Криминалният жанр не е моят, но за този роман не мога да си млъкна.

„Истината за случая Хари Куебърт“ на Жоел Дикер е написана чудесно, чете се бързо и не омръзва нито за секунда. Понеже не разбирам от криминална литература и съм чел прекалено малко, за да мога да оценя евентуалните качества на Дикер в жанра, ще си поплещя за останалите предимства, с които ме вкопчи „Хари Куебърт“.

На първо място,наистина отдавна не бях попадал на масивна книга (тук имаме над 500 стр.), която нито в един момент да не ме отегчи, умори или накара да оставя. Прочетох я на три пъти, а като се имат предвид времевите ограничения в ежедневието ми – това наистина е впечатляващо.

Две,„Истината за случая Хари Куебърт“ е книга за писатели, а аз си умирам за такива, още повече ако са написани така майсторски, с чист и цветущ стил, атрактивна фабула и пълнокръвни герои.

Нещо повече – романът с лекота можеше да е изпълнен като литературна мистификация, ако на мястото на автора Жоел Дикер пишеше името на главния герой Маркъс Голдман. Книгата звучи достатъчно автентично и реално, формално препраща към документалния роман на Труман Капоти („Хладнокръвно“) и може удоволствието от четенето щеше да ми е с една идея по-пълно, ако Дикер се беше опитал да ме излъже, че историята му е истина, а писателят ѝ – жив човек някъде там.

Три,има малка пачавра, а всяка книга с лолитка лекичко ме жегва. Добре де, в случая Нола не е пачавра, а половинката от много красива любовна история, но аз обичам да си говоря така. Всъщност, сюжетът на книгата следва забранената любов на писателя Хари Куебърт в непознато малко градче, където всички се знаят, с 15-годишната Нола. И, много ясно, той и тя няма как да си кажат, че са безумно влюбени един в друг, защото ще ги разчекнат (линчуват – ако предпочитате).

Четири,въпреки че обещах да не говоря за крими елемента, няма как да се сдържа. Ограничавам до минимално количество спойлери и обещавам да не издам нищо след 30-40 страница. Действието всъщност се развива 30 години след аферата на Хари и Нола – и респективно 30 години след като тя изчезва мистериозно. Та-дам! През 2008 г. тялото ѝ е открито заровено в двора на Куебърт, а до него стои лично подписан ръкописът на най-известния му роман. Те го арестуват, Маркъс Голдмън, негов по-млад приятел и протеже, се втурва да брани честта му и да разследва убийството, уверен, че Куебърт е невинен, и се впуска в диво приключение и разплитане на случая отзад-напред.

Долу-горе това е завръзката на историята – а оттам насетне врътките в сюжета продължаваха да ме изненадват пак и пак. Вярно, в редки случаи може би нещата стават леко предсказуеми, но обратите са толкова много и на толкова неочаквани места, че поне за лаик в жанра като мен бяха отлично замислени и позиционирани.

Пето,любовната история е наистина много сладка. Без да изпадат в лигавщини и клишета, милите чувства на Нола и Хари един към друг, поне както ги вижда при разследването си Голдмън, често ми изтръгваха по някоя развълнувана въздишка.

Шесто,съвестните егоисти на Дикер са изпипани чудесно. Няма да разкривам кои са, но представете си как много, от все сърце, искате нещо и накрая го правите, каквото и да ви коства, а след това чувството за необратимост и вина ви дере все по-силно и по-силно. Да, в „Хари Куебърт“ ще видите няколко такива казуса, които поне мен, като човек със силно его и малко съвест, доста ме депресираха.

Седмо,много харесах някои от образите на Дикер. Оставям настрана главните герои, за да не прецаквам нещата, но има второстепенни персонажи, които се появяват от време на време и ти пълнят душата. Като майката на Маркъс, която смята, че той е хомосексуалист; като един мълчалив баща, който думичка не казва при безконечното хокане от съпругата му; като адският книгоиздател, който прави всичко за пари и слава и аз го обожавам.

