днес стартира ДЕОС– Движение за Европейско Обединение и Солидарност. политическо движение с амбициите да промени България.

защо избрахме 1-ви март вероятно става ясно. защо избрахме да говорим първо с блогъри – също.

как се случи ДЕОС?след месеци ходене по паветата, говорене, обсъждане, търсене на решения за днешния ден на България. намерихме се там. разбрахме, че имаме общи ценности и идеи. решихме да го направим.

в какво вярваме?в правото България да е нормално място за живот, за бизнес, място на осъзнат избор да сме тук. за нас Терминал 2 не е решение. вярваме, че това място може и трябва да бъде по-добро. вярваме в толерантността, семейството, прозрачността, почтеността, активното гражданско участие.

кои са основните насоки?
- Правоприлагане (правосъдие, съдебна власт, администрация)
- Образование
- Устойчиво развитие (икономика, селско стопанство, финанси, енергетика, ИТ, екология)

вярвам, че в политиката може да има нормални, честни, мислещи, открити, смели, разумни, действени, неподкупни, креативни, последователни, интересни, интелигентни хора.

вярвам, че и за България е време за промяна.

вярвам, че хората в България желаят промяната.

промяната е възможна. най-важното, за да се случи е да има добра воля за това. да има хора, решени да случат промяната. истински хора.

ето затова участвам в ДЕОС.

за който е любопитен за още информация:

сайтът на ДЕОС е тук

видео от днешната среща на ДЕОС с блогъри е тук

Мишо е писал защо е част от ДЕОС тук

няма да крия – едно от местата, на които търся вдъхновение и винаги намирам е TED

изгледала съм доста от тях и имам много любими. няма как да ги сведа до 5, но ето първите пет, за които се присещам и искам да споделя с вас

Ken Robinson: How schools kill creativity

Stephen Ritz: A teacher growing green in the South Bronx

Sheryl Sandberg: Why we have too few women leaders

Йордан Жечев: Рационални причини да останем в България

Иван Кръстев: Защо е толкова трудно да променим света

участвах и аз миналата година в TEDxNBU с лекция на тема любимата ми кауза децата и четенето, но не откривам видеото

с пожелание за успех на TEDxNBU

Той, понеже беше трезвен, ми разказа следното.

Тя за пръв път от години насам носи долнище на пижама и това за малко да предотврати появяването ми. Бях радушно посрещнат от синината на другото ѝ коляно. Пичът каза, че е паднала с борда. Че когато не носи налакътници, си удря лактите. Сега не е носила наколенки и така се е появил и той. Разказа ми всъщност, че след появяването му е почнала да носи. След дъжд качулка, Марко Тотев. Смеем се с пича. Смеем се и двамата, толкова си приличаме и ни дели толкова много. Историята е:

Нашата господарка се буди изведнъж, навън е тъмно и тя винаги е объркана, когато се буди по тъмно. Не, разбира се, толкова объркана, както когато заспива по светло и се буди по тъмно, но достатъчно. Заспала е към 19, завита с три одеяла, след като си е взела горещ душ, за да се изпоти и всичко да се свърши, болестта да ѝ мине и да си продължи с живота си като пич. Ляга си към 19 тя и се чуди кога точно е идеята да се изпоти, веднага ли, студено ѝ е, тресе я, ще се изпоти ли изобщо, прочита няколко страници от „Нежна е нощта”, о, каква ирония, и аре, дай да пробваме някво спане. Пробваме ние с нея някакво спане …
– Пич, говориш все едно това си е само между вас двамата?! – обажда се Синият от лявото коляно, който всъщност още няма как да съществува, NB: да си следя по-добре повествованието (мерси, Кирилов!), та значи обажда се Лявото коляно…
– Ми, до някаква степен си е между нас, да, защото ти си аут ъв дъ гейм, сещаш се, копеле, от една седмица насам си аут ъв дъ гейм, от онова нейно падане на Безбог.
– Хайде да не намесваме Безбог в цялата схема, той не е виновен – бях решила да не се обаждам, но тия двамата ще се изпокарат, а аз определено нямам интерес от това.
Безбог се намесва в цялата схема:
– Пичове, не ме намесвайте в цялата схема. Неин проблем си е къде и върху какви части от тялото си пада.
Поглеждам с вдигната въпросително вежда Безбог и си казвам наум “Whatever” точно както Yolandi Visser в Baby’s On Fire на Die Antwoord, да.

Лявото ми коляно, леко отегчен от цялата работа, продължава своя разказ.

– Та, пробваме ние с нея да поспим малко…
– Така ли му казват вече? – обажда се Синият от дясното коляно.
– Братле, тя е с температура, сещаш се. (That’s what she said.) Заспиваме и по някое време тя се събужда. И решава, толкова е умна, ебаси, решава, че не е добре да се обезводнява при такива (а и при всякакви) условия и отива до кухнята да си сипе вода. От оная, филтрираната. Обаче е супер убедена, че вече е сутрин и след няколко часа ще е добре да е окей, за да отиде на лекция с Михаил Неделчев, защото ѝ е интересно, не за друго…
– И то не е сутрин?
– Не е сутрин, позна, направо мислите ми четеш. Към единайсет и нещо е.
– И какво стана после? – нетърпеливо кърши пръсти Дясното коляно. Хм, в смисъл…Абе, да.
– Ами после тя става, но се отвива от многото неща, с които се беше завила и усеща, че ѝ е бая лошичко, температура горе, кръвно долу, но все до кухнята ще оцелее, нали, няма как. Предприема я тая екскурзийка, това трипче, един вид, каква подходяща дума за случая, и се донася до кухнята. На два крака! Абе, братле, това би трябвало и ти да го помниш?
– Еми, да, помня го. Не в такива детайли, разбира се – иронично отбелязва Дясното коляно.
– Пуска тъпото чучурче на филтъра и чака бутилката да се напълни, обаче усеща, че ѝ е много лошо. Сяда на един стол, почти ляга на масата, ама едновременно ѝ се гади, причернява ѝ и не може и „гък” да каже. Остава така някакво време, докато прецени, че вече е събрала достатъчно сили за пътешествието обратно до стаята си. И тогава по едно време става и после не знам, копеле, нарочно ли го направи, но ме удари здраво в мрамора в коридора и аз бях до тук. Ти от там нататък как го помниш?
– А, сега вече имаш нужда от мен? Досега бях просто онзи извън играта? – обидено измърмори Дясното коляно.
– Дай, сега, не се прави на 2 стотинки, ако ще възстановяваме тая история, давай да го правим.
– Ми, значи, после лежахме така всички известно време. Секунди ли, минути ли, никой няма идея, хехе, колко бяхме зле всички. После си стана внимателно, усети болката от тебе и някак се довлачи обратно до леглото си. Това е.

