Хей, момичета и момчета, имам толкова много рецепти за споделяне. Имам да говоря за багетите с квас, които всяка седмица приготвям вече два месеца и е истинско недоразумение липсващата публикация за тях. Освен това имах един период на тема патешко конфи, а от изминалите няколко седмици съм на ястия с картофи и лук. Едни доволни количества и от двете, плюс кора с яйца, които получих от село ме поставят в ситуация да приготвям разнообразни храни с тях (преди картофите да са покълнали, лукът загнил и яйцата изкуфели), така че да не ни омръзват. Пробвах даже една измишльотина за кюфтенца с много лук, в които има още кафяв ориз, но това беше пълен провал. Не, не говоря за нещо като да ти се залепи сладкиша за формата и да го извадиш на парчета (пропуснах да снимам този момент), защото парчетата пак ще са вкусни, но онези подобия на кюфтета, които сътворих са.. са.., не са за говорене даже. Мисля, че много се обърках в подправянето. Както и да е. Яйцата обаче добре си ги похапваме, най-често със спанак и отново много лук, чукнати цели върху тяхи задушени под капак, така че жълтъкът да остане течен. За разнообразие на яйцата, приготвям картофи, докато накрая дъното на щайгата започна да се вижда. Преди да са свършили и докато не ме въвлече пролетната вълна, искам да ти представя „Изкушението на Янсон“ (Janssons frestelse).

Не съм сигурна за произхода на името на ястието, има няколко версии за това , но онова , което със сигурност знам е защо се нарича изкушение. Тук изобщо не трябва да си помисляш за калорийната стойност на ястието, а това на което би било хубаво да наблегнеш (като мен) е възможността да опиташ едно прекрасно шведско блюдо. Има само няколко съставки, всъщност са точно шест, ако не броим солта и пипера и се приготвя много лесно. За печенето не бих казала, че е особено бързо, но един час е поносимо време за нетърпеливите. За този един час картофите от долната страна на ястието направо се разтопяват в сметаната и попиват соления сок на рибата, докато картофите на повърхността стават хрупкави, което още повече се засилва от поръсените върху тях галета и масло.

Аз наистина трябваше по-рано да ти разкажа за това, преди да съм преобразила рецептата, която Камелия ми изпрати преди три месеца. Но така или иначе, от няколко приготвяния на изкушението, загубих представа за съотношенията на продуктите и започнах да приготвям количества достатъчни за двама, защото не може да стои до утре и като нищо изяждаме по две порции наведнъж или иначе казано всичко което е в тавата. Знам, това не е добра идея. Но след като опитах някои емблематични шведски рецепти като бързо маринована херингаи коледните пепаркакор, би било пропуск да не се насладя и на това ястие. За пореден път.

Изкушението на Янсон

Ястието в оригинал се приготвя с шпроти, но несъответствие между наименованията на малките рибки на шведски и английски, в преведените рецепти шпротите се заменили с аншоа. Ястието би могло да се приготви още с дребна херинга.

Галетата може да се замени с прясно смлени хлебни трохи, за още по-хрупкава повърхност.

Посочените дози са за 4 порции.

Продукти:

• 600 г картофи
• 2 глави лук
• 100 г маринована аншоа + маринатата от консервата
• 220 мл животинска сметана
• 2-3 супени лъжици масло
• 1 супена лъжица галета
• сол и черен пипер на вкус

Фурната се нагрява на 200°C. Подготвя се малка тава или друг подходящ съд, който се намазва с малко масло или растителна мазнина.

Лукът се нарязва на полумесеци.

В широк тиган се разтопява 1 супена лъжица масло, добавя се лукът, поръсва се със сол и се сотира за 4-5 минути на умерен огън, докато омекне. Аз понякога го готвя на по-слаб огън с често разбъркване докато започне да се карамелизира.

Картофите се обелват и се нарязват на пръчици.

В съда се редят ред картофи, ред лук и ред от аншоата докато се изчерпат количествата. Завършва се с картофи. Подправят се с прясно смлян черен пипер и ако е необходимо се добавя сол на вкус. Тъй като рибата е много солена, а се добавя и маринатата от нея, не добавям допълнителна сол, освен тази в сотирания лук.

Всичко се залива със сметаната и маринатата от рибата. Картофите на повърхноста се поръсват с галетата или пресни хлебни трохи. Върху тях се разпределят няколко малки парченца масло.

Ястието се пече в предварително нагрятата фурна за 50-60 минути.

Сервира се топло със свежа зелена салата.

Една вариация на „Изкушението на Янсон“е публикация на Йоана Петроваот блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Продължаваме с обиколката из Украйна с мотора на Антон. В първата част стигнахме до Молдова, после влязохме в Украйна и през Болград стигнахме до Одеса, посетихме Катакомбите на Одеса,  разгледахме центъра на Одеса,  отидохме до Музея за восъчните фигури в Одеса, а така също и на руска баня, за последно стигнахме до Любимовка на Крим.  Днес продължаваме обиколката на Крим със станалия известен покрай бягството на Янукович район на Севастопол – Балаклава

Приятно четене:

Украйна на мотор

част седма

Крим: Балаклава

Ден 5 12.06.2013 г. 220 км

Този ден отново станахме рано към 7:00 ч. за да имаме време. Плана беше да обиколим интересната част на Крим която е очертана на картата. Димата ни каза, че в другия край са курортни градчета с дискотеки което не ни засягаше особено освен ако не бяхме тръгнали на секс туризъм но определено не бяхме тръгнали за това. По принцип Украйна като дестинация изглежда доста подходяща за секс и алкохолен туризъм има доста места където това си е нещо нормално но също така е с много красива природа.

Аз реших да карам тези 200 км по обувки и дънки но с яке не беше за къс ръкав и голи гърди толкова километри. Изпразних топ касата така, че да може да се събират якето и каската в нея и всичко беше наред. Стегнахме се и потеглихме:

Пътя в тази част е доста добре ремонтиран явно заради добре развития туризъм.

Посоката беше Балаклава.