Осмо и вече спирам:всяка от над 30-те глави започва с писателски съвет от Хари Куебърт към Маркъс Голдмън. Малка част от тях са тъпи, повечето са достойни да се замислиш зад тях, а има и няколко страхотни бисера, които надлежно си извадих и закачих на личното въображаемо писателско табло.

Един от най-добрите, естествено, е последният, а той и перфектно описва цялостното усещане от „Истината за случая Хари Куебърт“ (малко по-долу можете да го видите).

И така, лично аз не съжалявам за прочита и на една страница от романа и искрено го препоръчвам за четене.

Хубавата книга, Маркъс, не се мери само с последните думи, а с общия ефект от всички думи, които са ги предшествали. Около половин секунда след като е свършил книгата, след като е прочел последната дума, читателят трябва да усеща, че го обзема могъщо чувство. В този момент той трябва да мисли за всичко, което е прочел, да погледне корицата и да се усмихне с малко тъга, защото героите ще му липсват. Хубавата книга, Маркъс, е книгата, за която съжаляваме, че е свършила.

П.П. Баба ми хареса „Истината за случая Хари Куебърт“, а тя чете криминални романи, така че явно и там, където съм неподготвен, има какво да се понрави.

П.П. 2. Преводът е супер, а изданието е направено по всички стандарти и без досадни редакторски или коректорски грешки.

П.П. 3. Обаче корицата е грозна.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Сериалчето (2007) е за двама неудачници-музиканти, емигранти от Нова Зеландия, които се опитват да пробият с групата си “Flight of the Conchords”. Както следва от името на самата група, смешките са тънки, но с пълно напрягане на езикова и музикална култура, можеш да се наакаш от смях.

Третия главен герой е техния мениджър Мъри, който е и заместник-културно аташе на Нова Зеландия и обитава един офис с безумни мебели и 8-битов компютър. Новозеландският акцент приятно изкривява нещата.. понякога си говорят съвсем тривиални неща, но казани на техния език са си бая смешни.

Различното е, че главните герои са и стенд-ъп дуо, пеят и свирят наистина, дори имат Грами за комедиен албум. Във всеки епизод от сериала правят по два кавъра с идиотски текст, а сериала прелива в мюзикъл. Топката в този момент е леко висока, защото схващането на вица изисква познаване на оригиналния смисъл и стилистика на песента. Малко е като да се пее “Ветрове” на Лили Иванова с лирика, посветена на “говедата” и “чорбата”, но все пак се разбира.

Имената на главните герои са си истинските, така че нямат да имат проблемите на актьорския състав на “Приятели”, цялата планета да ги познава под грешните имена.

Заснети са 2 сезона, вторият май е по-читав.  Оценка: 7/10

Хванах го вечер по HBO Comedy, има го и в HBO GO, на български е под името “Брет и Джeрмейн”

Замунда линк

Днес заминаваме за едно забележително място – остров Флорес. Жени ще ни води до тамошните вулканични езера Кели Муту. Приятно четене:

 Остров Флорес и езерата Кели Муту (Индонезия)

Енде, остров Флорес , Индонезия

Красивата гледка на островърхи островчета сред безкрайното море е нарушена от остите виражи на самолетчето, което захожда за кацане. Самолетната писта започва от самия плаж и се притеснявам дали колесника няма да заоере в пясъка. Леко ръми и пред стъпалата е застанал местен който раздава чадъри за да не се намокрим докато повървим към единствената масивна постройка наоколо, служеща за аерогара. В очакване на раниците пред дългата 3-4 метра лента в малката заличка се заприказваме с единствените двама бели. По акцента се разбира че са славяни. Украинци – Артьом и Костя. Идеално! Дотоваряме се да си споделим колата до Мони и започваме оживено да се разпитваме кой, откъде, закъде…

