Робството в САЩ е тема, за която няма как да не останем с впечатлението, че е била пренебрегвана от популярната култура през голямата част от последния век. В самото му начало, когато този предмет е бил в центъра на ранната кинореволюция, фундаменталното неравенство е между хората е било манифестирано като основополагащо за модерното общество. В работата на най-важния човек в киното тогава, Д. У. Грифит, която е безспорно ключова за формирането на основните изразни средства на седмото изкуство, крепостничеството е експлоатирано с отвратителни политически мотиви. В този смисъл не бихме преувеличили, ако кажем, че в този аспект попкултурата и изкуството са в дълг на модерното общество. След като предметът е толкова дълго пренебрегван, не е изненадващо, че сега с него се захващат утвърдени автори като Куентин Тарантино и Стив Маккуин (с известни резерви можем да добавим и Лий Даниълс). Той представлява особен интерес за прогресивните творци не защото със сигурност ще отприщи здравословната, продаваща билети доза white guilt, а защото крие невероятни истории, които настояват да бъдат разказани. И макар и нелоши филми на тази тематика да са правени и преди, те никога не са говорили толкова откровено за робството, както това правят Django Unchainedи 12 Years a Slave. Вторият е ултимативният пакет от майсторско разказвачество, продуцентска находчивост и висока художествена стойност.
![12 Years a Slave (2013)]( "12 Years a Slave (2013)")
Соломон Нортъп е свободен, семеен човек и уважаван цигулар в щата Ню Йорк в средата на 19-ти век. Когато му предлагат работа във Вашингтон, той бързо се съгласява, само за да се окаже измамен, окован и продаден в робство. От тук нататък той бива подхвърлян от господар на господар в една безкрайна въртележка от болка, унижения и угасваща надежда. Макар и недотам универсална (той е един от малкото чернокожи, родени свободни и поробени в последствие), неговата история е историята на хилядите роби в САЩ през 19-ти век. Неговата история е историята на всички роби, когато и да е. Но и изолиран поглед върху пътя, който един смазан от обстоятелствата човек трябва да извърви в жестоката реалност на историческото време.
Шокиращо е за зрителя да гледа как един индивид с права почти като тези на белия свободен човек (въпреки всичко чернокожите са нямали право да гласуват и в северните щати) бива внезапно лишен от свободата си чрез древния варварски акт на физическото оковаване. След бруталното нарушаване на физическата му неприкосновеност идва по-страшното – смазването на духа. Соломон е принуден да спре да бъде Соломон Нортъп – цигуларят от Ню Йорк, и да стане Плат – безправният слуга от безкрайните безименни полета на Луизиана. Важно е да се отбележи, че подмяната на името на Нортъп е не просто опит да бъде прикрита самоличността му на свободен човек, но и най-вече безскрупулно покушение над самата му самоличност. Идентичността може да съществува само в условия на свобода. В един виртуозен непрекъснат кадър режисьорът и операторът ни развеждат из зала, пълна с роби, голи и изложени като вещи в антикварен магазин. Майка бива разделена от децата си, а Соломон е принуден да свири, за да заглуши писъците ѝ. По-късно новата ѝ господарка ще ѝ обещае, че скоро ще ги забрави и всичко ще бъде както преди. Филмът е изпълнен с насилие, мъка и несправедливост, но тези дълбоко смущаващи няколко думи ще останат с нас задълго.
![12 Years a Slave (2013)]( "12 Years a Slave (2013)")
Докато бива транспортиран по море заедно с други роби, Соломон среща двата вида мислене, характерни за хората в неговото положение, и трябва да направи важен избор. Защото пътищата са само два – борба за свобода или „оцеляване“. Втората школа на мисълта изповядва покорно изтърпяване на всякакви невъобразими унижения в интерес на това да останеш жив. В този смисъл централният конфликт на лентата е вътрешноличностен. Въпреки че, след като вижда как робът, който предлага да се изправят срещу търговците на хора, губи живота си, главният герой прави своя избор, през следващите дванайсет години на извращения хуманността му непрестанно го връща на този кръстопът. Като всеки друг роб обаче, Соломон няма избор освен просто да извръща поглед от уродливото лице на робството ден след ден и да чака спасение отвън. Това не е среда, в която надеждата може да вирее. Съдбата на цигулката отлично олицетворява това. През годините предметът, който му е носил толкова щастие в миналото, абсорбира все повече от атрибутите на отнетата свобода и в крайна сметка се превръща в неин символ.
В 12 Years a Slaveне можем да открием твърде много положителни герои. Дори за по-меките в методите си робовладелци, каквито несъмнено е имало, концепцията за равенството между хората е или дълбоко неразбираема, или чисто и просто възприемана като опасна. За Форд (Бенедикт Къмбърбач) Соломон е един „забележителен нигър“, но трябва да си остане „нигър“, тъй като иначе собственото му благосъстояние и обществен статус биха били поставени под директна заплаха. Истинският ужас обаче произлиза от чудовищно садистичните господари, които виждат в робството възможност да упражняват контрол над други човешки същества. Законът легитимира тиранията, а религията лекува съвестта. Едно от тези чудовища е Епс (Майкъл Фабендър). Диво святкащите, пияни очи на Фасбендър правят героя истинска заплаха и олицетворение на самата злина на робството. Терминално повредените отношения с жена му (страховитата Сара Полсън), нажежени до червено от неприкрития му афект към робинята Патси, придават на най-емоционалното, финално действие на филма изключителна динамика. Омразата на двамата един към друг се изсипва с пълна сила върху беззащитните им слуги.