– Кх-хъм? – прокашля се дрезгав женски глас. Ама капчица дрезгав, все едно си върви най-необезпокоявано по ръбчето между кокетната привлекателност и секси дрезгавостта и елегантно пуска краче от време на време в океана на дрезгавостта. Това е, защото е болна, нали. – Извинявайте, ако не ви притеснявам…Гледам ви с какво се занимавате тука…Т’ва може ли да го включим някъде във финалната версия? Мерси. – женска фигура подава деликатно ръкопис през процепа на вратата. (стопкадър)
Двете колена поемат този ръкопис и след кратък безсловесен спор Лявото коляно започва да го чете.

„вишневото опиянение трае може би няколко секунди може би няколко минути евентуално години защото нямам представа коя сме будя се на пода поглед мрамор и не знам защо си мисля че съм си в леглото сънувах че съм в истанбул имаше някакъв пазар но летя може би жоро беше там може би бяхме с много хора после отидох пред някакъв университет и сава беше с ани но ани не приличаше на ани и ми каза задължително да дойда следващия път на лекциите на професор душков защото били много яки а самият професор също е там с очила и побеляла коса и с поглед ми казва „абе не знам за кво говори тоя, чак пък толкова да са ми яки лекциите, не са, но все пак, ако искаш, ела някой път” и това ми го казва само с поглед и аз разбирам че сава просто се е ентусиазирал прекалено много но все тая нали сме в истанбул или може би не просто се събуждам и съм си в леглото или чакай не събуждам се и лежа на мрамор и ми е студено и много ме боли лявото коляно и не знам точно в коя вселена съм защото съм съвсем убедена че не довърших няколко разговора преди да заспя а всички от тях бяха важни и сега не е сутрин което е най-странното от всичко а не може ли да се върна всъщност в истанбул и кой по дяволите е измислил че е интересно да четеш flusso di coscienza и нали щеше да пишеш разказ за религия и всичко а какво стана всъщност и не е сутрин и не е сутрин и имам температура и май ще трябва някак да стана и да се върна в обичайния ръкав на реалността и сега тъкмо ще ме болят и двете колена и не трябва да се държа лошо с хората защото ми се връща и много ми се връща и много бързо ми се връща честита баба марта обичайте се и се пазете от динозаври и да”

И пак имаше концерт на Sativa и Center в JetRock, като миналата година.

Силно размазващо, претовари ми се куфелния мускул. Sativa бяха приятни, Center луди, и накрая имаше половин час импровизация от музикантите от двете групи плюс още някакви (вкл. барабанистът на “Mental Architects”, които определено трябва да чуя). Може би ми е толкова весело, щото ми е разбъркан мозъка все още, но определено трябва това да го правят по-често :)
(миналата година импровизацията беше час и половина, ама нека да не бъдем алчни)

(питах, Sativa имали 4 записани и немиксирани парчета, та може някой ден да изкарат албум)

Наскоро ми пратиха два линка към Аз чета. И двата описват ситуацията в Украйна през погледа на двама украински писатели. Единият от тях – Юрий Андрухович – е украинец по националност. Другият – Ян Валетов – е етнически руснак (и пише само на руски език).

Не мога да се сдържа да не препечатам текстовете и на двамата тук. Мисля, че дават чудесна илюстрация какво всъщност става в Украйна и как реагира на него Русия. (Уви, включително някои писатели, които преди много уважавах – примерно Сергей Лукияненко. След това, което той изсипа по адрес на украинските събития, не ми остана нито капка съмнение какво ще изсипе по адрес на България, ако някой покани Русия да защити правата на руските граждани тук…)

И аз, както тези двама писатели, не зная какво ще се случи с Украйна по-нататък. Възможно е дори най-лошото – новите управници да се окажат също толкова алчни, крадливи и авторитарни, както свалените. Но знам и че народ, който е показал, че сваля такива управници, респектира новите повече от народ, който е показал, че ги търпи.

И почвам да се безпокоя, че въоръжена интервенция на Русия в България, примерно за да защити правата на руските граждани тук, е станало мъничко по-малко въпрос на „дали“ и мъничко повече на „кога“… Дано да съм лош пророк. А и не това е важното.

Важното е, че българите и България традиционно смятаме за въпрос на братство да демонстрираме дълбока любов към Русия и руското. Само че точно сега имаме възможността да видим с очите си каква любов ще демонстрират в подобен момент Русия и руснаците (тези, които имат глас в Путинова Русия) към България. А именно – каквато демонстрират в момента към Украйна. Колко им е на тях братството…

Гледайте и си взимайте поука. За нас си е.

Нe сме съгласни да живеем в страна, която прилича на доживотен затвор
Автор: Юрий Андрухович
Превод на български: Остап Сливински
Редакция: Райна Камберова

Скъпи приятели, и преди всичко чуждестранни журналисти и редактори,

Тези дни получавам от вас много запитвания с молба да опиша актуалната ситуация в Киев и въобще в Украйна, да дам оценката си за това, което става и да направя прогноза поне за най-близкото бъдеще. Понеже просто физически не мога да напиша за всяко едно от списанията ви отделна аналитична статия, реших да приготвя това кратко обръщение, което можете да използувате в зависимост от вашите нужди.

