Изт:http://36525daystolive.com

Едно куче попада в зала с хиляда огледала. Изведнъж се оказва заобиколено от хиляда кучета. Уплашено, то подвива опашка. Хиляда кучета около него също подвиват опашки. Кучето оголва зъби и започва да ръмжи. Козината му настръхва. Хиляда кучета около него ръмжат с оголени зъби и с настръхнали козини. Огромната „глутница“ всеки момент ще го нападне и ще го разкъса. Кучето умира от ужас.

Друго куче попада в същата зала. Предпазливо, то размърдва опашка. Хиляда кучета около него трепват леко с опашки. Окуражено, то започва да върти своята опашка. Хиляда кучета около него весело махат с опашки. Толкова много нови приятели! Кучето за малко не умира от кеф…

Това е начинът, по който действителността ни отразява. 

„Каквото отвътре, такова и отвън“

„Каквото повикало, такова се обадило“

„Каквото посееш, това ще пожънеш“

Действителността винаги ни е отразявала по този начин. И никога не се е интересувала от частното мнение, т.е от това дали вярваме, че ни отразява или не. Тя ще продължи да го прави и милиони години след нас. Ще отразява, докато има КОГО да отразява. Незавсимо дали Той/Тя вярва в процеса.

И двете кучета живеят у нас.

У всеки от нас. Колкото по-дълго храним едното, толкова по-мършаво и болнаво ще е другото. Това, което „заглади косъма“, ще надделее над своя опонент и ще определя обстоятелствата в нашия живот. Докато не променим навика си да го храним всеки ден. Няма как да нахраним и двете едновременно, защото Любвта не се подхранва от страх и Страхът не се захранва с любов.

Въпрос на избор е кое куче ще нахраним.

Това решение го взимаме по стотици пъти на ден. Силата на навика е да спреш да взимаш решения и да правиш все същото по инерция. Силата на глупостта е да правиш все същото по навик и да очакваш различен резултат…

Много хора постят преди Великден по навик.

Постът не е вегетарианска диета. Не е диета за отслабване. Не е начин на хранене. Постът е да стоиш „на пост“, като войниците. И да си отваряш очите на четири: кое куче ще дойде първо и кое куче ще избереш да нахраниш днес. Постът е да си възвърнеш правото на избор.

Нека да нахраним правилното куче днес!

С достатъчно повторения и това ще се превърне в навик.

Желая ви весели празници!

Тихомир Димитров

Необичайно топлото време в Париж предизвика освен радост и доста зло – поради него нивата на замърсяване на въздуха се оказаха необичайно високи. Градът на любовта реагира светкавично, предлагайки безплатен обществен транспорт и система за споделяне на колела през уикенда. Това обаче – вече е така – не е достатъчно и следва забрана на автомобилите, в самия Париж и в 22 околни му области.

Частнопритежаваните коли и мотори с четни номера ще бъдат недобредошли на парижките улици в понеделниците. Ако се отчете положителна промяна във въздуха, добре, ако не – във вторник колите с нечетни номера няма да бъдат допускани. Изключенията са за хибриди, електрически коли и обикновени, но превозващи поне трима души. Контролът ще зависи от около 700 полицаи, разположени на ключови места и готови да връчат фиш за 22 евро глоба на всеки нарушител.

Докато авто-банът е в сила, градският транспорт ще бъде все така безплатен.

Честно казано, надяваме се приликите между София и Париж скоро да се увеличат с още една: в момента единствената, за която се сещаме, е страховито мръсният въздух. А толкова ни се иска към нея да се добави и система за подобряването му – ето, Париж вече се е задействал, дано скоро и София осъмне с по-малко коли в движение.

Продължавме поклонническото пътуване из Света гора Атон заедно с Цветан. В първата част прекосихме пътя от манастира Великата Лавра до манастира Ставроникита, после го разгледахме подробно, а днес ще се отправим към манастир Пантократор. С който разказ ви пожелаваме Светъл Великден!