Пристигнахме в

Балаклавския залив

и оставихме моторите на един паркинг до пристанището. Не бяхме закусвали и се озъртахме да намерим нещо за закуска беше около 9:00 ч. Докато се озъртахме дойде едно момче и ни предложи да направим разходка с лодка из залива като ни разкаже повече за него.

Първоначално се дърпахме защото плана беше друг и нямахме време но се разбрахме, че ще направим една бърза разходка за около 30 мин като щеше да струва 30 лв като първо реших, че е на човек но после се оказа, че е за цялата лодка направо без пари. Решихме, че има уловка както става при нас в повечето случай но се навихме.

Ето го и капитана на лодката:

Натоварихме се и поехме:

Имаше делфини около лодката които не можахме да заснемем за съжаление. Водата ще кажеш, че не сме на черно море ами на бяло кристално чиста и се вижда дъното даже Варненци се изумиха колко е чисто.

Момчето започна да разказва за крепостта кое как и кога е построено, как е било военно селище по време на войната и цивилни са нямали достъп до там за ремонтния завод за подводници много интересни неща няма как да ги опиша. Ще ви разходя на бързо из залива пък който реши може лично да иде да го види:

Изхода от ремонтния завод за подводниците:

Патици в залива:

Крепостта:

Морската охрана:

Помнете войната за тези хора това е много важно много са загиналите:

Плажът, бетонен със стълбички все едно влизаш в басейн но с прекрасна вода, все едно да се къпете на пристанището във Варна само, че без да излизате от водата като негри .

Обелиск:

Изхода на залива към морето:

Входа на ремонтния завод за подводници:

Във връзка с последната снимка струята от лодката която се вижда момчето каза, че ако искаме може да се пуснем има въже зад лодката капитана дава газ и става като джакузи хаха било атракция това но нямахме бански лудница просто. Иначе за ремонтния завод за подводници момчето на лодката ни разказа доста интересни неща. По време на войната дошъл на проверка тогавашния им ръководител не знам името точно и понеже завода можел да поеме само 50 метрови подводници пък имало и по големи по онова време боядисали две от по големите подводници еднакво и едната на изхода, другата на входа като дошъл на проверка вкарали едната на входа и я оставили в началото но да не се вижда и след малко изкарали другата от изхода уж, че е минала през тунела което няма как да стане тъй като е доста тесен и е на завой вътре .
Паметника на матроса:

Слезнахме от лодката и заобиколихме пеша от другата страна на залива за да може да влезем във военния музей който е бивш ремонтен завод за подводници. По пътя на едно кръгово изникна този паметник:

Входа на музея сами може да видите водата в какво състояние е, единия вариант за обиколка беше на тази електрическа лодка, другия пеша по коридорите, ние избрахме пеша:

Ето ги подводниците как са били наредени в залива:

Влезнахме в музея с група и екскурзовод, входа беше някакъв символичен не помня точно но примерно 5 лв или нещо такова. Посрещат те с военен марш който съм заснел на клипче със звук което по късно ще побликувам като линк. Самото убежище издържало атомна бомба като тази над Хирошима и Нагасаки и имаше доста масивни врати в овална форма:

Торпедо:

Лека разходка из музея:

Канала през който са минавали подводниците:

Входа:

В дясно се вижда входа на сухия док където са влизали за външен ремонт, източва се водата и на дъното оставало 2 тона сафрид който се раздавал на местното население, като ги гледам не искаха да чуят за риба  явно им държи от тогава хаха.

Очаквайте продължението

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с – на картата:

Крим

Още пътеписи от близки места:

1. Украйна на мотор, 2013 (6): Крим: на плаж в Любимовка
2. Украйна на мотор, 2013 (4): Из центъра на Одеса
3. Украйна на мотор, 2013 (3): Катакомбите на Одеса
4. Украйна на мотор, 2013 (2): От Болград до Одеса
5. Украйна на мотор, 2013 (5): Из Одеса: Музей на восъчните фигури Баба Ути и … руска баня
6. Украйна на мотор, 2013 (1): През Румъния до Галац
7. Пътуване до Крим (Украйна)
8. Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(5): От Очаков до Коктебел (Крим)
9. Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(4): Киев, Украйна
10. Турция на мотор, 2013 (4): През Кападокия
11. Турция на мотор, 2013 (5):От Кападокия към България
12. Турция на мотор, 2013 (2): От Ондокузмаис до Ерзинджан

Знаете, че Фермата не поема нови случаи докато не се превърне в истински приют и добие всички условия и разрешителни, за да можем отново да работим с голям поток болни животни. При 200 налични кучовци, които сме приели още в Богров и на които дължим домове преди всичко друго – не поемаме нови кучета и се борим да осигурим места в чужбина, което е бавен и скъп процес.

Когато става дума за дребни кучета обаче – нещата стоят по-различно. В приюта има останали само няколко маляци, осиновяемите от които вече имат кандидати, а търсенето не е намаляло. Затова – тъй като не „пререждат“ никого от зажаднелите за ласка бивши богровчани – повечето с размера на малко пони и нагоре – имаме някои непознати за вас ситни герои, които се шмугват между крачетата на тълпата чакащи наши юнаци и се явяват пред вас в целия си блясък – с надеждата да получат така дълго сънуваното си щастие – обич и подслон в домовете на добри семейства.

Днес ви представяме Сачи и Стинки – две кученца, които са били домашни, но ако питате тях – предпочитат да не бяха. И двамата са намерени в чудовищно състояние, и двамата са от приемен дом, и двамата – доведени до ръба на силите си от човешкото животно. Днес юначетата са вече на правия път – стават все по-красиви и щастливи с всеки изминал ден, остава им само да намерят хората си, за да бъде щастието пълно. Запознайте се с нашите герои, те ще очакват осиновителите си тази седмица (08-09.03) в магазин PETS&U:

Мопсчето Стинки

Представяме ви Стинки – ромския мопс. Как такъв благородник е стигнал до гетото – можем само да се досещаме. Ние научихме за него благодарение на Елза от организацията в помощ на питбулите в България – Pitbull-bg.org– тя пое малкия страдалец след като беше изоставен в общински приют през януари с имунен срив и тежко протичаща кожна болест – демодекоза.