Най-важните неща, които трябва да кажа, са следните. За по-малко от четири години от своето управление режимът на г-н Янукович доведе страната и обществото до крайно напрежение. Още по-лошо – той сам се вкара в безизходица, в която трябва да се задържи на власт вечно и на всяка цена. В противен случай ще понесе сурова наказателна отговорност. Мащабите на кражбите и узурпацията превишават всички представи за човешка алчност. Единственият отговор, който повече от два месеца режимът може да даде на мирните протестиращи, е насилие, при това засилващото се и „комбинирано“: атаките на полицейските спецотряди на Майдана се съчетават с индивидуални преследвания на опозиционни активисти и обикновени участници в протестните акции (следене, пребиване, подпалване на коли, къщи, нахлуване в жилища, арести, съдебни процеси на конвейер). Ключовата дума е сплашване. Но понеже то не работи и протестите стават все по-масови, властта предприема все по-сурови репресии.

Необходимата за репресиите „Законодателната база“ беше създадена на 16 януари, когато зависими от президента депутати, нарушавайки по всички възможни начини регламента, процедурата за гласуване и Конституцията, с вдигане на ръка (!) в течение на няколко минути (!) гласуваха редица изменения в законодателството, които реално въвеждат диктатура и извънредно положение в страната без да се обявява официално последното. Например в моя случай, докато пиша и разпространявам тези редове, автоматично нарушавам няколко члена на Наказателния кодекс, защото „клеветя“, „разпалвам“ и т.н. Накратко, ако тези „закони“ се признаят, може да се смята, че в Украйна е забранено всичко, което не е позволено от властта. Властта пък позволява само едно – да й се подчиняваме.

За да изрази своето несъгласие с тези „закони“, украинското общество на 19 януари за пореден път масово излезе на улицата, за да защити бъдещето си. Днес в телевизионните новини от Киев можете да видите протестиращи с разни видове шлемове и маски на лицата, понякога с дървени палки в ръце. Не вярвайте, че това са някакви „екстремисти“, „провокатори“ или „десни радикали“. И аз, и приятелите ми излизаме на манифестации с подобна екипировка. В този смисъл аз, жена ми, дъщеря ми, приятелите ми – всички сме „екстремисти“. Нямаме друг изход – ние защитаваме живота и здравето си и тези на нашите близки. По нас стрелят бойци от полицейските спецотряди, техните снайперисти убиват приятелите ни. Количеството на протестиращите, убити само в правителствения квартал през последните две денонощия, достигна 5-7 души. Количеството на безследно изчезналите в цял Киев достигна няколко десетки души. Ние не можем да спрем протестите, защото това би означавало, че сме съгласни да живеем в страна, която прилича на доживотен затвор.

Младото поколение украинци, които израснаха и се оформиха в постсъветско време, органично не приема никаква диктатура. Ако диктатурата победи, Европа ще бъде принудена да се съобразява с перспективата да има една Северна Корея на източната си граница и според различни оценки – от 5 до 10 милиона бежанци. Не искам да ви плаша. Нашата революция е революция на младите. Властта води необявената си война преди всичко срещу тях.

С настъпването на нощта в Киев започват да се предвижват неизвестни групи „в цивилни дрехи“, които хващат предимно млади хора, особено такива със символите на Майдана и Евросъюза. Отвличат ги, карат ги в гората, където ги събличат и изтезават при жесток студ. Странно, но жертви на подобни отвличания са най-често млади артисти – актьори, художници, поети. Създава се впечатление, че в страната са нахлули някакви „ескадрони на смъртта“, които имат за цел да унищожат всичко най-добро. Още един характерен детайл: в болниците на Киев полицията прави засади на ранените протестиращи, залавя ги там и (повтарям – ранени!) ги откарва за разпити в неизвестна посока. Дори случайни минувачи, закачени от парче полицейска пластмасова граната, избягват да ходят в болниците заради тази опасност. Лекарите си измиват ръцете като предават пациентите на т. нар. „правозащитни органи“. Изводът е следният: в Украйна масово се извършват престъпления срещу човечеството, отговорността за които лежи върху сегашната власт. Ако в тази ситуация наистина има някакви екстремисти, то това са представителите на висшето ръководство на страната.

Сега на вашите най-трудни за мене въпроси – не знам какво ще стане оттук-нататък, също както не знам какво можете да направите за нас. Можете обаче при възможност да разпространявате моето обръщение. Освен това – съчувствайте ни. Мислете за нас. Ние въпреки всичко ще победим, колкото и да издевателстват над нас. Днес без преувеличение украинският народ отстоява със собствената си кръв европейските ценности на свободно и справедливо общество. Много се надявам, че ще оцените това.

Ние не сме по-малките ви братя
(отворено писмо до руските фантасти)
Автор: Ян Валетов
Превод: Анна-Мария Христова

Уважаеми руски фантасти,

Това писмо е насочено към всички вас: към вашия прокламатор и съвест Сергей Лукяненко, към вашия говорител в изгнание Николай Перумов и към неравнодушните към Украйна руски писатели, които, както разбирам, са велико множество из просторите на бившата ни обща Родина.

Ще говоря от свое име, за да не бъда упрекван в присвояване на истината. Който иска, може да се подпише. Който не иска… негов избор. Всичко е казано IMHO*.

Скъпи мои,

Колко е трогателно, че се безпокоите за нашата страна! С каква нежност я наричате историческо недоразумение! Колко съчувствено ни отправяте проклятия до трето коляно, съпровождайки ги с обвинения в предателство!

С какво предизвикахме такъв прилив на братска любов? Такова страстно желание да ни удушите в съседските обятия?