Приятно четене:

Света гора – Атон

част трета

Манастир Пантократор

Манастирът Пантократор  или Μονή Παντοκράτορος

   е разположен на скалист хълм висок около 30 метра на североизточния бряг на Атон . От там се открива хубав изглед към близкия остров Тасос и Струмския залив на Бяло море. Името ,,Пантократор”(Вседържител) е свързано с едноименния прославен манастир в Константинопол.

Манастир Пантократор

В подножието му има малко морско пристанище,

Пристанището

което през есенно-зимния период е затворено поради силното вълнение.

Съгласно устно предание

манастирът е основан през ХI век

от император Алексей I Комнин, който построил малък манастир посветен на чудотворната икона на Богородица, наречена по късно ,,Геронтиса”. През ХIII век манастирът бил унищожен от пиратите.

На тази стара византийска икона ,,Христос Пантократор” от Ермитажа в Санкт Петербург в долните ъгли (отляво и отдясно) са разположени образите на братята ктитори  Алексей Великий стратопедарх (генерал- майор? ) и Йоан Великий примикий (генерал-лейтенант?). В чест над освобождаването на остров Тасос от турците (за жалост временно), те започват строежа на манастирската църква през 1357г., която освещават през1363г. Те дали устав на манастира-,,Типикон”, както и много имения. Братята са погребани в манастира.

След падането на Византийската империя през 1453г. основни покровители станали княжествата на Молдавия, Влахия и Русия.

Манастирът Пантократор е изобразен на руска икона от ХIХвек.

След каменния мост  вляво  има кладенец.

Това е геранът, в който била хвърлена иконата ,,Старица” от сарацинските пирати. Един от тях се опитал да изтръгне сребърния  обков. Но иконата запушила и блеснала  искра, която го ослепила. Панически другарите му  я хвърлили в близкия кладенец и побягнали. След 80години ослепелият пират се разкаял на смъртното си ложе и помолил роднините да поправят греха му. Те посетили манастира и разказали на монасите за иконата. Заедно открили кладенеца, където иконата стояла до колени изправена във водата без да се опира в стените. Но най учудващото било, че пред нея още горяло кандило. Монасите извадили иконата и с почести я върнали в манастирската църква.

В подножието на манастира.

 Малкият залив на пристанището.

Високите стени и кули пазят входа на манастира.

Над входната арка е изписан разбира се Христос Пантократор.

Вляво е архондарика, насреща е главната манастирска червена църква. Вдясно е  жилищното крило, където още ремонтите продължават.

Наздраве от архондарика с гръцко кафенце, локум и накрая бадемов ликьор.

След като разбра, че сме от Варна, монахът с радост ни отключи църквата, за да си вземем свещи.

Вдясно на колоната се намира мозаичната икона ,,Преображение Христово” (Метаморфосис) от ХХвек. На някой лъже-учени, им се привижда Христос като космонавт в ракета

Вляво  на колоната стои иконата на Богородица Герондиса (Старица), където Богородица е изобразена в пълен ръст, на преклонна възраст без младенеца Христос. Съгласно преданието, тя е подарена от византийския император Алексей I Комнин и възпроизвежда мозаечния образ на Богородица, който се намирал в манастира Пантократор в Цариград.

Според преданието по време на службата Богородица заповядала да се съкрати Божествената литургия и веднага да се причести един добродетелен старец игумен, който е бил на смъртно легло. Веднага след като приел Светите дарове  старият монах починал. След този случай иконата била наречена ,,Геронтиса” (Старица) или  Застъпница за стареца игумен. Тогава иконата била изнесена от олтара и поставена на една колона вляво за да се облекчи достъпа до нея на поклонниците, където се намира и до днес.

Нейният образ бил реставриран и облечен в нов сребърен обков.

Стомната в краката на Богородица, напомня за чудесното преливане  на зехтин. Във време на глад, когато нямало храна и  масло за кандилата, монасите били отчаяни и искали да напуснат  манастира. След молитвата на игумена, от стомната започнал да извира зехтин, докато се напълнят всички съдове в манастира. От тогава няма криза в този манастир!

Мозаечното копие  на Геронтиса  дойде във варненския храм „Св. Успение Богородично“ тържествено преди година  от манастира Пантократор по идея и с подкрепата на покойния владика дядо Кирил.