Какво би се случило с мъничкия веселяк Стинки, ако не беше скорострелно прибран изпод навеса, под който дзиндзикал в очакване на края е ясно. Ясно е и, че след повече от месец, прекаран в столична клиника Стинки вече не е същият малък миризливец с чудовищно изглеждаща кожа и съсипана имунна система – с всеки изминал ден мопсчето заглажда косъма все повече и заприличва на слънчевото, добро създание, което се крие в изтезаното му телце.

На Стинки ще му трябват още няколко месеца, за да се възстанови напълно. Да ги прекара все така в малка клетка на стационар обаче ще е пагубно за бързото му оздравяване. Стинки вече приключва последния си антибиотик и за него не би имало нищо по-добро от това да бъде осиновен и да продължи възстановяването си в чист, топъл, уютен дом, където храната и любовта в изобилие ще извършат чудеса, за каквито лекарите могат само да си мечтаят.

Да, Стинки още не е придобил най-добрия си вид, има да погълта още малко хапове и дори понамирисва (макар и далеч по-малко отколкото в началото, когато завоюва звучното си име) леко.

Но Стинки също така е и незаразен – демодекозата е кожен кърлеж, който живее необезпокояващо по всеки от нас и поразява само имунно-компрометирани организми като например дълго гладувалия ромски вълкодав. Освен това е безкрайно мил, добър и очарователен, че и е мопс, така че остава да се надяваме да разпръсне очарованието си с няколко грозновати снимки и да успее все пак да завоюва сърцата на своите си хора.

Стинки е само на 1 годинка, кастриран, обезпаразитен, прекрасен а скоро – и напълно здрав! Той ще чака съдбата да го свърже с неговите хора тази събота в магазин PETS&U!

Дакелчето Сачи

Дакелът е голям човек. А Сачи е от най-големите дакели – едно куче за чудо и приказ! Тя е на 1 годинка и е вероятно едно от най-най-най-умните кучета, които някога са преминавали през ръцете ни. Да започнем обаче от началото – когато Сачи беше изхвърлено на улицата скелетче с висящо от дупето си (изпаднало) влагалище, на път да се превърне в мълчаливо парцалче край пътя:

Така изглеждаше и се чувстваше доброто създание, когато се срещна състрадание за пръв път в живота си. Изоставена навън вероятно преди доста време – тя беше слаба като пръчица, нежелана от никого, но все пак – очевидно с късмет, за да бъде намерена от също толкова невероятната Виолета Д, а от там – да попадне при наши приемни стопани. Сега Сачунчик е вече лъскаво, охранено кученце, с външен вид, който подхожда значително повече на лъчезарния и характер и щедро сърце.

Приятели, няма да преувеличим грам като кажем, че Сачи е едно невероятно създание. Тя е умна, тя е вярна, тя е любопитна, тя е игрива, тя е весела, тя е добра, тя обича всички, тя е пълна с живот и ентусиазъм, тя носи радост, където и да се появи и е готова на всичко, ама наистина на всичко, за да зарадва човеците и да си изпроси прегръдка.

Освен това Сачи е и вече кастрирана, ваксинирана, обезпаразитена, вози се в кола, у дома си е чиста, съжителства с деца, кучета и котки, ходи на повод и дори тича свободно в градинката, когато е на разходка. Тя е малка, млада, красива, изумително умна и схватлива и изобщо – Сачи е куче, което носи със себе си щастието.

Нашето кренвиршче от любов – Сачи, ще очаква своите осиновители в PETS&U тази събота и неделя! Видяхте ли странните белегчета, които има това момиче по опашката си? Познахте – от много веене са. Побързайте да се запознаете с нея – девойката, която почти си счупи опашчицата от размахване и обич!

Pets&U

Този удивителен магазин прави чудеса откак го отвориха. Освен, че са домакини на Осиновителските уикенди, хората от PETS&U създадоха и страхотна дарителска кампания – даряват 5% от всяка разфасовка и вид храна за кучета и котки на гладниците от Фермата. Така че – ако имате възможност – направете избор да пазарувате от там храната за вашите домашни любимци, така ще нахраните и героите от приюта! Всички подробности ще намерите ТУК.

Магазинът се намира на бул.Черни Връх 25А, отстрани на хотел Хемус. Работното време е всеки ден от 10 до 20 часа.

Всеки от хората в магазина обича и има свои животни, а хората, които продават са и ветеринарни лекари.
Посетителите са добре дошли с любимците си!

Аднете ги във FACEBOOK

влюбена съм в този проект. искам да има повече хора като автора му – Николай Тонков. искам България да се рекламира именно така – креативно, със сърце, красиво. с доброволните си усилия Николай върши повече работа от всички рекламни кампании с държавни пари в последните поне десет години.

истинско вдъхновение. благодаря от сърце, че го има like Bulgaria!

сайтът на like Bulgariaи фб страницатана проекта

няма да крия, че съм претенциозна по отношение на детските книги. искам да са красиви, цветни, привлекателни, забавни, смислени, направени с чувство, мисъл, естестика, да са четими, написани грамотно, да са модерни. малко са книжките, макар количеството на пазара да е голямо, които напълно удовлетворяват изискванията ми.

затова и се радвам на всяка смислена книжка, далеч от типажите на дисни, от анимационните филми от тв екрана, от непохватната аматьорщина.

е,  попаднах на подобна днес – поредицата за котето Боб и по-специално първата “Преди да стана Боб”. у дома изчетохме историята няколко пъти поред – откровена, с чувство, леко страшна, добра, симпатична, истинска. и Боб стана наш приятел.

Боб е коте, чиято стопанка се разболява и отива в болница. Боб тръгва да я търси, изгубва се в големия град и страда … Все пак съдбата е благосклонна и в края Боб намира кой да го обича и остават заедно завинаги

в Kafene.bg има още за Преди да стана Боби за Уличният котарак Боб

писах още за детските книги и Юлка туки българските детски автори от днешния дени тетрадка за приказки

Дадох това интервюна 17 февруари (днес е 4 март), а преди 4 дни предупредих, че е нужно информацията да се актуализира. Бях дала и името на друга доброволка, която е по-запозната с въпросите за храната и се надявах интервюиращият добросъвестно да поиска информация и от нея. За съжаление, изглежда, че не са се свързали с други доброволци и не са се опитали да актуализират информацията.