Да не би да се бъркаме във вашите вътрешни работи? Попречихме ви да се справите с Хoдорковски? Давали сме срок на протестиращите на Блатния площад? Събирали сме средства за Навалний? Поддържали сме Япония в желанието й да ви отнеме Курилските острови? Обяснявали сме ви как и при какви условия трябва да влезете в СОТ? Предупреждавали сме ви за създаването на Митническия съюз? Закривали сме ви транзита на газ към Европа? Шантажирали сме ви с цената на транзита? Кажете, спомняте ли си в нашето писателско съобщество да е имало такова насъскване срещу съседната държава – вашата страна? Аз, признавам си, не помня.

Кажете ми, скъпи колеги, какво ви засяга, че Украйна иска да се присъдени към ЕС? Защо толкова старателно повтаряте заключенията на ангажираните руски експерти и ни обяснявате за содомските опасности, които ни дебнат на Запад? Откъде се е зародила във вас тази дива анална фиксация? Или количеството на нестандартно ориентираните в Москва е по-малко от това в Париж и в Берлин?

Вашите читатели и почитатели, които не са пътували по-далеч от Турция, с наслада повтарят след вас, пътувалите и виделите, откровени глупости, а вие сякаш се наслаждавате, формирайки изопачена картина на света.

Разбирам, че защитавате своето уютно кътче, където вие сте гурута, автори на популярни книги и сценарии за сериалите на Първи канал. Вие трябва да си изработите позиция, трябва да сте в крак със събитията, да говорите тенденциозно това, от което се нуждаят работодателите ви. И аз бих ви оправдал, ако ставаше въпрос за прехраната ви – всеки трябва да яде и да пие. Страхувам се обаче, че вие сте искрени в стремежа си да направите нашата страна подобие на вашата. И това наистина ме притеснява.

Аз много обичах Русия, културата и езика й. Аз съм носител на този език и никога няма да пиша на друг. Живея в рускоезичен град, семейството ми говори на руски. Но аз, семейството ми, приятелите ми владеем и украински, четем, общуваме, гледаме филми и предавания на украински, като цяло не обръщаме особено внимание на езика. Жена ми, която е израснала в Рибинск и не е изучавала украински език, отдавна не ме е питала за значението на някои малкоупотребявани думи и идиоми. Ние нямаме проблем с това. Децата ни, които учат в руски лицей, се справят прекрасно с руски, украински и английски – никой не ги напада. Само вие и необузданите националисти (да, да, да, и у нас има необуздани! Ние си го признаваме) говорите за непреодолимите езикови проблеми. Проблеми има, това е истина. Във всяка страна е пълно с идиоти, а идиотите са източникът на проблема. Но те са преодолими.

За да се отървем от тях, украинският език не трябва да бъде наричан „неезик“ или „развален руски“. Носителите на този език не трябва да бъдат заклеймявани като селяни или стадо. Всеки филолог знае, че украинският е по-близък до групата на европейските славянски езици от руския. За да се убедите, е достатъчно да се запознаете със старославянските църковни тексове, да се вслушате в речта на хърватите, словаците и чехите, поляците. И да престанете да гледате на нас отвисоко – ние не сме по-малките ви братя. Както започнах да разбирам, въобще не сме ви братя. За вас ние сме съседите в комуналката – можете да се изплюете в супата ни или да ни направите някоя мизерия. Вие упорито не искате да признаете правото ни сами да избираме своя път, опитвате се да ни представите като някакви малоумници, на които трябва да показвате правилния път.

Вие, господа, сте забравили, че ние не сме ви бащиния, не сме част от империята ви, не сме недоразумение, а отделна страна.

Господин Лукяненко, кажете, защо толкова упорито пишете за Украйна? Защо не се опитвате да помогнете на казахстанския народ? Все пак е родната ви страна. Съветвайте тях как да живеят. Научете ги, те така се нуждаят от интелектуалната ви подкрепа. Разкажете нещо хубаво за господин Назарбаев и семейството му, за династическото управление и преимуществата му, за превъзходството на азиатския модел на развитие пред европейския. Вие много им липсвате. А на нас, да си говорим честно, не успяхте да ни залипсвате.

Вие постоянно присъствате в медийното ни пространство. Украинските читатели обичат книгите ви и ценят писателския ви талант. Но ролята на писател на фантастични романи ви е станала безинтересна, приискала ви се е и друг вид слава. И вие решихте, че сте достатъчно мъдър и интелигентен, за да учите цял един народ как да живее. Похвално за писател на литература от нисък жанр, но имате ли моралното право? Да, вие казвате, че по този начин изразявате своята любов и пристрастие, но през последните 3 месеца вие толкова ярко и емоционално показвахте любовта си към нас, че ние се изморихме от нея.

Вие ни ненавиждате заради Майдана, заради наш вътрешен проблем. Проклинате ни до девето коляно, защото ние свалихме нашия украински крадец в нашата столица, с цената на кръв, пролята от нашите съграждани. Вие ни нарекохте нацисти и бандеровци, обвинявахте ни в русофобия, а ние просто въвеждахме ред в държавата си. Или направихме фатална грешка – не се знае. Но това е нашата държава и ние сами ще изберем какво да правим. А вие, господа руски писатели, имате какво да разисквате в своята си страна – ограничете се до това.

Ние не сме нацисти, не сме бандеровци – ние сме граждани на Украйна. Говорещи на руски или на украински, но ние желаем доброто на страната си, обичаме я, имаме гражданска позиция. Чували ли сте, че всеки народ има правото да се самоопредели? Да, досега не сме достигнали до единство, но ще се постараем да обединим хората около проста и разбираема идея за изграждане на благополучна държава. Ще се опитаме да намерим общ език, каквото и да ни струва това. Щеше ми се руските медии да не се бъркат в делата ни, руските културни дейци да се занимават с проблемите на собствената си страна, а не с Украйна. Защото настоящата ескалация на напрежение в Крим и на Югоизток е резултат не само от необмислената езикова политика, но от дезинформацията от страна на руските телевизионни медии, безсрамните лъжи и мръсната пропаганда, прийоми, на които дори Гьобелс би могъл да се учи от Кисельов и Соловьов.

