Текстът излезе във в. Труд. Линк към оригиналната публикация - тук.
Сега говорят така. Фразата е кратка, като съскане, неизбежно смешна, защото се повтаря над пет пъти в просто изречение. Провокативна е, но и приобщаваща, съзаклятническа. Честно казано, предпочитам я пред едновремешното “Разбираш ли?” - то е твърде умолително, има нещо уязвимо и отчаяно в тази плаха надежда да те разберат. “Разбираш ли?” е вопъл, породен от несигурност. То е питане на хора, живели в социализма.
А “Сеш’ се?” е съвсем друга работа. Тук има нещо уверено и нещо от Платон - от тезата, че всяко знание е всъщност припомняне. Ти знаеш за какво ти говорят (и разбираш!), просто трябва да се сетиш, да си го спомниш. Може би “Сеш’ се?” характеризира най-точно поколението на прехода - нека се съгласим с клишето и условно така наречем родените след 1989-а. Или още по-точната демаркационна линия - родените след гола на Лечков срещу Германия през 1994-та. В неделя 557 от тези хора се явиха на кандидатстудентски изпит по журналистика в СУ и им се падна темата “Отнесени от прехода”.
Не мисля, че това определение им пасва. На родителите им - да, но на тях самите - не. Не изглеждат отнесени. Разбира се, опитният популист (а той често си пада и малко нещо публицист) би могъл тук да си послужи с най-лесната врътка - да се хване за първото значение на глагола “отнасям” и да развие сълзлива теза, която няма как да мине без отклик. Тезата за отнесените в чужбина деца на България, принудени все по-често да се махат (сякаш вие, ако можехте, нямаше) и все по-рядко да се явяват на кандидатстудентски изпити по журналистика в Софийския. Тъкмо тях ги е отнесъл лошият преход, ето, идеално се връзва.
Прочее цялата тема за поколенческата дупка у нас традиционно се коментира в подобен блудкав стил и от наистина важен проблем се превръща в пробен камък за немощно публично говорене (и особено писане). Първо се демонстрира някакво неистово удивление от затрудненото общуване между поколенията - сякаш има нещо по-естествено от това - и второ, задължително се търси поколение победител. Накрая обикновено “младите” (децата на прехода) са обявени за по-глупави, а “старите” (те какви са на прехода?) за по-виновни. И кой е отнесеният?
Преди да отговорим, нека уточним - няма по-виновни и по-глупави. Поколенията, за разлика от отделните си представители, са еднакво виновни и еднакво глупави. Често се спекулира с този брътвеж: “Сега не четат, прости са, нашето поколение беше по-умно...” Но колективният субект не може да има вродени способности. Само личността може.
Не вярвам, че сега в България се раждат по-малко забележителни личности в съотношение към безнадеждно глупавите и средняците (последните са неизменно мнозинство). А че се раждат по-малко хора въобще - това го вярвам. Също така не само вярвам, а добре зная, че връстниците на гола на Лечков днес просто развиват тези свои качества и таланти, които ще им помогнат в заварената среда. Те не са отнесени, а концентрирани - сеш’ат се. Нямат друг избор, защото инак ще изпаднат от състезанието. Пердето към света е дръпнато и всичко става по-бързо.
Статистически те може и да четат по-малко просто защото в България днес няма нужда да четеш книги, за да участваш в състезанието, т.е. да си успешен. Това всяка мутра го знае, а другият факт - че така, с ампутиран дух, се живее мъчно - ще стане ясен много по-късно или изобщо няма да стане ясен. Сега времето е кът. Но е наше.
Че съвсем не четат, също е смешно преувеличение и форма на сенилно недоволство спрямо младостта. В провинциалния техникум няма защо да четат - могат да станат сводници. Или пласьори. А в немската гимназия, напротив, се чете все така здраво, но не заради светлината на знанието, а заради едно-единствено нещо - ще се ходи в Германия. Или в Австрия. Всичко е решено отдавна, без участието на тези млади хора. Във времето, в което би трябвало да се радват на най-голямата си свобода на избор, изборът им е ясен и категоричен, а вариантите не търпят обсъждане. Трябва да се сеш’аш.
Децата, които си гледат нещо в телефона и няма да прочетат този текст, превъзхождат в някои отношения родителите, които сега го четат. Знаят повече езици. Съвсем натурално, те разбират повече от дейности, които у нас десетилетия наред са се извършвали грешно, със завидно упорство и социалистически размах. Те нямат този лош опит. България е особено място, тук много често с напредването на възрастта житейският опит намалява. Има цели професионални сектори, невъзможни за покоряване от млади специалисти, понеже там колят и бесят стари некадърници, неотнесени от прехода.
Това няма да продължи безкрайно. Защото ако има нещо, което обединява наборите на САЩ ’94, това е потресаващата им прагматичност. Отново - тя не е вродена, трябвало е да я развият, техните родители не са имали нужда от нея. Но днес е повсеместна и видима. Дори леко плашеща. Те вече са наясно къде ще заминат и каква позиция ще заемат - не по свръхземните въпроси, които никой век не разреши, а каква позиция във фирмата. Отнета им е цялата красота на това естествено състояние на обърканост - да си на 18 г. и да нямаш никаква представа какво искаш да правиш с живота си.
Понякога се случва да общуваш с тези млади хора и във формална, и в неформална обстановка. И в университетската аудитория, и в градинката на “Кристал”. Във всеки от двата случая съвсем закономерно по някое време те питат: “Сеш’ се?” Ти само клатиш отрицателно глава.