Ако се моли  и проси от нея добри, спасителни неща и разрешаване на житейските му проблеми за искрено вярващия иконата върши чудеса. Варненските миряни се помолиха пред нея по време на втория епархийски събор и чудото стана , бяха предложени двама достойни епископи Йоан и Серафим като кандидати за митрополит.

Моля без снимки с дърводелеца Йосиф! Скромният съпруг на Богородица е изобразен на стенопис от XIV век.

Професорът Михаил Псел чете конско на своя студент императора Михаил VII Дукас. Миниатюрата е от Пантократорския кодекс от XIвек.

Светите мощи на Пантократор .

12:30часа Тръгваме от Пантократор. След моста има разклон с три пътеки :

1. Наляво е обратно за Ставроникита и Иверион.

2. Направо е за столицата Карея.

3. Надясно  е за скита „Св.Илия” и Ватопед.

Тръгваме нагоре и направо докато стигаме до Т- образно кръстовище без знаци. Накъде?

Наблизо се  вижда бившият руски скит ,,Св. Илия”, който  също принадлежи  към манастира Пантократор.

Снимка към манастира от Т- образното кръстовище.

Господи покажи ни верния път! Съгласно GPS на Георги трябва да тръгнем надясно към скита, докато излезем на шосето , където рязко да завием наляво, отдалечавайки се от скита, но по верния път към Карея.

След час по пътя последен поглед към Пантократор и остров Тасос зад него.

Моята карта и компас сочат също правия път. Благодарим ти Господи, че ни водиш, защото предишния ден другата група беше поела по грешния път към Ватопед. Чул благодарността ни Господ ни изпрати една маршрутка, която ни настигна и закара за 3 евро до столицата Карея.

14:30часа. Пред бакалницата в Карея атонският котарак се надява на нещо.

Уви  автобусът за пристанището  беше заминал. Почакахме и се събрахме хора за един бус до Дафни за 10евро. Тъкмо слязохме на пристанището, когато видяхме как фериботът вече е отдал швартовите въжета и е потеглил. Не се отчаяхме, защото досега Богородица не ни изостави! Отнякъде се появи бърза 40 местна лодка за Уранополис. Помолихме се на капитана ако може да ни вземе и спре на Зограф, защо искаме да успеем за празника.

За наша радост капитанът взе тримата български моряци на борда за 8евро и по пътя изпревари ферибота!

Цветан Димитров, 15-16 ноември, 2013

Очаквайте продължението

Автор: Цветан Димитров

Снимки: авторът

 Други разкази свързани със Атон – на картата:

Атон

Още пътеписи от близки места:

1. Света гора – Атон (2): Манастирът Ставроникита
2. Света гора – Атон (1): От манастира Великата лавра до Ставроникита
3. Поклонение на Атон (Света Гора): Атонските манастири
4. На поклонение в Света гора – Атон
5. Екскурзия до Атон – Света Гора (Athos Agion Oros)
6. Залези над гръцките острови (5-3): С лодка край Атон
7. Пoклонение в етрополския манастир „Света Троица”
8. Скитът „Свети Андрей“ в Атон
9. Манастир Трескавец в пламъци
10. Изгубената Сирия (5): Викторина и патриаршеският манастир „Св. Георги Хомейра”
11. Екскурзия из Югозападна България (1): Роженския манастир и Мелник
12. Съвети за пътуване: как да посетим манастирите в Атон

Кой от българска страна е отговорен за справянето с бежанската кризав България? Какви са плановете му?

До март тази година трябваше да бъде приета Национална програма за интеграция на бежанците в Република България (2014 – 2016). Все още не съм открила такъв документ на сайта на Държавната агенция за бежанците. Всъщност, макар че съм доброволец към ДАБ, аз не знам дали тази институция ще бъде официално отговорна за интегрирането на получилите закрила у нас. Нямам представа дали някоя друга институция ще бъде отговорна … всъщност когато става въпрос за това в една страна легално да пребивават хора, тези хора влизат в досег с много институции, така че по един или друг начин всяка от тях трябва да бъде отговорна. Би било добре, обаче, между тези институции да съществува някаква координация по определени проблеми, а когато става въпрос за специфична група хора, би било добре една от институциите да играе ролята на координатор. Изглежда логично когато става въпрос за бежанците в България, това да бъде ДАБ. Предстои да разберем дали ще има такава координираща институция и дали тя ще бъде ДАБ. Сега е отвъд средата на април, 2014, а в страната ни се случва нещо, което някои хора определят като бежанска криза.