Тази вечер изпратих мейл на интервюиращия и се опитах (засега безуспешно) да оставя коментар под статията.

УТОЧНЕНИЕ: доколкото ми е известно, държавата вече осигурява храната за бежанците – от миналата седмица, а организацията „Каритас“ продължи да доставя хляб и плодове.

Ако бях журналист и държах на обективност, щях да се свържа и с други доброволци, а също така да задам въпроси на представители на Държавната агенция за бежанците.

Може би това ще е второто и последно интервю, което давам по темата за българска медиа.

Продължаваме с петия ден на Атанас от Олимпиадата в Лондон 2012. Първия ден ходихме на тенис и бокс, втория – на тенис и баскетбол , третия – на плажен волейбол и вдигане на щанги, през четвъртия гледахме спортно ходене и волейбол, а днес ще присъстваме на дамския маратон и ще погледаме малко тенис и лека атлетика

Приятно четене:

Девет олимпийски дни в Лондон 2012

По-бързо, по-силно, по-високо

Ден пети

Маратон (на живо), тенис и лека атлетика (на видео стена)

За пети август нямах билет за никое събитие, но имах план какво да правя. Женският маратон по улиците на Лондон беше безплатен за зрителите (с билети бяха само местата около старт-финалната права), а за вечерта си бях заплюл да гледам финалите на 100метра спринт за мъже на видео стена до Тауър Бридж. Щях да чакам и обаждане от съученика, с когото се разбрахме да се видим.

Маратонът

стартираше в единадесет, но станах рано, тъй като трябваше да се преместя в нов хостел. Пет спирки с метрото, пет минути ходене и съм пред него. Беше прекалено рано и нямаше как да се чекирам, затова оставих нещата си в багажното отделение. Тук трябваше да е последната ми предвидена нощувка, но попитах дали мога да остана една вечер допълнително и се оказа, че няма проблем, места имало. Така си гарантирах спането и за следващия ден.

Слязох с метрото на Трафалгар Скуеър, тъй като от него се разкриваше добра гледка към The Mall, вече познатия ми от спортното ходене булевард. По него щеше да стартира маратонът, като състезателките трябваше да дойдат откъм Бъкингамския дворец. След това маршрутът продължаваше покрай други лондонски забележителности като Биг Бен, катедралата Сейнт Пол и Tower of London. Състезателките щяха да прекосят три пъти целия маршрут, за да покрият пълната маратонска дистанция от 42км и 195м. Очакваше се всичко да приключи за около 2часа и 50минути, което означаваше тичане с доста сериозната средна скорост.

В очакване на старта на маратона пред Адмиралската арка (Admiralty Arch) на Трафалгар Скуеър

Планът ми беше, след като хвана старта при Трафалгар Скуеър, да се преместя с метрото до Биг Бен (за втората обиколка) и Тауър Хил (за третата), за да направя снимки от различни гледни точки. Уредих се отново с добро място, на челна редица, тъй като пристигнах достатъчно рано преди старта. С напредване на времето народът се увеличаваше и скоро зад гърба ми се образува втора и дори трета редица хора. Дебнеха като лешояди някой да се махне, за да заемат мястото му. Затова стоях и никъде не мърдах, но, не щеш ли, отнякъде се появиха тъмни облаци. И като се

изля един тежък и проливен лондонски дъжд,

станах вир-вода. Хвана ме яд, защото имах чадър, но не се сетих да го взема. Хубавото време от предишните дни ме подлъга, че ще е все така, но дори и през лятото, Албионът си остава мъглив. Някои предвидливи лондончани, естествено, се бяха въоръжили с чадъри (то там си има хора, които не излизат от вкъщи без „ъмбрела“), а повечето от тези, които нямаха, отстъпиха местата си и отидоха да търсят сушинка. Аз обаче отказвах да предам спечелената позиция и просто нахлупих якето през глава, прегръщайки фотоапарата, за да го пазя от намокряне. Имаше някакъв ентусиаст по къси гащи, бермуди и фланелка с къс ръкав, на който не му дремеше от дъжда и дори не си правеше труд да се крие. Бурята беше от летните – кратка, но достатъчна да те измокри до кости. Малко преди старта на маратона обаче дъждът спря и през облаците просветна срамежливо слънце.

Маратонът тръгва. Алфалтът вече е мокър след дъжда

Няколко думи за маратона, който е една от класическите олимпийски дисциплини. Тя е в програмата още от първите съвременни игри – в Атина през 1896-та. Първият олимпийски маратон е спечелен от гръка Спирос Луис, на когото е кръстен Олимийският стадион в Атина. Дълги години дисциплината е биля изцяло мъжка и, едва на Олимпиадата в Лос Анджелис през 1984-та, е проведен женски маратон с официални резултати.

За произхода на дисциплината, предполагам, повечето хора са чували. Създава се в знак на почит към знаменитото тичане на войника Фидипид, пробягал дистанцията от град Маратон до Атина, за да зарадва атиняни с новината за победата над персите. След произнасянето на заветните думи: „Радвайте се, победихме!“, Фидипид издъхнал от умора. Интересното е, че истинското разстояние между Маратон и Атина всъщност е 34,5км, а не колкото е маратонската дистанция – 41,195км. Понастоящем световните рекорди се държат от кениеца Уилсън Кипсанг при мъжете (2:03:23ч.) и британката Пола Радклиф при жените (2:15:25ч.). Интересен факт за Радклиф е, че през 2005-та година, по време на Лондонския маратон, камерите я уловиха, с извинение, ама да… се облекчава на трасето по време на състезанието. На това клипче в Ютуб е запечатана сцената, на която Радклиф не се смущава от публиката, а набързо си свършва работата и продължава напред, а по-късно печели и състезанието:

След старта, маратонките прелетяха с двеста през Трафалгар Скуеър, а аз отлетях към метрото. Слязох на станция Уестминстър, която е буквално на метри от Биг Бен, и какво да гледам – пак заваляло. Часовниковата кула вече официално се казва Елизабет Тауър, но не мога да свикна с това наименование (то май и лондончани не са свикнали), затова – Биг Бен. Този път се скрих от дъжда под навеса на една съседна сграда. Докато чаках преминаването на състезателките, използвах момента да звънна на съученика, с когото трябваше да се видим. Включи се гласова поща: „Hello, this is Andy!” („Здравейте, тук е Анди“). Забравих да спомена, че ми е адаш. Кога пък от Атанас стана Анди?! Не го разбирам това. Не бих си променил името, за да им е по-лесно на англичаните да го произнасят. Както и да е, оставих му съобщение, ако иска да се видим към два часа при Тауър Бридж, да звънне.