А сега за литературните дела.

Вие ни нарекохте поддръжници на Майдана, глупаци, казахте, че никога не бихте присъствали на украински фестивали, забранихте книгите ви да се превеждат на украински език. Жалко, защото имахте много почитатели сред украинските любители на фантастиката. А, както разбирам, и приятели. Предполагам, след изказаната от вас позиция, това количество доста се е смалило, въпреки че аз лично смятам, че човешките качества трябва да се разграничават от творческия талант. В събитията, които се случваха в Киев, вие видяхте само беснееща тълпа, а хората на улицата умираха за свободата и идеалите си. Знаете ли, беше пълно с рускоговорящи: учени, студенти, предприемачи. Нито куршумите на снайперите, нито “беркутовските“ дубинки, нито водното оръдие успяха да спрат рускоезичните украински патриоти. Там никой не се интересуваше от езика, на който говори събратът. Момчетата от Днепропетровск и Иванофранковск бяха рамо до рамо. Те не бяха излезли на улицата заради парите на вашингтонския областен комитет, а заради дълбоките си вътрешни убеждения, въпреки че на вас би ви било трудно да повярвате. Не знам дали вие можете да използвате завоювания с кръв шанс да промените историята си, но ние поне се опитваме.

На добър път, господа руски писатели. Аз дори няма да предлагам на нашите организатори да ви обявяват за “persona non grata” на бъдещите ни събития, макар че за проклятията и оскърбленията, които ни нанесохте, би било заслужено. Вие се проявихте като истинските врагове на страната ни.

Решили сте да пречите на авторите ни да публикуват в руски издателства – това е ваше право. Съмнявам се, че някой адекватен писател би последвал съветите ви, но опитайте. Надявам се, че ще разкажете за успехите си по внедряване на цензурата на национален и идеологически принцип.

Не искате да ни виждате на събития в Русия? Използвайте цялото си влияние, за да не ни видите там. Мнението ви, както вече стана ясно, се формира не само от читателския интерес, ползите за издателствата и приоритети на общуването във фендома, но и от вътрешната политика на страна като Украйна. Всичко е подвластно на такива гиганти на мисълта като вас. А и в борбата за читатели и пазар това е добра тактика.

Искам да ви благодаря за това, че вие, верните бойци на идеологическия фронт, и вашето правителство направихте повече за националното самосъзнание в страната ни от най-отявлените ни националисти. Това, което се случваше в блогосферата, в интернет изданията, по руската телевизия и в печатните медии може да се нарече истинска агресия, информационна война, в която вие, Сергей [Лукяненко], и вашите съмишленици се издигнахте от ефрейтори до лейтенанти. Дали действията ви бяха продиктувани от вътрешните ви убеждения, или бяхте купени с парите на руския областен комитет? Или това са така актуалните напоследък във вашата страна имперски маниери?

Ние не сме съставяли черен списък на вашите поддръжници и няма да съставим такъв. А това, което правите вие, ще лежи на вашата съвест. Вие обичате и превъзнасяте Русия – в това няма нищо лошо. Но за вас да обичаш страната си означава да се опитваш да унизиш друга страна и в това няма нищо достойно за един писател и човек.

Слава на Украйна!

Суета, гняв, алчност, похот, леност, чревоугодничество и завист – това са седемте смъртни гряха и ако имаше някой, който да следи доколко често хората действат под влиянието на малките дяволи, които ги повеждат по пътя на грешниците, то тогава едва ли щеше да има жив човек на тази планета. Колкото и високо мнение да имаме за себе си, всеки е подвластен на едно или друго изкушение, всеки има една или друга слабост. Понеже сме хора и обичаме да си прощаваме всичко, измислили сме оправдание и за греховете си. Както ще разберете и в книгата на Мишел Райт– за всичко са виновни дяволите.

„Седемте смъртни гряха“ побира на страниците си прекалено много идеи: тайно общество, строго пазени тайни, загадъчни книги, любовни истории, дяволски игри и какво ли още не. Преди всичко книгата е посветена на страстта – било то към човек или към това, което ни кара да се чувстваме удовлетворени и ни носи наслада.

Ако има едно нещо, с което ще запомня книгата обаче, то е дългото и широко разглеждане на проблемите в една гей връзка. Сякаш влязох под кожата на тези герои, което говори добре за авторката, и преминах през различни емоционални състояния: сексуално влечение, разочарование, отдаденост, загуба. От мъж към мъж. Някои моменти ми идваха в повече, но истинската слабост идва от разводняването на концепцията на книгата, поне според мен. Искаше ми се да чета повече за тайни общества, за игрите на дяволите, които определят ролите на хората и ръководят всяко нещо в живота им, отколкото да съпреживявам интимните терзания на героите, независимо от пола им.

Книгата е увлекателна и се чете на един дъх. Написана е с лек нюанс на циничност, която няма да е по вкуса на всеки, но ако искате да бъдете провокирани, това е четивото за вас! Също така, ако искате да разберете докъде може да ви отведе прекомерната отдаденост към един или друг грях, то Райтпази отговорите, скрити между страниците на „Седемте смъртни гряха„. И последно: в тази книга няма ангели, което я прави чудовищно реалистична. :)

Девора

Алекс Смит започва бизнеса си, като събира изхвърлените плодове и зеленчуци от пазара в Ковънт Гардън и ги продава недотам законно в центъра на Лондон. Днес основаната от него Alara Cerealsпроизвежда близо половината от био-мюслите в Обединеното кралство. Как започва всичко?