Какъв е броят на търсещите и получилите закрила у нас? Колко от тях остават в страната?

Около 6 хиляди са търсещите закрила у нас. Половината от тях живеят в лагери. Около 4 хиляди са хората получили закрила у нас през 2013 и 2014 година. Не е известно колко от тях са в страната. Не е известно колко от заминалите ще се върнат.  Страните от ЕС нямат еднаква политика спрямо гражданите от трети страни (т.е. извън ЕС), които са получили закрила у нас. В общия случай получилите хуманитарен статут би трябвало да пътуват с визи до повечето страни, а тези с бежански статут пътуват без визи до много страни. И едните, и другите имат право да пребивават до 90 дни. Би трябвало след това да ги връщат у нас.

Доскоро всички получили закрила, които се опитваха да стигнат до Западна Европа успяваха и при това без визи. Освен това, противно на известните ми правила, успяваха да останат и да получават социални помощи, с които да оцеляват безпроблемно, започваха да учат езика на страната, а децата им тръгваха на училище.

Наскоро Европа официално припомни правилата, които започнаха да се прилагат – най-вече за тези, които се опитват да заминат без виза с цел да се установят извън България. Въпреки това, получилите закрила у нас  продължават да гледат с надежда навън; тези, които успяват да набавят пари за билети, опитват, а на някои им се получава.

Нямаме никаква яснота и сигурност по въпроса дали желаещите ще успеят да заминат и да се установят извън България.

Какво се случва с тези, които получават статут и все още са тук?

Те имат нужда от покрив над главата, средства за оцеляване и лични документи. Проблемът с осигуряването на покрив над главата остава такъв, какъвто го описах в началото на ноември. Би било хубаво ако получилите закрила остават за няколко месеца в лагерите – докато получат български документи, за да понаучат български, както и други важни за оцеляването неща. Не знам, обаче, дали това ще се случи. Според статистиките в сайта на ДАБ, в лагерите има места, а от медиите научаваме, че в момента влизащите в страната са по-малко от извежданите от страната.

Хората са притеснени и изнервени от факта, че нямат пари и покрив над главата, а още по-малко някаква яснота какво им предстои. Много от тях дори не могат да кандидатстват за лични документи, защото нямат постоянен адрес, на който да се регистрират. Би било добра идея държавата да реши този проблем като предостави адресите на лагерите като постоянни.

Колко образовани и интелигентни са бежанците? Колко различни са от нас? Можем ли да открием нещо положително в ситуацията?

Да, можем да я използваме за да се научим как да се справяме устойчиво с редица проблеми в нашата страна, да открием слабите места в нормативните уредби, да променим механизмите, които ни пречат вместо да ни помагат.

Можем да използваме потенциала на новодошлите за да стартираме нови бизнеси, които да създават работни места не само за тях. Може да се появят повече социални предприемачи.

Противно на някои предположения, повечето бежанци са грамотни и не по-малко интелигетни от нас, българите. Сред тях има немалко хора с висше образование, както и недозавършили студенти. На сайта на ДАБ има официална статистика за това с какво ниво на образование са търсещите закрила. Без образование са 12 % от потърсилите закрила през март. В тази статистика се включват и новородените.

Сред тях има немалко хора, които успяват да направят от нищо нещо, и то не само за себе си, а и за много други хора. А преобладаващата част от тях, сирийците, са доста близки до нас като светоусещане  - за добро или лошо :)Можем да научим доста неща от по-различните от нас – от идващите от черна Африка, от които кой знае защо настояваме да се отървем. Аз лично се надявам поне част от тях да останат и да ни научат на смирение, търпение и умение да откриваме положителното и в най-трудните ситуации, на фино и добронамерено чувство за хумор, да ни припомнят, че приоритетите биха могли да се подреждат и по друг начин.