Маратонките профучават „с двеста“ през Адмиралската арка

Докато стигнат до Биг Бен, състезателките, които в началото стартираха като хомогенна група, вече се бяха разпокъсали и минаваха на порции от по няколко. Снимките не се получиха добре, защото трябваше да пазя фотоапарата от дъжда и да снимам през рамената на хората пред мен. Подгизнах тотално и хоп! – обратно в метрото. Слязох при Тауър Хил и гледам – красота! Дъждът спрял, слънце изгряло и ми стана по-топло и на душата, и на тялото. Скоро минаха и маратонките. В челото бяха кенийки и етиопки, което не беше никаква изненада. По-късно научих крайните резултати. Първо място за Етиопия, второ – за Кения, а с бронза се беше окичила състезателка от Русия.

Мокър до кости, в очакване на маратона при Биг Бен

Атрактивни японски фенове очакват маратона при Тауър Хил

Кения и Етиопия в челото – никаква изненада.

След Тауър Хил, първоначалният ми план беше да прекося Темза по известния мост Тауър Бридж, тъй като от другата му страна беше инсталирана още една от видео стените за пряко излъчване на Олимпиадата. Мокрите ми дрехи обаче налагаха промяна – щях да отида първо до хостела да се преоблека. Адашчето така и не се обаждаше, затова пак аз му звъннах. Отново телефонният секретар се включи („Хелоу, дис ис Анди!“) и му оставих ново съобщение да звънне, ако иска да се видим. В хостелчето най-после се настаних, смених си дрехите, изкъпах се и, общо взето, почувствах се като нов човек. Стаята беше за четирима, но нямаше никой през деня. По-късно щях да се срещна със „съквартирантите“.

Обратно с метрото до видео стената под Тауър Бридж, където течеше

финалът на тенис турнира при мъжете

Анди Мъри и Роджър Федерер тъкмо започваха втория сет, а поляната беше пълна с народ, развяваха се много британски знамена. Местните се надяваха Мъри да им донесе радост с титла на родна земя. Хората бяха насядали на тревата, с изключение на една възрастна двойка, които си бяха донесли столчета. Хубаво, само че на мъжа столчето беше някакво високо, на което хем стоиш, хем си изправен, а най-нахално се беше разположил сред първите редици и закриваше половината екран на стоящите зад него. Как не му беше неудобно, не знам…

Чичкото (вдясно), който закриваше половината екран на гледащите зад него

Бях един от малкото, които тайно стискаха палци за Федерер. Мъри обаче беше спечелил първия сет с 6:2и газеше здраво във втория. Ето, сервира за мача, а англичаните около мен си траят. Андито спечели втората част с 6:1, но и той не се радва. Викам си: „Какво става?“ и тогава зацепих, че само финалът при мъжете се играе в три от пет сета, а не като предишните кръгове – в два от три. Около 45минути по-късно, и Мъри, и публиката вече избухнаха, защото шотландецът спечели и третия сет, а с това и олимпийската титла – първи голям трофей в кариерата му. Заслужи си го, след като с години беше в сянката и на Федерер, и на Надал, и на Джокович. Оттук започна възходът на шотландеца, тъй като на следващия месец триумфира на Ю Ес Оупън (първа титла от Големия шлем), а през 2013-та най-после спечели и бленуваната титла от Ол Инглънд Клъб, с което сложи край на 77-годишното чакане британец отново да вдигне купата на Уимбълдън (за последно Фред Пери го е правил през далечната 1936-та година).

Анди Мъри е олимпийски шампион! Британските фенове в Потърс Фийлдс ликуват

Имаше повече от два часа преди леката атлетика, която щях да гледам по-късно, и станах да се поразходя. На другия бряг на реката се виждаше онзи популярен небостъргач във формата на яйце (има го на много лондонски пейзажи) и реших да стигна до него и да се върна обратно. Прекосих Тауър Бридж, минах покрай

Кулата на Лондон (Tower of London)

и навлязох във финансовия квартал – лондонското сити. “Яйцето“ стърчеше над околните сгради и изглеждаше примамливо близо, но не беше. Все пак, след не малко лутане, стигнах до него. Отблизо не изглежда толкова впечатляващо, колкото отдалеч – просто офис сграда. Лондончани я наричат „the Gherkin”, което е английската дума за кисела краставичка. Като се замисли човек, формата наистина може да се оприличи и на краставичка, макар че на мен първата ми асоциация е яйце.

Лондонска кула, Лондон EC3N 4AB, Великобритания

Бях направил и собствени снимки, но ги отделих от спортните и впоследствие се затриха някъде, затова поствам фото на „The Gherkin” от нета:

Така изглежда The Gherkin отдалеч. Освен на корнишон и яйце, прилича и на куршум. Снимка: Интернет

Отблизо сградата не изглежда толкова впечатляващо. Снимка: Интернет

На връщане влязох в

Тауър Бридж,

за да го разгледам отвътре, тъй като той сам по себе си е туристическа забележителност. Мостът си има специален тур (платих осем паунда) с видео презентация за историята на построяването му. Качват те и на 42метра над Темза и се минава по коридор с прозорци, от които се разкрива впечатляваща гледка над реката. В коридора имаше снимки с информация за други известни мостове по света. Известно е, че Тауър Бридж е подвижен мост и се отваря, когато плавателно средство с по-големи габарити трябва да премине под него. Около половин час след тура имах шанса да видя цялата операция по вдигането и спускането на живо.По време на Олимпиадата, мостът беше украсен с петте олимпийски кръга, а през нощта се осветяваше изключително красиво.