Патси на Лупита Нионго е безспорно най-трагичният образ в тази история. Безнадежността на ситуацията, в която тя се намира, е неразбираема дори за друг роб като Соломон. Въпреки че е важен персонаж, тя не разполага със стандартна арка. Съществуването ѝ в лентата е една безкрайна права на мъката. Дебютантката Нионго придава драматична тежест на крехък герой, при който нещата лесно можеха да се объркат.
Историята на Нортъп ни среща с изключително интересни образи, към които е невъзможно да останем безпричастни. Изключение донякъде прави героят на Брад Пит, който въплъщава задължителния добър бял аболиционист, но за щастие го прави много по-ненатрапчиво, отколкото можем да очакваме, и има сравнително кратко екранно време.
![12 Years a Slave (2013)]( "12 Years a Slave (2013)")
Преходът от артистичната еманципираност на Hunger и Shame до далеч по-класическия наратив на 12 Years a Slaveе значителен. Последният е адаптация на мемоарите на действителния Соломон Нортъп и като такава изисква доста по-различен подход от оригиналните сюжети на другите два. И въпреки че Маккуин безспорно е разполагал с изключително силен базисен материал (отлично претворен в сценарий от Джон Ридли), изпълнението му говори за страхотна адаптивност и изобретателност, без които историята на Соломон би била най-обикновен класически биографичен разказ. А от такива, трябва да признаем, отдавна ни е дотегнало.
Два са похватите, свързани с поведението на камерата и постройката на кадъра, на които искам да обърна особено внимание. Първият е дългият шот, привързаност към който Маккуин показва още с пълнометражния си дебют Hunger, чийто седемнайсет минутен кадър вече принадлежи на историята. Тук Маккуин използва непрекъснати кадри, за да разкрие пред нас смразяващи ситуации на брутален контраст и безкрайна болка и го прави с поразяващ ефект. Тези сцени са впечатляващи не само защото са сложни за изпълнение и амбициозни като идея, но и защото реално функционират на творческо ниво, карайки ни да потънем в грозната физика на реалността на сюжета и на всичкото отгоре да я изживеем в реално време. Безмонтажните шотове са, освен всичко друго (включително и красиви), толкова наситени с действие, че дори не ни остава време да осъзнаем, че монтажът липсва.
В тази категория се намества и вторият технически похват, който до голяма степен дефинира визуалния стил на 12 Years a Slave. Близкият план, реализиран по този начин, спокойно може да бъде наричан „близкият план на Маккуин“, тъй като поне аз, в скромния си кинофилски опит, не си спомням подобно изпълнение на този древен прийом в новата история на киното. Когато mise-en-scène влезе във взаимодействие с widescreen aspect ratio-то, в което оператора Шон Бобит е решил лентата, резултатът е нещо, което много прилича на някакъв нов, революционен визуален медиум, който разказва безброй истории в относително миниатюрен като продължителност формат. Този близък план ни разкрива не по-малко за героите от диалозите им. Широкоекранните пропорции пък ни вкарват в някаква картина, в която за фон на личната трагедия е нарисувана общочовешката.
В този смисъл тук close-up-ът е главен носител на основната визуална тема на филма – контрастът. Той може да бъде открит във всеки визуален аспект на лентата. Отблъскващата действителност се случва в присмехулно красива околна среда. Топлите, оцветени с маслени бои от филтрите на Бобит, полета на Луизиана са ироничен дом на ужасните събития, които са ги напоявали с кръв ежедневно в продължение на цял век.
![12 Years a Slave (2013)]( "12 Years a Slave (2013)")
В крайна сметка филмът не е политически мотивираният социален коментар с претенции за исторически мащаб, какъвто би бил в ръцете на някой не толкова талантлив режисьор и на средния холивудски сценарист. Вместо това той се оказва изключително индивидуалното пътешествие до ада на герой, който просто е попаднал в неправилното време при неправилни обстоятелства. Можем почти да почувстваме непоносимата болка от пълната античовешка, напълно непредизвикана и непредотвратима физическа и психическа разруха от плантациите на Юга. Защото съхраняването на личността е най-мащабното нещо, което може да се случи на нас като хора.
‘12 Years a Slave’ е носител на 3 награди Оскар – ‘Best Motion Picture of the Year’, ‘Best Writing, Adapted Screenplay’и ‘Best Performance by an Actress in a Supporting Role’ – Lupita Nyong’o.
), повече време за разгласа. Тъй че – разгледайте, поискайтеси електронното, попрочетете, пишете ни.
Жулиет Бинош казва, че Ханеке е неосъществен музикант, а той благодари на киното, за предоставената възможност за автопсихотерапия. В ПианисткатаШуберт например е толкова важен, колкото беше Шопен в Есенна соната. Ани Жирардо е същото чудовище, но не прилича на Ингрид Бергман. След 12 години практика, Изабел Юпер (любимка на Ханеке) сама свири партитурите си във филма, а тоталният контрол над едновременно страстния и непроницаем персонаж заслужават Златната й палма отвсякъде.
Експлицитните девиации на покварена европейска сексуалност сродяват текста на австрийската нобелистка Елфриде Йелинек, автор на джендър и политически текстове, с тези на Мишел Уелбек, Катрин Миле и Виржини Деспент. В суровия си интелектуален подход Михаел Ханеке е както винаги графично 
