийте по Cheyne walk и се заглеждайте по табелките на къщите, които указват кой известен писател или учен е живял там.

Нотинг Хил е известен бохемски квартал и разхождайки се по Портобело Роуд ще видите интересни магазини за антики и различни шантави дрехи и аксесоари. В една от пресечките е магазинчето, което Хю Грант държеше в едноименния филм.

Нотинг Хил

За феновете на шопинга като мен ще спомена известната Оксфорд стрийт, която така и не съм обходила от край до край (не е лесно да се върви с 5-6 плика с покупки) и по която има магазини за всеки вкус и джоб. В четвъртък магазините работят до 21 часа. В по-отдалечените квартали, като Шепърд Буш например, има огромни молове с абсолютно същите магазини, но аз предпочитам търговските улици. Няма да пропусна и Хародс и Харви Никълс, в които може да разгледате и купите дизайнерски дрехи и вещи. Там често организират промо събития и аз успях да видя Ева Мендес, която представяше (не буквално) новата колекция бельо на Келвин Клайн. Бонд стрийт е известна със скъпите си дизайнерски бутици, но портиерите, на някои от тях са много любезни и ако се зазяпате по витрините ще ви поканят да разгледате вътре.

Знам, че има още много интересни популярни и не чак толкова места в Лондон и околностите му, които съм пропуснала, но се надявам през 2010 да имам възможност да ги видя и да разкажа за тях.

Автор: Мадлена Йорданова
Снимки: Мадлена Йорданова

Есента скитах из източна Полша. Реших да пресека границата с Украйна и да отида до Лвов, за да разгледам по-добре градовете, които са сърцето на тази част от Европа. Беше мрачна делнична вечер, когато се отзовах на граничен пункт на Полско-Украинската граница, заедно с местни хора, които няй-вероятно бяха трудови мигранти или куфарни търговци. Полските граничари ме изгледаха странно и ме пуснаха да се наредя на опашката, която се насъбра, докато украинските служители обработваха пътниците. Имаше доста хора, които пренасяха всякакви неща през границата и украинските граничари се отнасяха доста свойски, ако не и безцеремонно с потока – командореха ги на висок глас, бъркаха им в багажа, жестикулираха пъдарски. Общо взето – отнасяха се като към хора, които са им ясни и подвластни.

Дойде и моя ред. Давам им паспорта, а те ме гледат странно. Някакъв от България, преметнал една лека чанта през рамо, с дрехи по-скоро удобни, който решил да им минава през границата. Започваме да се питаме. Английски не знаят, руски по-скоро не искат и се мъчим на някаква смес от украински и руски. От къде съм, защо съм и къде съм искал да ходя в Украйна, по каква работа, при кого къде ще отида и къде ще спя. Обяснявам им, че съм безцелен скитник с пари, искам да разгледам Лвов и нямам никаква идея къде ще спя тази вечер, но вярвам, че спокойно ще мога да намеря хотел. То първо не не казвало Лвов, а „Лвъйв“, но най-вече как така просто ще си обикалям. Нетипичен случай. Отвориха чантата и гледат бельо, таблет и учебник на английски и решиха, че трябва да се разпитваме по-подробно, та ми посочиха към близката стаичка да сме побеседвали.

Важен детайл е и аз не се отнасях с дълбоко уважение към униформените. По-това време вече бяхме на протести над четири месеца и като видех полицай ми идваше да викам „Оставка“, а не да се държа законопослушно. Украинците въобще не бяха наясно с този исторически контекст и двамата близкостоящи граничари с известно учудване си държаха автоматите, като гледаха как този „хлопец“ се отваря на служителя. Като взеха да ме канят в стаичката, аз се притесних, защото беше сравнително късно, май бях хванал последния транспорт и тъй като не изглеждаше, че групата ще седи да ме чака, имаше шанс да си остана на Полско-Украинската граница, което за мен си е около по средата на нищото.

Започнахме да се обясняваме, те станаха доста по-настоятелни, ако не и нервни и аз добих ясна визия как ще си отседя на границата. След още няколко реплики стана ясно, че те са решени да бранят майка Украйна от всякакви съмнителни елементи, а аз ще изпадна в ситуация да доказвам, че не искам да правя каквото и да е лошо. Питах ги дали мога да се върна, те не отрекоха, събрах си багажа и се затичах към полската страна, където имаше автобус, които можеше да ме върне до Люблин. Като подавах паспорта на полските граничари, казах „идиотьи“ с жест към украинците, а те се разсмяха и ме пуснаха да тичам след автобуса.

Дребна глупава случка, която може да се приеме по-скоро като битова неуредица, за човек, който е свикнал само да размахва личната си карта и въобще да не обръща внимание на охраната и отбраната по вътрешните граници на ЕС. Украинските граничари с тяхното авторитарно и защитно поведение ме върнаха в периода, когато чужденеца беше враг, който е дошъл да краде и вреди и Отечеството следва да бъде защитено от него. Отношението им към своите, пък, беше още по-лошо – те бяха изцяло под техния контрол, можеха да бъдат тарашени и унижавани.

Спомняйки си за тази случка, искрено се зарадвах, когато прочетох следното:

Можех да си представя чудесно цялата ситуация и се зарадвах, че тези хора, мнозина от които бедни и смачкани от живота, са намерили волята да се противопоставят на този анахронизъм. Защото промяната само започва на площадите, но се извършва чрез милионите дребните ежедневни постъпки, с които ние бавно и системно трябва да се движим напред. Прогресът е дело бавно, изтощително и ежедневно и друга поука от тази дребна случка нямам.