Тауър Бридж, украсен с петте олимпийски кръга

Върнах се при

Потърс Фийлдс Парк

(така се казваше мястото под Тауър Бридж с видео стената) за началото на вечерната лекоатлетическа сесия. Предстоеше най-очакваното събитие за цялата Олимпиада – финалът на 100 метра спринт за мъже. Първо се състояха полуфиналите, които бяха просто формалност за квартета Юсейн Болт, Тайсън Гей, Йохан Блейк и Асафа Пауъл – четиримата най-бързи хора в историята на мъжкия спринт. В парка вече имаше ямайци със знамена, както и редови фенове на Юсейн Бол, като този:

Фен с надуваеми „Ръце на Болт“. Ямаецът прави такъв жест след всяка победа

Преди финала на 100 метра

се състояха полуфиналите на 400метра, в които участваше един от най-интересните атлети – Оскар Писториъс. Южноафриканецът беше първият в историята на Олимпийските игри състезател с два ампутирани крака и тичаше с помощта на специални пластини от карбон, заместващи краката му. Писториъс, който преди Лондон 2012беше участвал само в Параолимпиада, дълго време водеше административна битка, за да бъде допуснат до същинската Олимпиада. Причината беше, че опонентите му твърдяха, че пластините, с които тича, му дават предимство. Аз бих им казал: Ами, пробвайте да тичате вие без крака тогава! „Блейд Рънър“ („Бегачът с остриетата“), както наричат Писториъс, успя да преодолее квалификациите, а в полуфиналите, които гледах, остана последен в серията си и отпадна от надпреварата. Почти две години след Лондон, на Писториъс му предстои нова битка – този път в съда, по обвинение в убийство. На миналогодишния Св. Валентин, Оскар застреля дългогодишната си приятелка, която се прибрала вкъщи по малките часове на нощта. Писториъс твърди, че я объркал с крадец, но малко са хората, които вярват на версията му. Делото му е насрочено за март и вероятността да се озове в затвора съвсем не е изключена.

Оскар Писториъс преди старта на 400 метра

Обратно към финала на 100метра, в който големият въпрос беше дали Юсеин Болт ще защити името си на най-бързия човек на планетата. Съмнението витаеше, след като отпадна на Световното заради фалстарт, а Йохан Блейк го победи на ямайските квалификации за Олимпиадата. Болт беше шампион от Пекин 2008 и щеше да пробва да стане първият мъж печелил спринта на 100метра на две поредни Олимпиади. Конкуренцията му не беше за подценяване. Във финала беше сънародникът му Асафа Пауъл – човекът, пробягвал 100-те метра най-много пъти (цели 80!) за под десет секунди. Третият ямаец – Йохан Блейк, наричан „Звярът“, беше изгряваща звезда, победил на два пъти Болт преди Олимпиадата в Лондон. Американецът Тайсън Гей, с лично постижение от 9,69секунди, беше вторият най-бърз човек на планетата, а неговият сънародник – Джъстин Гатлин, вече имаше олимпийска титла на 100метра – от Игрите в Атина през 2004-та. Всеки от тях мечтаеше да открадне короната на Болт.

Докато вървеше представянето на спринтьорите, се сетих, че всъщност можеше да съм на стадиона, вместо на Потърс Фийлдс Парк. Преди да замина за Лондон в официалния сайт открих билет за финала на 100-те метра. Цената обаче беше 800паунда! Както един колега се пошегува, това щяха да са най-бързо похарчените пари – за 10секунди (колкото е тичането на 100метра)! Естествено, не беше точно така, защото сесията включваше и други дисциплини, а и мястото беше с добра гледна точка. И, все пак, цената беше космическа и пасувах без особени колебания.

Юсеин Болт е на видео стената. Ямайското знаме се развява в Потърс Фийлдс

Състезателите се подредиха, последва задължителното „Ready, set” и стартовият пистолет изгърмя веднъж. Юсейн Болт се забави с тръгването, явно имайки едно наум след фалстарта на Световното. След това обаче ускори крачката и беше с една дължина пред всички след 60-ия метър, а накрая пресече пръв финалната линия , влизайки завинаги в историята на Олимпийските игри с нов рекорд – 9.63 секунди! Нищо от коментара на Би Би Си вече не се чуваше, тъй като ямайците около мен скачаха, аплодираха и се радваха като деца. Имаше защо! Освен златният медал, малката карибска държава завоюва и второто място в най-гледаното събитие на Олимпиада 2012. Спечели го Йохан Блейк, а американецът Джъстин Гатлин остана с бронз. Eто и видео от Потърс Фийлд Парк и бягането на 100 метра:

Няколко дни по-късно Юсейн Болт затвърди доминацията си в мъжкия спринт, защитавайки и титлата си на 200 метра от Пекин, а за десерт взе златото и с щафетата на Ямайка на 4 x 100метра.

Ямайските фенове гледат повторение на бягането на Болт на забавен каданс

Оставих ямайците в Потърс Фийлдс Парк да се радват и поех с бърза крачка към метрото, че в последните един-два часа доста беше захладняло и нямах търпение да се прибера на топло.

В хостела се запознах със „съквартирантите“ – чернокожа американка, олимпийски доброволец и испанец. Така и не разбрах какво води американката в Лондон, доброволецът спеше с олимпийската си униформа, а испанчето се местеше в английската столица, тъй като си беше намерил работа в IT фирма. Казваше се Давид и беше отседнал в хостел, тъй като беше в процес на търсене на квартира. Оказа се голям пичага. Услужи ми с лап топа си, тъй като моят смартфон не искаше да се върже към Wi-Fi на хостела. Намерих свободно легло за 7-ми, 8-ми и 9-ти август на същото място, на което бях спал първата ми вечер в Лондон. С това проблемът с нощувките беше окончателно разрешен.

Влязох и в официалния сайт на Олимпиадата, за да разбера кои отбори ще гледам след два дни на „Олд Трафорд“. Тук ме очакваше леко разочарование. Четвъртфиналите се бяха състояли още на предишния ден и Бразилия, макар и трудно, беше победила Хондурас с 3:2. Домакините обаче отпаднали от Южна Корея с дузпи. Не беше изненадващо.То сигурно и Лили Иванова не помни кога за последно британци са печелили мач с дузпи.Така, вместо Бразилия – Великобритания, на което се надявах, щях да гледам полуфинал между Бразилия и Корея.