Ами с едни 2 паунда, които Алекс намира на улицата. Преди 40 години той живее като истински бунтовник срещу капиталистическата система, без да използва пари. Цяла година подслон му дава стара сграда в центъра на Лондон, нарочена за събаряне. Алекс живее там в протест срещу загубата на красивата постройка за построяване на офис-мероприятие. Отопление и осветление му е огънят, стъкван от подпалки, които намира из строежите; водата му е дъждовна, събира я от покрива. Храни се с плодово-зеленчуковите останки от пазара в Ковънт Гардън, един дистрибуционен център за млечни продукти в Риджънтс Парк и изхвърленото от склад за продажба на едро на натурални храни, помещаващ се в същата сграда.

След около година премеждия, решава да се присъедини отново към установения модел. И няколко часа по-късно си намира пари, въпросните 2 паунда. Толкова струва да се влезе с превозно средство на пазара в Ковънт Гардън – и точно за това Алекс използва двете банкноти по една лира. Заема камиончето на приятел и с него натоварва колкото може от изхвърлените в контейнерите около пазара плодове и зеленчуци. Изоставена млекарница до прочутия площад Толмърсму служи като магазинна площ. Така е поставено началото на Alara.

Алекс и съпругата му доста бързо развиват дейността – на втората седмица купуват брашно и започват да пекат хляб в старата газова фурна, която някой е изоставил в скуатаим. Скоро вече купуват ориз и боб на едро и го препродават.

Неусетно изминава цяла година и ги изгонват от магазина. Те скуотват (настаняват се незаконно, на чист български) помещението точно до дома си. Там и за първи път правят мюсли, в огромен пластмасов бидон, с гигантска дървена бъркалка.

Останалото е история, както се казва.

Днес 10-годишната дъщеря на Алекс взима дейно участие в семейния бизнес, лично дегустирайки всяка закуска; тя е и човекът, който постоянно има идеи за нови продукти. Най-довереният бизнес партньор на Алекс продължава да бъде съпругата му, двамата заедно са и май винаги ще  бъдат мениджъри на Alara. Постиженията им са огромни: компанията гордо може да посочи 2 много важни първи места в биографията си – тя е първият производител на храни, опериращ без абсолютно никакъв боклук, вече над 10 години; тя е и първият органично сертифициран производител на зърнени закуски.

Имаме възможност за едно наистина изумително бъдеще, казва Алекс. Неговият основен стремеж е да създаде здраво общество около компанията, иска всички, намесени в процеса, да се чувстват като част от обща кауза, от най-важния мениджър до последния доставчик. Алекс е и един от основните поддръжници на удивителния London Orchard Project, инициативата, приканваща лондончани да засаждат овошки навсякъде в града, така припомняйки си радостта от близостта със земята и, да, чудесното усещане да си отгледаш храната сам.

По всичко личи, Алекс много още има да даде на света.

Така че, ако имаш идея за започване на нещо, дано съдбата ти изпрати знак, че е време да я осъществиш:)

—

Alara Cereals

През последните 17 години на Майкъл Раковицвместо само да му става мъчно за хората в нужда, той реално прави нещо, за да помогне. Доброто му дело буквално стопля бедните хора: той изгражда за тях чудноватите заслони, които виждаш по-долу. Единият край се прикача към отвор на отоплителна система и така се получава нещо като отопляем спален чувал. Вдъхновява се от бедуинските шатри и прави първата си „улична палатка“ още като студент в MIT. Тя е за пребиваващия из улиците на Кеймбридж, Масачузетс, Бил Стоун. Следват още поне 60, включително и една във формата на Джаба – по изрична молба на „клиента“.

Първоначално Майкъл използва обикновени черни чували за боклук, но бързо ги заменя с прозрачен найлон: бездомникът трябва във всеки момент да вижда какво се случва около него. Изработва всякакви варианти, за да бъде максимално полезен, дори веднъж прави двоен заслон, с отделна стая по молба на скитника Арти, за да има той къде да настани своята приятелка Майра.

н, казва Майкъл.

Своеобразните палатки изобщо не са скъпи за направа, едната е около 5 долара. И може би изминалата зима е била поне една идея малко по-жестока за хората без покрив над главата, в опит да облекчи живота им Майкъл се е свързал с организацията #OpSafeWinter, давайки им скиците си и така те са били публикувани в няколко вестника за бездомни.

Така че, ето: следващият път, когато се чудиш как да промениш нечий уличен живот, направи му един топличък заслон.

—

Повече заМайкъл и неговите ParaSITE

(отдавна се каня да го напиша)

Преди някакво количество години бях решил да пробвам различни уискита (след като Велин поиска за една работа да му се плати с една бутилка Ardbeg, щото му беше станало интересно), бяхме седнали в един бар в студентски град (“Masterpiece”, имат огромна колекция), бяхме отворили wikipedia и гледахме статията за Islay. След като нямаха Laphroaig, ми сипаха един Lagavulin и аз толкова се влюбих в него, че в следващите дни си намерих доставчик на едро, и когато се изнасях от предната квартира открих, че имам около 1 куб. метър кутии от него.

С годините тествах различни неща и открих, че в крайна сметка човек след като мине на пушени уискита, другите не са му интересни. Също така по-трудно се попада на ментета, и от тях глава не боли (а съм изпивал бая…). Ето малко бележки по нещата, които съм пробвал, ако някой иска повече информация, Iain Banks е писал книга по темата – “Raw Spirit” (питали го “не искаш ли да обиколиш Шотландия, да пробваш всичките уискита и да напишеш книга, и той в първия момент си помислил, че се шегуват с него. Всички, на които казал после го питали дали не иска помощ…).

Пушените уискита идват основно от Islay в Шотландия (малък остров с малко хора и много алкохол). Това, което най-лесно може да се намери от там по нашите магазини е Lagavulin и Laphroaig. Аз съм тествал:

Ardbeg – много торфено и доста остро. Някои хора много го обичат, аз не толкова. Имам един Ardbeg Corryvreckan, който е доста по-мек и който е печелил уиски на годината преди 2-3 години, и се хареса доста на последния запой вкъщи.