Filed under: активизъм, бежанци и имигранти Tagged: Бежанци

В понеделник писах как може лесно да подадем жалбаза това, че са използвали личните ни данни в подписките на партиите. Към статията пуснах анкета за онези, които са открили ЕГН-то си без да са се подписвали. Спрях анкетата днес в 10 часа и за точно три дни и половина 186 души бяха подали сигнал. Не зачетох 22 от записите. Повечето бяха повторения, а 3-4 бяха написани на ръка вместо копирани от страницата на ЦИК. Дори с тях обаче резултатите не изглеждат различно. Сигналите посочват 167 нарушения, защото трима души са открили ЕГН-то си в списъците на повече от една партия.

Натиснете снимката за пълен размер на графиката.

Резултатите

В този Google Docs документще намерите резултатите сортирани по брой нарушения, съотношение нарушения/подписи в списъците, подписи в списъците и ред на регистрация в ЦИК. Реших да не споделям оригиналните сигнали, защото в доста от тях има лична информация. Тук може да свалите таблицата и като Excel файл.

Вижда се ясно, че най-много сигнали има за Съюза на комунистите. Следва ги България без цензура, две националистически партии и Християндемократите. Коалиция за България има 3 сигнала. ГЕРБ – 1, а АБВ и ДПС – 0.

Важно е да се разбере

Важна подробност при тези резултати, че не мога да потвърдя или отхвърля нито един от тези сигнали. Попълнилите анкетата твърдят, че са открили ЕГН-то си в даден списък и че не са се подписвали сами. Целта тук е просто да измерим приблизителното разпределение на проблемите подписи.

Попълването на анкетата не е еквивалентно на жалба до Комисията за защита на личните данни. Това трябва да направите личнои става сравнително лесно. Важно е да знаем, че доказването на престъпление или административно нарушение ще е изключително трудно. Първото е отговорност на прокуратурата, а второто – на КЗЛД. Първо, трябва да се докаже извън всякакво съмнение, че подписът е фалшифициран. Второ, трябва да се докаже, че личните данни на даден човек са използвани без неговото съгласие. За целта вече се провеждат разпити. Защитата на партиите ще бъде, че законът не изисква от активистите им да искат лични карти и да потвърждават подписите. Ако това не проработи ще кажат, че те не са отговорни за действията на отделни активисти.

Спекулации с нарушенията

Във вторник пуснах предварителна справка от 87 сигнала. Споделих таблица подобна на горната във Facebook и в коментарите в този блог. В сряда сутринта научих, че Afera.bg са копирали таблицата ми, но са подменили цифрите добавяйки между 15 и 25 нарушения на ГЕРБ, РБ и АБВ. Париите от управляващата коалиция са непокътнати. Днес статията вече е свалена, но може да се намери в Google Cache. Сравнение на двете таблици ще намерите на стената мивъв Facebook. Във връзка с тази публикация на Afera.bg, вчера ЦИК излезе със становище, което виждам, че са повторили днес:

По повод публикувани в медии данни за броя на граждани, заявили злоупотреба с лични данни от регистрирани за участие в изборите партии и коалиции, и свързаните с тези злоупотреби регистрирани партии и коалиции, Централната избирателна комисия уведомява, че такива данни не са предоставяни от Централната избирателна комисия.

Централната избирателна комисия не извършва подобно обобщаване и обявяване на данни, които са обект на проверка от други компетентни органи – Комисията за защита на личните данни и Прокуратурата на Република България.

Костинброд в нова опаковка

След като нещата се проточат, прокуратурата си измие ръцете, че не може да докаже престъпления, а КЗЛД обърне дефинициите както им е удобно този път, за нас ще остане само горчивият вкус на изметен под килима скандал. Получава се същото, както с Костинбродската печатница на миналите избори – не е ясно какво се е случило; обществена тайна е, че е стандартна практика и всички партии го правят; някой се е сетил да го осветли и използва като политически коз; става скандал, медиите наскачат като хиени и всички забравяме за какво са изборите реално.