Уредих си и пътя от Лондон до Манчестър, купувайки си автобусен билет за отиване и връщане. Благодарение на Давид, за половин час онлайн, свърших сума ти полезни неща. Между другото, личните ми впечатления от срещите с испанци са, че са много добри и сърдечни хора. Никога няма да забравя как на стадион „Висенте Калдерон“, на полувремето на мач на Атлетико Мадрид, испански чичковци ме черпиха с чоризо и уиски само защото стоях до тях. Предполагам причината да намирам лесно общ език с тях е, че сме представители на южни народи, а и си приличаме чисто визуално. Поне мен нерядко са ме бъркали с испанец или италианец, когато съм бил в чужбина.

А, да, за малко да забравя. Адашчето, с когото бяхме най-добри приятели в училище, така и не се обади нито на същия, нито в следващите дни. Може пък да си е мислел, че ще го моля за някаква услуга или нещо подобно, нямам представа. А просто исках да се видим и да пийнем по кафе. Но, както се казва – животът продължава. Олимпиадата също продължаваше, а на другия ден ме чакаха кану-каяк и нов мач на националите по волейбол, този път срещу Италия.

Очаквайте продължението

Автор: Атанас Стратиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Лондон – на картата:

Лондон

Още пътеписи от близки места:

1. Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (3): На косъм от BG медал в щангите
2. Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (2): Уилям, Кейт, Джокович и мач на „Дрийм Тийм“
3. Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (1): Тенис и бокс
4. Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (4): Мач на „лъвовете“ и спортно ходене пред Бъкингамския
5. Оооооооооообичам Лондон!
6. Лондон с Пепеляшка (2)
7. Ето как попаднах в Лондон (1)
8. Лондон – пролетни впечатления (1)
9. Десет дни в Лондон и Англия
10. Към Европа с влака (5): Лондон
11. Лондон – пролетни впечатления (2)
12. Look left, look right или за това как прекарах седем незабравими дни в Лондон (1 Част )

автор: Sam Benjamin

Когато бях на 20 и няколко си изкарвах прехраната като порнограф. Повече от пет години професионалния ми живот се състоеше в изсцениране на публични съвкупления. Бутал съм камери и микрофони в жилища, където никакви машини не би трябвало да влизат. Имах запазено място на първия ред на сцени на изумително интимност. Вдигал съм от пода хиляди употребявани мокри кърпички. В течение на всичко това спечелих финансова стабилност, която – в светлината на доста ограничения творчески мироглед на филмите, в чието създаване участвах – вероятно не заслужавах.

Но след половин десетилетие бъхтене на сексуалната тръстика, реших че стига толкова. Защото въпреки, че влязох в секс-бизнеса с най-добри намерения, огромната част от порното, което снимах, не беше „секс-позитивно“ по своя характер. Вместо това, сексът който установих, че филмирам беше Гонзо порно: онзи тип прекалено ярко осветени сцени, които смърдят на мазе в долината Сан Фернандо и неизбежно свършват изконсумирани и забравени след 15 минути. Ако „кариерата“ ми като режисьор е забележителна с нещо, единствено с това, че съм играл и за двата отбора – тоест, макар да съм снимал стотици хетеро сцени, снимал съм почти толкова хомосексуални.

Трябва да дадем им каквото искат

Въпреки, гей и хетеро порното може да изглежда различни, най-вече заради различните отвори, които получават по-голямата част от вниманието на камерата, за мен най-важната разлика беше, че усещах едва доловимо различие в моралните им принципи.

Нека да започнем с хетеро порното, защото аз започнах оттам. Захванах се с порно като загоряло 23-годишно еврейско хлапе, надявайки се да зяпам и да се надяваме, да свалям добре сложени жени, които не смятат търкалянето в сеното за твърде абсурден начин за изкарване на наема. Може би бях благословен с прекалено педантичен ум, но в представите ми най-добрият начин да изпълня сексуалните си фантазии беше, ами, да се включа в секс-индустрията. Това не беше толкова лесно, както бързо установих: множество мъже споделяха същата мечта.Трудно беше да се намери добра работа, но след месеци убийствено разочарование, най-накрая намерих сравнително доходна позиция – да снимам за един уеб сайт. Естествено, бях във възторг.

Не след дълго установих, че в контекста на хетеросексуалната порно индустрия в Лос Анджелис, докато официалната ми задача беше да се уверя, че момичетата са голи, истинската ми задача беше да се погрижа момичетата да бъдат наказани. Сцени, които се открояваха и съответно изкарваха повече пари, бяха тези, в които женските „жертви“ бяха вербално и понякога физически унижавани.

Нищо от това не фигурираше в договора ми, разбира се; подразбираше се от контекста. Един вид: всички го правят. . . значи и ние ще го правим. Различните ми шефове през годините разглеждаха въпроса от гледната точка на бизнесмени, напомняйки ми съвсем открито, че трябва да сме в крак с конкуренцията. Anabolic стават все по-гадни? Значи ние трябва да бъдем още по-гадни. Друг от техните трикове беше „Дължим го на нашите зрители“. Трябва да им дадем това, което искат! (И какво искат „те“? Унижения, разбира се. Дупки в стените на тоалетната и гангбанг. Кадърът с еякулация върху лицето стана задължителен по някое време през  осемдесетте, но от 2000 нататък, буквално трябваше да го включите във всяка сцена или да рискувате да не изкарате нищо.)

Това, което ме изненада най-много обаче, беше фактът, че открих в себе си една щастлива готовност да насилвам, желание да унижавам. Въпреки, че шефовете ми нареждаха да организирам и да снимам сцените на унижение, аз изпълнявах техните нареждания не без удоволствие. Нещо страхливо вътре в мен, вътрешно пространство, изпълнено със слабохарактерен гняв, изпитваше удоволствие да види някоя жена „да си получи наказанието“. Вкопчвах се във временното усещане за сила, което получавах от малтретирането. Агресията, напоена с похот и удовлетворението, че изкарвам „добри пари“, ме напътстваше сцена след сцена.