Laphroaig – Хората се делят на два лагера, има такива, дето го харесват и такива, дето не (аз съм от вторите). Пак е доста остро, малко по-малко от Ardbeg-а.

Lagavulin – първото ми любимо уиски. По-меко от Ardbeg и Laphroaig, много опушено, с истински, пълен вкус. Много хора казват, че им мирише на терпентин/доктор/акварелни боички (за другите какво казват, не ми се ще да мисля), но като цяло за мен то е централния вкус на уискито от тоя остров. Води се май едно от най-опушените уискита там (като изключим някои неща като octomore).

Kilchoman – това е най-новата дистилерия на острова, и определено ми станаха новото любимо питие от там. Kilchoman machir bay има още по-приятен аромат от Lagavulin-а, пак е меко и като цяло се пие с голямо удоволствие.

Octomore е един странен експеримент на дистилерията Bruchladdich, направили са най-опушеното възможно уиски. Има мярка за опушеност, ppm (parts per millon) на фенолите, и Lagavulin е 45ppm, Octomore 3 е 152ppm. Има няколко версии, като моите любими са 3 и Comus (5 горе-долу ставаше, новите – 10 и т.н., вече не стават). Също така са по около 60 градуса и много точно може да усетите първата глътка как си прави път през вас.

Bruchladdich имат още много други различни неща, например едно Cuvee (неопушено), ама те искат още research от моя страна.

Горе-долу това са тези от Islay, които са ми били интересни. От опушените има още едно, което много ми хареса – Glen Els Ember – немско уиски, пушено на дърво, провах го на CCC конгреса миналата година, и което трябва да се намери начин да се внася в България.

Имам и някакво количество не-опушени неща, които държа основно за други хора – основно Cardhu, на което аз викам “дамско уиски”, щото го пият основно девойките, дето не харесват пушеците.

(за мен най-голямото предимство на това пиене е, че всъщност върши много хубава работа за борба с вътрешния ми алкохолзъм. Не мога да седна да пия ей-така, трябва да имам подходящото настроение и да ми се услади, усещам как в последните години съм започнал да пия много по-малко, отколкото преди)

Ян Бибиян вече е на голяма сцена в театър София в едно великолепно, живо, усмихващо, цветно, вълнуващо, замислящо, забавно, хвърчащо, танцуващо, пеещо представление за деца.

чудни декори и сцена. прекрасни актьори в сложни, но убедително изиграни роли. красива музика и ефекти.

много ми харесва и това, че виждам български класик поставен на родна сцена по модерен и адекватен начин.

силно препоръчвам. при нас от 4 до 12 годишни бяха много усмихнати след това.

още за постановката – в Kafene.bg

След неизвестен брой години, прекарани като критик-любител, блогър-ентусиаст или просто обикновен драскач, все по-трудно намирам думи, за да изразя любовта си към киното. Все по-трудно намирам и филми, които да запомня и заобичам. Не защото „вече не се правят филми като едно време“, а защото, когато киното ти е наркотик, както при всяка дрога, и тук трябва да увеличаваш дозите – и количеството, и качеството. Сред многото заглавия тази година, бих отличила няколко – причини различни : майсторска режисура, интелигенти идеи, визуален перфекционизъм, и най-вече заради онези малки чисто лични неща, които са ме впечатлили и докоснали.

***

Runner-ups:

August: Osage country
Philomena
The Congress
The broken circle breakdown
Borgman

***

10.About time

We’re all traveling through time together, every day of our lives. All we can do is do our best to relish this remarkable ride.

Забавен, оригинален, симпатичен. Филм, който искрено ще ви разсмее, герои, които ще ви очароват, история, която ще ви докосне.

9. La migliore offerta

Emotions are like work of art. They can be forged they seem just like the original but they are forgery.

Стилен семпъл Джузепе Таранторе, умела режисура, интелигентен сценарии. Артистичен, красив филм, изпълнен с напрежение, драма, чувства, илюзии.

8. Before midnight

If you want love, then this is it. This is real life. It’s not perfect but it’s real.

Какво означава да споделиш живота си с някого, да пораснеш до някого, да се промениш, да се промените заедно? История, която преплита романтика и баналност, сладко и горчиво. Нежен, красив филм.

7. Dallas Buyers Club

Welcome to the Dallas Buyers Club!

Прекрасен сценарий, който те прави съпричастен към случващото се на екрана. Прецизна режисура, която разкрива филма в цялата му комплексност. Емоционална актьорска игра. Филм по учебник.

6. Rush

The closer you are to death, the more alive you feel.

На фона на ръмжащите мотори, изтърканите гуми и крещящите тълпи, Рон Хауърд ни предлага високо качество на забавление, интригуваща лична драма, една действителна история. Малко ленти успяват да съчетаят по толкова елегантен начин екшън, напрежение, дълбочина. Един филм за упоритостта, смелостта, дисциплината, за любовта към високите скорости, за любовта към живота.

5. Le passé

 In this situation, every certainty is a doubtful!

Верен на себе си Фархади се връща към темата за отношенията в семейството, близостта, любовта, отчуждението. В прекрасен сценарий, ни разказва една чисто човешка история, наситена с емоции, но без излишна драма, без претенции. Филм за изборите, които правим, за грешките и болката, за силата, необходима да простиш, за миналото и отражението му в настоящето. Филм, който с всяка сцена разкрива дълбочината си.

4. Inside Llewyn Davis

If it was never new, and it never gets old, then it’s a folk song.

Като един истински Коенов герой, Люин Дейвис е  неудачник, мечтател, самотник. А неговата история –  между трагичното и комичното, изпълнена с черен хумор, с отчаяние и надежда. В странен комплимент към кънтри музиката, режисьорите създават един филм, ту топъл, ту студен, малко шантав, неуловимо сериозен, майсторски.