Вулкан и езера Кели Муту

Кели Муту

Пътят следва дълбокото и стръмно ждрело изкачвайки се в планината. Релефът е хималайски- пропаст от едната страна и високи скали от другата. С една съществена разлика – Зелено… Много зелено… Всички нюанси на зеленото… Толкова зелено че си мислиш че нещо ти е станало на очите и виждаш само в зелено. Малкото открити площи са терасирани и превърнати в оризища. На няколко места булдозери избутват падналите от скорошния дъжд големи камъни и тонове пръст. Шофьорът, дали от икономии или може би Тойотата е чужда и я пази, се опитва да кара под 2000 оборота по стръмните завои, което неминуемо довежда до загряване на двигателя. Докато пушим цигари и чакаме колата да изстине, провеждаме кратък инструктаж за начин на управление на МПС при постоянен наклон съчетан с многобройни завои. След десетина завоя пак се влачим, задминавани от всякакви превозни средства, за да спрем след половин час пак „да пушим“. 2 часа по-късно най-после преодолели разстоянието от 50км стигаме

Moni – „базов лагер“ за вулканичните езерата Kelimutu

 Къщи, сковани от различни по размер, дебелина и произход дъски разположени покрай виещия се път.

Селцето

30-40бараки, е не повече от три завоя. Няколко прасенца ровят съсредоточено край пътя. Заобикалят ни две дузини хлапета и ни се радват на техния език. Местните ни се усмихват, накацали по тераски и прозорци. След кратки огледи и пазарлъци в няколко бараки с надпис „Guesthouse“ поддаваме на любезно и много добре говорещо английски хлапе, което ни отвежда в неговия “ евтин и чист хотел“ в заден двор на циганската махала на селото. Бунгалата са сносни на пръв поглед но пейзажа е леко смущаващ. Изкушени от ниската цена се настаняваме. Maria inn е кръстен на възрастна жена, която не спира да предлага всевъзможни трекове и екскурзии на учудващо сносен английски само и само за да ни задържи по-дълго. Тук сме извън активния сезон и сме им много ценни. „Ооооо, мистър! Ама как само две нощувки. Има толкова неща за гледане“. Чудя се откъде ми дойде идеята да стигнем чак до тук, на около 12 000 км, на майната си! Докато си говорим с бабката пред нас с тихо гухтене преминава дребно малко черно прасенце, с бутчета по- малки от нашенските пуйки и бузеста глава по-голяма от него. Артьом се изправя, с игрива усмивка вади телефона и ни пуска….. „Буба Мара“ на Брегович!… Много точно и подходящо – направо сме си във филм на Костурица!

При огромните количества дъжд който се изсипва годишно и пълноводните реки наоколо повече от странна е липсата на вода. Трябва да се включи помпа за да има дори и за санитарни нужди. Дали защото са християни в най-голямата мюсюлманска държава и правителството е отписало този планински остров. Или си ги мързи да направят нещо повече от най-елементарното и достатъчно необходимото!

Остров Флорес, Индонезия

Папрати

Още по тъмна доба ни събуждат петленцата из селцето. Нямат ни умора, ни спиране тия дребни гадчета. Снощи трябваше да не отказвам пилешкото!  - „Мистър, чикен?“  - „По колко бройки са в порция?“ питам ‘Иван гледайки живото пиленце в ръката му.

( Остров Флорес е християнски  и повечето са с имена на апостоли. Има и един 13годишен Стефа’н, сираче което са приютили и се грижат за него, а той помага в „бизнеса“ докато не е на училище.) След петленцата идва ред и на баба Марийка да доразбуди къщата и на висок глас да разпредели задачите, преди да тръгне за сутрешната молитва в селската църква. А ние да се стягаме за каквото сме се домъкнали чак тук,най-далечната точка до която сме стигали досега – вулканичните езера Kelimutu.