Истината е, че таблицата и цифрите от анкетата нямат никакво значение. 180 сигнала за нарушения на база 132000 подписа предадени от париите е нищо. Проблемът не е в ЦИК или в работата на формуляра, както писах преди няколко дни. Проблемът не е в партиите, макар точно липсата на морал в лидерите на всяка една от тях да е довела пряко или косвено до фалшификациите. Проблемът е в начина на събиране на тези подписи и практиката на партиите в конкретния случай.

По-големият проблем обаче е, че въобще говорим за това. В последните месеци не съм чул една дума за работата на европарламента, за досегашната работа на евродепутатите или за новите кандидати. Изключение правят няколко муцуни, които коментираме не заради качествата им, а заради острата липса на такива и скандалите свързани с тях. Тези избори можеха да са спокойно за кмет или директор на тоалетна и нищо нямаше да се промени в обществения дебат или коментарите на медиите.

Към Филипините (1)- Лястовиците са тук, при нас…

Хората. Най-важното и най-интересното нещо в една страна. И на Луната е интересно да се отиде, но засега няма хора. Когато се засели, може да полетя и аз…

- Вие имате сняг?! Колко хубаво… – възкликва замечтано Антонио. – А аз, откакто съм се родил, не съм виждал сняг… – Ела в България, ще видиш. – О, много е далеч и много скъпо… – замисля се.- В Щатите имат няколко сезона, а вие имате ли? –
Обяснявам, клати глава, трудно му е да си представи какво ли е времето извън лятото, какво е очакването от смяната на сезоните, непрекъснатата промяна.
- И ние имаме зима – подхваща гордо филипинецът – януари и февруари, но я наричаме „хладен бриз”.

Антонио

Видях им зимата – 30 градуса горещина, даже и нощем не се разхлажда кой знае колко. Какво ли ще е лятото, мислех си. Ами същото, ето, вече е лято. „Най-после лято!” – този трогателен възглас на една реклама в мола ме разсмя от сърце. Че не е ли тук вечно лято! Но ако не обявиш кога е жаркият сезон, как ще определиш ваканцията на децата и лятната отпуска – хората са избрали април и май да са това жадувано време. Веднага след ваканцията – през юни – започва новата учебна година.

В моя живот сезоните винаги са се сменяли и птиците са отлитали на юг, никога на север. Вечно лято… дали е вечен рай…

Братчета на моста за Олонгапо

Братовчедка им дойде да ги прибере, къде са тръгнали сами...

Сега да внеса малко яснота по темата. Всеки знае, че в тропиците сезоните са два – сух и дъждовен (от юни до края на септември), и тук е така. Средната годишна температура във Филипините е 27 градуса.Просто на местните хора им е приятно да поразнообразят сезонността. Например боти и ботуши можеш да си купиш през цялата година, не че се налага, ами така – модно е. И гледаш в знойния ден девойки по къси панталонки и с много сериозни зимни ботуши…

Парк, създаден от доброволци

Лицей

Има и други наши навици, които тук са безнадеждни – като парфюмирането. И най-трайният аромат се задържа не повече от минута, може би затова разкошните тропически цветя най-често са без мирис.

В новата страна, особено ако е далечна, човек придобива навици, присъщи за живота там.

Едва сега осъзнавам колко много ми е помогнал китайският опит за вникването в азиатската душа. С открито лице и на висотата на човека, подходът на съпричастност е начинът за най-пълно разбиране и дава вписания поглед.

Един от мостовете, който свързват Олонгапо със Свободната зона, вдясно - Харбър пойнт, най-новият мол

С постоянния звън на цикадите бяхме свикнали още от Китай, а с дружелюбните и усмихнати хора – просто им се радваш. Бяха ми казали, че филипинците са добронамерени и щастливи, но топлотата им надмина очакванията ми. Усмивката им не е дежурна и служебна, както е в много западни страни, а чиста и детска, всеки ден стопля сърцето ми.
Но ще мога ли да намеря най-скъпоценния бисер – този на приятелството…