3.Her

I feel like I can be anything with you.

Действието във филма се развива в недалечното бъдеще, в свят на високи технологии, модерни комуникации и самота. Точно тук, където много режисьори биха се изкушили да пресъздадат действителността от страниците на Смел нов свят, критикувайки съвременното общество, Спайк Джоунс прави точно обратното. Противно на привидното, Her не филм за отчуждението и неспособността ни за близост. Her е футористична приказка за любовта в най-чистата, най-неуловимата и форма – като идея. Идея, която не се нуждае от причина, за да се роди, не се нуждае от повод, за да си отиде. Идея, която не се нуждае от образ, за да съществува. Дълбок, провокативен филм.

2.The Great Beauty

This is how it always ends. With death. But first there was life…

Когато срещаме за пръв път Джеп, героя на Паоло Сорентино, той тъкмо навършва 65 години. А какъв по-добър повод от един рожден ден, за да се замислиш върху това кой си и какво си постигнал? Точно тези въпроси си задава и Джеп, припомняйки си с носталгия малките сладки моменти, успехите, мечтите и надеждите, с горчивина въздиша по пропуснатите възможности, с цинизъм говори за миналото. В търсене на смисъла на живота, филмът се лута по калдъръмените улички на Рим, през мъртвата тишина на катедралите, през шумните светски партита, по широките многолюдни площади, на фона на Колизеума, през блясъка, през самотата. Понякога досаден, клише, артистичен, странен, бавен, нелеп, удивителен, грандиозен, претенциозен, красив… като самия живот.

1.Only lovers left alive

I’m sick of it—these zombies, what they’ve done to the world, their fear of their own imaginations!

Джим Джармуш е магьосник. Единственият режисьор, който може да превърне филм без съдържание в главоблъсканица, един елементарен сюжет във философски трактат, два стола и една димяща цигара в артистично видение.  За идеите във филмите му трудно се говори, може би защото такива няма. Много от лентите му не се нуждаят от история, цел или посока, в която да се развиват, а когато за пръв път срещнем героите му, те за нас са непознати, такива остават и след финалните надписи. Only lovers left alive е ярък пример за всичко гореспоменато, и може би най-сантименталния филм, в творчеството му. Ексцентричен, несериозен, забавен, и едновременно с това бавен, тежък, мрачен. Меланхоличен, красив филм, който ни припомня защо някои живеят, а други просто съществуват.

***

Най-добрите филми на 2012
Най-добрите филми на 2011
Най-добрите филми на 2010

снимка: Миряна Захариева

В събота група блогъри бяхме поканени на закуска, за да ни представят ново политическо движение – Движение за Европейско Обединение и Солидарност (ДЕОС).

Партиите и политиката в България са като картофите в Прусия, но не съвсем, защото наистина са мръсни, компрометирани и недостойни. Никой не иска да има нищо общо с тях и всяка покана за такава среща води до инстинктивната реакция човек да завърти бялото на очите си (вкарайте тук GIF по желание). Този път обаче поканата дойде от познати хора, за които не мога да кажа нищо лошо и нямаше как да откажа. Освен това;

- не, промяната няма как да стене без партии. И още 3 години да има протести, накрая нещата опират до избори, а на избори ходят партии. И ако пак отидат същите, че дори и новите (да не споменавам имена, че искам да си повърна в устата), резултатът ще е същият и по-лош. Няма как да стане без партии и допир с политика.

- да, аз съм ок протеста да роди партии. Защото едно, както казаха и ДЕОС, между всички, които излязохме на улицата през последните месеци има две общи неща – искаме България да се промени и всички ние сме непредставени в парламента.

Също така по-добре партия да тръгне от протеста, от колкото от нечиий бизнес план. Защото, политически науки 101, партиите трябва да представят народа и като такива да произлизат от него. Ерго трябва да се градят от долу на горе, не обратно по схемата наемаме алчен идиот, даваме му пари, държим го на наркотици, въоръжаваме го с най-евтините и популистки идеи, пускаме го по страната и го вкарваме в парламента.

Също така, това че партия излиза от протеста, не означава че тя е завладяла или присвоила протеста. 

снимка: Frujin

Повече за ДЕОС

ДЕОС за момента са Жюстин, Ернесто, Миряна, Дарин, Емо и още няколко човека. Facebook страницата им е тук, сайтът горе в първия линк с текста. Няколко булета за ДЕОС:

• искат да представят непредставените
• наричат себе си по-скоро “проект с отворен код”, което на мен много ми харесва, признавам
• все още нямат програма, имат много идеи и те са свързани с прозрачност, работа, доброволчески дейности, образование, промяна в посока Европа
• по-скоро са центристи – няма лошо, у нас празнотата там е по-голяма и от тази в дясното, което има един Радан да го изнесе като Атлас на гърба си.
• ще се финансират от дарения (лично напоследък за всяко нещо това ми е първия въпрос)
• предпочитат да не си общуват с традиционни медии, затова и закусват с блогъри
• няма да участват на европейските избори
• виждат се в семейството на ALDE

Като цяло Емо е описал нещата изключително добре тук.

На срещата бяха още Комитата, Галя, Роси и Филип, които още не са писали, но блоговете им са тук, тук, тук и тук, Веселин Ханджиев и Денислав.

Аз си тръгнах с положителна нагласа. Беше разговор за политика, какъвто бих искала да слушам/водя, макар и да не съм убедена до колко е реалистично, истина и какво се случва от тук нататък.

Може би малко позакъсняло, но затова пък, смятам, изчерпателно обяснение от къде дойдоха тия "соросоиди", кой ги нарече така, кои са, какви са, какво общо имат с Джордж Сорос и защо цялата патаклама около тях е просто идиотска измислица на нечий безидеен политически кризисен пиар...

(Чети още...) (739 думи)

© Петър Стойков