15 км догоре ги преодоляваме с автомобил защото денивелацията е сериозна. За да не се повтор и разочарованието от Brоmo, днес тръгваме около 10ч. след като мъглата се е разнесла и слънцето напича. Най-после! След два неуспешни опита най-после виждаме отблизо как изглежда вулкан.

Красиво е! Приказно красиво! Наоколо няма жива душа – само ние, запленение от магията на природата!

Минералното съдържание в комбинация с отделениет газове кара водите на езерата да променят цветовете си. Не така мислят местните. Според легендите в зеленото езеро отиват душите на мъдрите хора, в синьото – на младите, в червено-черното – на грешните души. Само не разбрах къде отиват женските души

Вулкан и езера Кели Муту – о.Флорес, Индонезия

Слизането по пустия криволичещ път в началото е приятно и весело и минава в снимки и анекдоти, докато не се задават следобедните облаци и замислят компанията. Стопираме някакъв товарен камион и част от нас се качват отзад, в празната каросерия, да послушам индонезийски рап на свеж въздух от супер голяма тонколона ! „Давай, брат’чед, че дъжда иде!“

Пребити от ходене молим да пуснат помпата и след хладкия душ се трупясваме за следобеден сън. Нещо не ни се излиза на разходка и оставяме Артем и Коля да намерят транспорт за връщане до Енде. Те са решили да наемат кола за няколко дни за да доразгледат острова и пътьом да ни оставят на летището в Енде откъдето ние ще започнем нашето завръщане към дома през Labuan Bajo – отправна точка за еднодневна екскурзия до един от двата острова на Комодските варани>

На сутринта бавно и спокойно си взимаме довиждане със семейството. Докато минавам край боботещата помпа обръщам глава и виждам маркуча й излизащ от рекичката която се списка по байра….( „Ка-лаш-ни-ков“ , „Ка-лаш-ни-ков“… Артем, а тая имаш ли я ?!?!?)

Селото

Още снимки:  https://picasaweb.google.com/100263870214579547005/KelimutuFloresIndonesia#

Автори: Жени Русева и Стефан Русев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Индонезия – на картата:

Индонезия

Още пътеписи от близки места:

1. Бали и островите Флорес, Ринча и Комодо (Индонезия)
2. В транжорната на канибалите от Тоба (Индонезия) (1): Към остров Самосир
3. В транжорната на канибалите от Тоба (Индонезия) (2): На разходка до Народния съд или „Кого ще ядем на обяд?“
4. Бали и Сингапур /част 2/: Бали – слънчевият остров
5. Из ЮИ Азия (12): Индонезия – о-в Бали
6. Из ЮИ Азия (11): На път за Индонезия
7. Из ЮИ Азия (14): Индонезия — о-в Бали — продължение
8. Остров Реюнион
9. Из ЮИ Азия (13): Индонезия — о-в Бали — продължение
10. До Сингапур, Бали и Куала Лумпур(2): Остров Бали – екзотика и бедност
11. Загубени из гръцките острови (Трета серия) (4): Остров Спецес
12. Круиз из Индийския океан: Мавриций, Сейшели, Мадагаскар и Реюнион (2): Остров Махе

Доказателствата, че съвсем наистина сме даже отвъд крайното време да предприемем действия за климатичните промени на планетата, продължават.

Поредното невъзможно за пренебрегване заключение от от новия доклад на IPCC (Intergovernmental Panel on Climate Change). Макар и не официално публикуван, той вече уж случайно циркулира из световните медии и сочи ужасяващи факти. Въпреки безспорните усилия, парниковите газове нарастват със средно 2,2% на година в периода 2000-2010 (предишните темпове са били 1,3% за 1970 – 2000 г.).

Двата основни фактора се явяват икономическо развитие и увеличението на населението. Най-много допринасят изгорелите нефт и въглища и, според доклада, те се очаква само да се увеличават. Освен ако не бъдат предприети „изрични действия“, сега прилаганите мерки просто няма как да ни спасят.