Запознанството ми с филипинци започна още на летището в Доха. Имахме престой половината нощ. Много скоро разбрах, че дребните хора, които грейват в усмивка, щом ви заговорят, са от тази островна страна. Разговорът тръгва естествено и дългите часове в препълнената чакалня се стопяват неусетно. Спътничката ми е от остров Себу и се връща у дома след почивка. Кутиите с играчки, които се подават от сака й, издават кой я чака. Това лице, а и много други по-късно, запомних с усмивката, сигурно е на герба на страната…

Филипински учител

Върнънт вика за снимка колежките си, учителки, които придружават учениците си на национално състезание

Мис Олонгапо, преснимах снимката й в мола

Неизбежни са сравненията с предния ми азиатски опит – Китай. Там също така мило ни се радваха, но в техните реакции имаше и много изненада – горе-долу като при среща с извънземни, така се и чувствахме, вървейки по улиците. Всеки, който не прилича на нас, привлича нашето внимание… Тук, в Субик, изненада няма, свикнали са отдавна с присъствието на белите. Получавам поздрави и усмивки навсякъде, където се появя. Отначало си мислех, че това е изискване към персонала на хотелите и магазините. Приятелката ми Полин е вече двадесет дни в Манила, грижи се за болната си кръстница, и няма кого да попитам. Много скоро забелязах, че и напълно непознати хора по улицата се радват да ме видят. Един поклон ми помогна да разбуля загадката.

В Градския музей - Ulo ng Apo - вождът, на когото е кръстен Олонгапо

Трогна ме особено и ме смути един слабичък старец, с когото се разминах на улицата. Всъщност не успях да се размина просто така, както би станало у нас. Щом ме видя, дядото започна дълбоко да се кланя и да ме приветства. Ужасно се притесних и му отговорих на поклона, което го накара да запревива още повече крехката си фигура. В този миг ми просветна – спокойно, Натали, не се стъписвай толкова. Нямаш заслуги за тези поклони, те не са предназначени за теб. Изпратени са на хилядите бели хора, които са живели и работили тук през вековете, тях вижда в твое лице старецът, на тях благодари. Получи ги ти благодарение на случайното обстоятелство, че си представител на същата раса, ти си само посланикът на този неочакван прилив на любов. Отдъхнах си. Когато въоръженият полицай, на пост пред националната банка ми се усмихна и се поклони дълбоко, вече бях подготвена.

Испанците пристигат в залива Субик

Стереотипът е, че колонизаторите са едни жестоки хора, които завладяват по-слабите народи и ги експлоатират безогледно. Както е обикновено в живота, монетата има и друга страна. Когато дойде на място, човек с изненада научава, че освен да получават от местните труд и блага, завоевателите са им давали много – научили са ги на много неща. Замислих се над това, докато гледах фигурите на испанеца и филипинеца един до друг в Градския музей на Олонгапо, бяха представени като по-голям брат, който учи нещо по-малкия.

Испанец и филипинец

Интересно какво е отношението на съвременните филипинци към техните някогашни колонизатори. Попитах Полин – едно интелигентно и зряло за възрастта си момиче. Тя се усмихна смутено: „И така, и така… Те са ни дали религията.”

Кораб на испанските колонизатори

Вярата. Нещо изключително важно за един от най-религиозните народи в света. Около 90 процента от филипинците са римокатолици, при това вярата им е дълбока и искрена. „Испанците са ни учили всяка неделя да ходим на църква, а учителят ни в гимназията каза, че те самите не го правят…” – с лек упрек, като дете, хванало родителя си в простъпка, добави младата ми приятелка. Филипинците обаче ходят и са щастливи от това. Всъщност много са нещата, които ги правят щастливи – просто животът, той трябва да се живее весело и максимално, защото е кратък. Когато не говори, филипинецът пее – навсякъде – и по улиците, и на работното място, ако то позволява. Касиерката в супера, докато чака да си подредите продуктите, момчето, което ги прибира в кесии, персоналът в хотела, дори полицаят на пост, колкото и несериозно да изглежда. Всички.

С Полин и Чини се запознах на една служебна вечеря. Нашият домакин беше поканил и дъщеря си Полин, както и секретарката Чини – наскоро завършили колеж девойки, за да свикват да общуват и работят с чужденци. Прочувствената му реч към нас в началото послужи едновременно и като образец за момичетата.