Разбира се, всички участващи в порно са съучастници, както активните, така и пасивните. И двата пола доброволно участват в хетеросексуалното порно и до известна степен и двата са дискриминирани: буквално ми беше забранено да снимам мъже над кръста, освен ако не може да се избегне. И докато мъжете представляват по-голямата част от аудиторията на порното, жените също гледат хетеросексуално порно – вероятно повечето от тях без особено възмущение или недоволство. Въпреки това, хетеросексуалното порно безспорно продължава да бъде царство на неограничените мъжки фантазии.

Но нищо от това не ни приближава към истината. В края на краищата, всички сме виждали „кофти“ порно, порно, изпълнено с омраза и мисля, че повечето от нас имат известна представа каква е причината. Мъжете се чувстват разочаровани, когато не могат да получат секс. Чувстват се засрамени, че са принудени да опрат до порно. Заедно с либидото си отприщват разочарование и омраза. Върху актьорите в порното се излива разочарование и презрение. Те заразяват и снимачния екип.

Повратният момент, в който този трактат става смислен обаче е, когато се вгледаме отблизо в гей порното – точно каквото аз трябваше да направя насред своята порно одисея.

Дзен на гей порното

След три години снимане, бях готов да напусна света на Гонзо порното. Просто бях видял твърде много. Това беше взело своя дан под формата на разбити отношения, вина и постъпки, за които съжалявах. Стигнах до извода, че животът ми щеше да бъде много по-свестен, ако можех да спра да изкарвам пари, филмирайки как смачкват жени пред очите ми и просто се махнех от този бизнес. Кандидатствах за магистърска степен и бях приет. Учех, говорех много в час и ми харесваше. Но бях беден. Бях много, много беден.

Затова се обадих на бившия си шеф, доста засрамен и поисках старата си позиция. „Вече е заета“ – каза той – „но стартираме нов сайт. Имаш ли проблем да снимаш гей порно?“

Замислих се. Никога не бях виждал мъже да го правят и отначало идеята не ме вдъхнови. Въпреки, че се смятах за много разкрепостен, кой знае защо, идеята до безкрайност да снимам секс между мъже, от първия ред, ме подтискаше. Може би все още виждах своето порно приключение отчасти като удовлетворяване на сексуалните си фантазии: при положение, че нямаше какво да спечеля, сцените губеха от блясъка си. Или може би е по-честно да кажа, че просто бях уплашен.

Но в края на краищата, това нямаше значение: желанието ми да изкарам лесни пари надделя и приех работата. И се оказа, че съм направил добре – от морална гледна точка се оказа съвсем различно. Сценариите бяха все така измислени, не отричам, и оргазмите (ако изобщо имаше такива) бяха доста анемични. Наемах множество мъже, които – няма смисъл да се лъжем – го правеха само заради парите; и без изключение, качеството на продукцията си остана аматьорско. Но срама, гнева и сексуално насилие, което бях свикнал да свързвам с порното, почти напълно отсъстваше. Това беше важното.

В действителност, гей-порното е нещо толкова просто, че почти се доближава до красотата на Дзен. Mъже, правещи всички възможни видове секс с други мъже, обикновено с добро чувство и похотлива разсеяност. Те може да се придържаха към ролите на „активни“ и „пасивни“, но в съблекалнята всички бяхме равни, един отбор. Всички ми се смееха, че съм хетеро, а снимам гей порно. Някои на шега се опитаха да ме примамят да се проявя пред камерата. Всички го намирахме за забавно. Всички се чувствахме като приятели.

Тъгата и унижението, които бях свикнал да свързвам със своята професия, с филмирания секс за пари, изведнъж липсваше. Но ме натъжава мисълта, че единственият начин да премахнем всичката неприязън и гняв от порното, е да извадим жените от уравнението. Това не предвещава нищо добро, особено за свят, където мъжете и жените трябва да продължат да съжителстват. През първата половина на моята порно-живот бях живял в един свят, където изглеждаше, че смисълът на упражнението е именно целият женски пол да бъде опозорен – където съвсем млади жени бяха задавяни и шамаросвани и по тях се пишеше с червило, изглежда само заради престъплението да са жени. Трябваше да преспиш с мен, беше неизказаното послание. Виж сега какво ме караш да ти причиня.

Избирам снимката

Семиотичката Сюзън Зонтаг пише: „Фотографията по същество е акт на ненамеса“. Тя се позовава на известната снимка на виетнамско дете, бягащо по пътя с изгорен от напалм гръб: „Част от ужаса на подобни журналистически хитове на съвременната фотожурналистика (…) идва от осъзнаването колко приемливо е станало в ситуация, когато фотографът може да избира между снимката и живота, да избере снимката“. Всеки ден виждах хора, на които причиняват болка. И въпреки това, аз винаги избирах снимката.

Въпреки това не съжалявам за решението си да работя в порно-индустрията. Съжалявам за това, как съм се държал и ми се иска по-често да ме беше мотивирала емпатия, отколкото инстинктивна жестокост. Но в основата си, порнографията не е нито нещо лошо, нито нещо добро. Тя е просто сексуално средство за постигане на самотна цел и общо взето, порното представлява безвреден начин да прекарате половин час: еротична глупотевина, която направена добре, може да бъде много полезна.

Освен това е ясно, че в света на хетеросексуална порнография не всяка сцена е унизителна. Някои от тях са режисирани от жени, а други от алтернативни типове, които предпочитат прически на розов гребен или малко повече сценарий, отколкото в средностатистическия  банален гангбанг; много филми, за щастие, са правени от хора, чиято мотивация не е гняв.

В най-лошия случай обаче, порното разкрива с шокираща яснота неспособността на модерно общество да изпитва емпатия. Живеем във все по-индивидуалистично, прекалено приватизирано, разпокъсано общество и това едва ли има изгледи да се промени към по-добро. Може би характера на нашето поколение ще бъде преценяван според това, как реагираме на образите, които се движат на нашите екрани: дали искаме обектите на нашето желание да бъдат наказвани, унижавани? Или третирани с уважение? Отговорът е в нашето колективно съзнание. От нас зависи.

източник