И макар потреблението на енергия от възобновяеми източници чувствително да се увеличавав развитите страни, въглищата си остават основен материал в световен мащаб. И според експерите емисиите от производство на електричество ще се удвоят или дори утроят до 2050 г. спрямо нивата от 2010 г. – освен ако не се предприеме „значително ускоряване“ на подобренията в добива на чиста енергия.

През 2009 г. на конференцията за климатични промени, инициирана от Обединените нации специалистите се съгласиха, че глобалното затопляне за през целия сегашен век не бива да надвишава 2C. А това изисква концентрацията на въглероден диоксид да остане под 530 частици на милион (PPM). Справка: наскоро нивото удари 400 PPM.

Изчислено е, че, за да се стабилизира въглеродният диоксид между 430 PPM и 530 PPM, инвестициите в изкопаеми горива трябва да бъдат намалени с 30 милиарда долара на година (за 2010-2029), а тези в не-въглеродно отделящи енергийни източници да нарастнат със 147 милиарда, годишно пак.

Положението е сериозно.

—

IPCC

Филмовата 2013 година ни предложи голямо разнообразие от ленти – с ефекти, без ефекти, със силна актьорска игра, с оригинални идеи, без идеи, без смисъл. Някои ни впечатлиха, други ни изненадаха, трети – откровено ни разочароваха. Без повече излишни приказки, ето личния ми топ5 за изминалата година.

5. The World’s End

Ever have one of those nights that starts out like any other, but ends up being the *best* night of your life?

4. Dallas Buyers Club

Let me give y’all a little news flash. There ain’t nothin’ out there can kill fuckin’ Ron Woodroof in 30 days.

3. We Are What We Are

Blood is the strongest bond

2. The Hobbit: The Desolation of Smaug

Revenge? Revenge? I will show you revenge! I am fire… I am death!

1. Gravity

I get it. It’s nice up here. You can just shut down all the systems, turn out all the lights, and just close your eyes and tune out everyone. There’s nobody up here that can hurt you. It’s safe. I mean, what’s the point of going on? What’s the point of living? Your kid died. Doesn’t get any rougher than that. But still, it’s a matter of what you do now. If you decide to go, then you gotta just get on with it. Sit back, enjoy the ride. You gotta plant both your feet on the ground and start livin’ life. Hey, Ryan? It’s time to go home.

Има хора, които се появяват ярко във всекидневието, а после изчезват и остават в спомените на малцина. Вече има интернет, мащабна информация, но имената им, а още по-малко снимките им, рядко могат да се срещнат.

Тези дни, ровейки из течението на в-к „Фронтовак“, се сетих за една от тях. Фрюлинка Новачкова. Разбира се, не я познавам, чувала съм за нея от баща ми и ще разкажа историята така, както аз я зная.

Преди точно 40 години в един топъл мартенски ден бе премиерата на „Зарево над Драва“. След прожекцията – коктейл в ресторанта на гранд хотел „София“ на площад „Народно събрание“, в горната част на ресторанта, който следваше извивката на фасадата. Поради дължината на филма събитието започна по-късно, но не и по-малко официално – генерали с лампази, актьори, кинаджии и даже министърът на отбраната. Речи, наздравици, поздравления… Всичко по реда си.

И както си му е редът наистина – останахме последни. На ниска маса в единия край на заведението седяхме с баща ми и жена му, с Рангел Вълчанов и Симеон Пиронков, и ако не се лъжа с оператора Крум Крумов. Приказките и спомените бяха толкова сладки, че на никого не му се тръгваше. Келнерите тихо събираха чаши и чинии, гледаха очаквателно, но генералът беше казал „да седят докато искат!“. И те поискаха. И аз със тях.