Веднага след официалната част се заговорихме и, както става между сродни души, бързо се сближихме. Имах планове да видя толкова много места, проблемът обаче се оказа липсата на градски транспорт. Разстоянията в нашата Свободна зона са огромни, тя заема площ от 700 квадратни километра и не бих могла да викам такси за всяко пътуване. Оказа се, за радост, че Полин шофира и има кола.

Така след два дни приятелките ми ме взеха от хотела и отидохме на плаж. Щом сме на остров, накъдето и да тръгнеш, все ще стигнеш до вода, мислех си. Но тук не е така. Плажовете са няколко, специално поддържани да стават и за плуване – с предпазни мрежи против акули – и са доста отдалечени.. Пътувахме близо час, докато стигнем до “All Hands Beach” (плажът „Всички ръце”).

Февруарско утро на плажа

Каква безбрежност… Плажът е широк, бял и пуст, извън сезона сме (мен ако питат, какво му е на сезона – топло и сухо, морето бистро като планински извор, с една светла кристална синина. Водата топла.)

Кристална вода

За сезон броят само април и май, както вече споменах, те имат честта да са лято. Морето едва диша – почти невидими дантелени вълнички припляскват леко. Върху светлото му лице тук- таме се полюшват малки салчета – това са платформи за гмуркане. Вижда се и докъде стигат мрежите против акули.

В далечината е планината Чинко Пикос, част от полуостров Редондо

Само един служител, обут с гумени ботуши, гази из плитчината и събира от дъното морски таралежи в торба, подготвя плажа за първите туристи.

Човекът почиства дъното от таралежи, зад него се вижда платформа за гмуркане

Убождането на иглокожите е опасно и болезнено, може да предизвика парализа. Мястото е закътано, заливът не позволява големи вълни, по други острови са местата за сърф.

Морски таралежи

Усмихнатата касиерка, в момента бездейна, реши да ни разведе и да ни покаже бунгалата. Но преди да стигнем до тях, спряхме до една кошара от бамбукови пръти: - „Това е гнездото на костенурките.– започна разказа си тя. - Морските костенурки са в беда по целия свят. Но ние активно защитаваме гнездата и новоизлюпените малки.

Гнездото на морските костенурки

През декември, когато наближи времето за снасяне на яйцата, оставяме свободен коридор между противоакулните преграждения и зачакваме. Всяка година, в едни и същи нощи, около полунощ, от водата изплуват костенурките. Ние дебнем тяхната поява и веднага изгасяме всички лампи по плажа. Виждаме на лунната светлина как едрите животни (някои и до два метра) излизат от водата и тръгват тромаво по пясъка да си търсят подходящо място за гнездо. С предните си крака майките копаят земята, а със задните я изблъскват настрана. Работата протича бавно, с почивки. Когато изровената яма е достатъчно голяма, костенурката снася от 130 до 200 яйца и веднага започва да засипва гнездото като утъпква и изравнява пясъка. Не остават никакви следи от ямата, но хората са запомнили мястото. Преди да се завърне във водата, майката започва да плаче - как няма да плаче, оставила е толкова бебета сами на сушата… Бащите не излизат, те чакат в морето, някъде наблизо.

Отляво Полин, касиерката и Чини

На другия ден хората, които се грижим за потомството на влечугите, пренасяме яйцата в кошарата на безопасно място и ги заравяме отново. Минават много хора, деца играят в пясъка… Но въпреки всички мерки, след около два месеца от снесените яйца се излюпват едва половината малки. Инстинктът им показва вярната посока към морето и те се връщат у дома, но малко от тях оцеляват, тъй като попадат в устата на хищните риби.”

Строят предпазна стена срещу големите вълни

Бунгало на плажа

След като ни показа бунгалата и различни увеселителни места, добрата жена ни изпрати до колата отново с усмивка на уста. Решихме, че пак ще се върнем, за да се погмуркаме и поехме обратния път.

Мангово дърво

Този път бяхме със служебния шофьор

Автор:Наталия Бояджиева
Снимки:Наталия Бояджиева