Татко се отпусна и заразказва така, както рядко се случва. Не помня как стана дума за историята с журналистката във филма (ролята бе изиграна от Добринка Станкова), и тогава татко си призна, че черти от образа и от историята са взети от съдбата на Фрюлинка Новачкова.

Жената със странно име била военен дописник в някой от фронтовите вестници. Красива, чаровна и всички се заглеждали по нея. А част от бъдещите писатели, поети и журналисти изпитвали и по-силни трепети. Освен умна била и безразсъдно смела. Но не обръщала внимание на „младоците“, вече била завъртяла главата на един от генералите от нашата армия. По този начин успяла да си издейства да отиде на разузнаване в тила на врага – нещо немислимо за необучен войник, а тя била и само дописник.

Само че нещата невинаги стават така, както искаме. На 5 април 1945 година щурмова част е трябвало да форсира река Драва и да донесе сведения за разположението на немските войски. Но се завързала престрелка, противниковите сили били повече от очакваното и нашите трябвало да се изтеглят. Само че Фрюлинка била тежко ранена. Смятайки я за мъртва, войниците отстъпили.

Всички скърбели, наричали я национална героиня и искали да отмъстят за смъртта й. А войските напредвали, преминали Драва, тежките боеве вече били зад гърба им, когато няколко дни преди края на войната открили Фрюлинка в една вражеска болница.

Историята, която тя разказва е кратка – пленяват я, немски хирург я оперира и я оставя в ръцете на съдбата. Дали сърцето на лекаря се е смилило пред младостта и хубостта й,  или просто е изпълнявал дълга си на медик. Дали се бил влюбил в нея (както упорито говорели), или не е искал повече смърт, но я спасил.

Когато баща ми и още един от колегите отишли в болницата да я видят, татко се уплашил – „тази красива, изправена жена се бе смалила и заприличала на врабче. Рязали черва, корем, вътрешности, рязали и кърпили…“. Очите му се насълзили и той се обърнал с гръб, за да не прочете Фрюлинка в тях колко се е изменила. „Не ме жали, Павле. Жива съм!“.

Да, била жива! Лекували я още дълго. Къде се е запознала с бъдещия си съпруг, французин, татко не знаеше. Върнала се в България за кратко, а после заминали за Лондон. Въпреки страшните рани родила четири деца. Заедно с тях посетила още веднъж родината си през 1963 година на път за Австралия, където семейството се преселило. Дали са се видели тогава, татко не спомена, но се възхищаваше на духа й и на силата да живее.

Разказът приключи, чашите бяха празни И тогава от другия край на ресторанта красив мъжки глас запя. Прекрасна народна песен, която бе звучала във филма и която един войник бе пял преди битката. Сега я пееше актьорът.

Всички млъкнахме, даже келнерите спряха с тракането на подносите. Сякаш времето не значеше нищо. Беше останала само песента.

После тихо си тръгнахме.

Татко почина през 1983 година.

Фрюлинка Новачкова – 1993 г.

Симеон Пиронков – 2000 г.

Рангел Вълчанов – 2013 г.

Бяха личности.

Бог да ги прости!

днес бе вълнуващ ден. но и ден, в края на който се чувствам смутена. най-важният форум на индустрията, уеб бранша, хората, които създават кампании, медии онлайн, мерят, анализират … не се представихме добре. дори никак. относително вяло начало, интересни няколко презентации и чужди лектори, а в края – фарс, който възбуди духовете, накара някои да се почувстват обидени, други – възмутени, трети – ядосани. интересно ми е бордът на IAB България с каква позиция ще излезе.

комплименти за Веско, който отнесе най-много работа по събитието! благодарност на лекторите и на спонсорите. вярвам всеки от нас си е отнесъл нещо полезно от деня. и нещо поне за размисъл.

ето и някои туитове, които маркират по-цивилизованата част от събитието:

On Google+ the personal brand is bigger than the company brand. Market your brand thru individuals, not company page! #IABForum

“It is really important for brands to provide content where users want to consume it”. That’s clever! #iabforum

It’s very likely your customers’ first interaction with your brand will be on a portable / mobile device #iabforum

How do I solve the dilemma about multi screen consumption at the same time? Simply- I do not watch TV at all #iabforum

#Digitalпредизвикателството: Намерете правилните хора, разкажете им интересна история и създайте връзка с тях #iabforum

поне си напаравихме selfie в началото на сцената

#iabforum

Ето такова едно писъмце получихме от Ани, осиновителката на Джоуи /бивш – Паули/ – сивия котарак от спирката на канала. Споделяме с вас няколко думи от нея, а по-долу ще намерите писмо от самия Джо:

Джоуи е един страхотен котарак с уникален характер! Адски е социален и много обича човешката компания. Много е игрив, въпреки че е вече на 5; много се гушка, но и много хапе, когато не иска да се гушка. Моментът е тънък, но бързо се научихме да го усещаме и всичко е наред Това е единствения котарак, който ме е посрещал на вратата всеки ден не за да го нахраня, а за да го гушна! Благодаря ви много за възможността да имам този прекрасен косматко вкъщи!

„Здравейте!

Повече от 7 котешки години вече, откакто си взех нови хора. Този път са готини: винаги има храна и вода; дават ми да си остря ноктите навсякъде; не протестират като ги хапя понякога, ама аз от любов! Само дето ходят някъде по 8-10 часа на ден и не ме гушкат и галят постоянно; “работа” му викат, да имало “пари” за храна…а храна знам какво е, хубаво нещо е! Като си дойдат обаче ги наказвам с принудително гушкане поне 10 мин. Няма “не искам”, “не мога”,”първо само да отида до тоалетна”, “бързам да излизам” – не – скачам и да ме гушкат! (бел. Ани: Научи се като му направим съответния знак с ръце да скача от земята – по крака ми – на рамото – не се гушка като обикновена котка, а слага предните лапи на рамото ми и мърка много. Обяснявах на приятеля ми, че това не е куче, за да го учи на команди, но въпреки това Джоуи възприе много лесно, бързо и неочаквано за мен.)

Казах ли ви за наблюдателницата? Много як перваз с гледка си имам; и драскалка за нокти. Най-любимата ми играчка обаче е станиолено топче – голям купон е! Също е голям купон нощем да скачам по краката на хората ми, докато спят; като се наиграя пък обичам да лягам покрай главите им. Не, че няма място за мен отстрани на леглото – имам си мой ъгъл, обаче е друго да си сложиш главата на възглавница, тия хората не са глупави.

Обичам също да седя с тях на масата – да си имам стол и когато те седнат, да си сядам на моя стол. Тяхната храна е гадна, не ми харесва въобще, но понеже съм много готин седя да им правя компания отстрани. Има точно две неща, които понякога си позволявам да хапна от тяхната храна и то за да не ги обидя, понеже ме черпят – обичам риба, ама от реката, а не от магазина; и също телешкото ми харесва; но ако няма много подправки.

Един път ме водиха при едни други хора; едни с престилки. Беше много страшно – не другите хора, а пътя до там! Ужас! Мяуках колкото можах, но никой не ми помогна; накрая легнах в моята човечка; тя твърдеше, че и преча да кара, но не ме интересуваше въобще. Другите хора ме поогледаха, казаха ми, че съм дебел (6 кг) и после тръгнахме обратно по дългия ужасен път.

Но това беше отдавна и вече всичко е наред вкъщи. Даже мисля да си полегна ей сега!

Джоуи„

- – - – -

Приятели,
все още се борим да си направим различна система за обявите на кучетата и котките – затова не можете да видите всички наши животни на сайта в момента.
Освен многото кучета в приюта, имаме и много котки в приемни домове, които очакват своите любящи стопани.
Ако искате да осиновите котка – драснете ни на cats@arsofia.com – за да можем да ви запознаем.