Доста често се прибирам по ниекое време, отварям хладиника и хоп изненада – няма нищо за ядене.

Foodpandaе международна система за поръчки на храна, която вече оперира и в България. Работи като сайт или като ап за андроиди въйфон.

Пандата използва геолокация и на първа стъпка ще се опита да предсткаже къде се намираш в момента. За София отгатва улицата, но не и конкретния адрес, което е и технически невъзможно. По-натам ти показва списък с ресторантите, които предлагат доставка до района. Можеш да избираш от менюто им и не забелязах да слагат някаква надценка. За първа поръчка се налага да направиш лесна регистрация.

Foodpanda работи като агрегатор на индивидуалните услуги на ресторантите явно идеята е да откриеш какво има наоколо и горе-долу на какви цени работят. Например отиваш на купон в Дружба, храната свършва още в 9 часа, вадиш си телефона и поръчваш някаква пицичка. Блясваш като бог на кибертехнологиите и за първи път смартфона ти върши някаква конкретна работа.

Качеството на услугата е добро, но все пак е лимитирано от качеството на наличните ресторанти. Например никой не работи след 12 вечерта и рядко нещата идват за време под 1 час. Услугата е една и съща с това да се обадиш в конкретния ресторант по телефона.

Като цяло си струва да си инсталираш ап-а и да го имаш на въоръжение.

Лекторите на Форум Заедно 2014: ЦВЕТЕЛИНА ЙОСИФОВА

Цветелина Йосифова е психотерапевт – психодрама-терапевт и първият групов аналитик в България. Интересът й към изкуствата, групите, човешките отношения и изразяването на преживявания преди време я отвеждат в домовете за деца без родители, при бездомните и я сблъскват със социалните и емоционални гета на обществото ни. В опита ѝ изкуството да привиди и припознае социалното си измерение като включи в културата историята на един изоставен и забравен човек или група, тя достига до обратната страна на нещата където човешкото страдание, психологическа нищета и пълният разпад на човешки отношения са най-спешните обществени нужди.

В професионалния си път Цветелина Йосифова често прави неща заедно. Тя е съ-основател и ръководител на Центъра за култура и дебат „Червената къща”. Съ-основател и преподавател в магистърска програма „Артистични психо-социални практики” на Нов български университет. Съ-учредител и председател на УС на Българското общество по групова анализа и групови процеси. Свързваме името ѝ с различни социални, образователни и културни инициативи и проекти като Изкуство за социална промяна, Group Analysis Sofia Project, Преходни пространства, Фонд за дебютни проекти, Лятна академия за изпълнителски изкуства – София (1997-2001) и др.

Освен психотерапевтичното си образование, което се случва тук (психодрама, социометрия и групова терапия) и в Университет „Зигмунд Фройд” във Виена (психоанализа и групова анализа), Цветелина Йосифова е учила театър и има магистърска степен по икономика. Има публикации в областта на психотерапията, социалните дейности, изкуствата и културата.

––

Каква история ще ни разкажеш на Форум Заедно?
За неуловимите и неизказани неща на съществуването заедно. За преживяването да бъдем повече от Аз. За чувствата и емоционалния опит при срещата с другия. За това как разбираме нещата и хората извън нас. За семейството, групите и общностите. И за обратна страна на нещата…

Какво би написала за себе си в сайт за запознанства?
Интересувам се от човешката природа. Предлагам разбиране и търпение. Търся време да изпробвам идеите си.

Откъде идваш?
От движението, мисълта и театъра.

Какво си оставила зад гърба си?
Някои от своите бели петна.

Накъде отиваш?
Към тълкуване и осмисляне на предстоящото.

Къде те намираме?
Там където съм майка, приятел, партньор, изследовател на чувствата – човек, който живее едновременно поне два живота…

Като какъв човек би искала да те запомнят?
Като някой, който цени свободата и отстоява идеите си.

Какво правиш, когато не знаеш какво да правиш?
Отчайвам се. Ядосвам се. Смирявам се. Опитвам да видя обратната страна на нещата…

Кое е първото правило, което би написала в „Ръководство как да живеем заедно”?
Да погледнем през очите на другия.

Кое е камъчето, което обръща каруцата?
Незачитането на чувствата и преживяванията на другите.

Какво трябва да загубиш, за да намериш себе си?
Да напуснеш всички свои убежища.

Коя българска поговорка би пренаписала?
Петима Петко не чакат, а трябва…

Ако можеше, на кого би влязла в кожата?
На сина си Йосиф, за да се завърна в Райската градина…

Колко тежи щастието?
То е безтегловно(ст).

Заедно сме…?
Цялостни.

––

Форум Заедно
27 април 2014

Регистрирай се >>

Нели Лишковсказа „Граници на забавяне” от Пламен Антов

  „Граници на забавяне” е бавна книга.Тя не само е писана бавно по думите на автора си, но трябва и да се чете бавно.

  В „Животът е недостатъчен” веднага ме грабна особената смислова и граматическа игра. Игра с аз-а. Веднъж авторът говори от 1л. ед. ч., после – като наблюдател – в 3л.ед.ч., а веднага след това – преминава на „ти”.

  Подобно на плаващи пясъци. Имах усещането за една феерична и завладяваща словеснаподвижност. За някаква нестабилна, но много симпатична основа под краката си, която всеки момент можеше да ми се изплъзне. Думите и изразите се преплитат, изместват едни други, заграждат се едни други, поглъщат се едни други.

  В следващия разказ „Други градове: изгубвания” главният герой също се движи сред подобни смислови плаващи пясъци. Него го интересува най-вече – и аз покрай него се замислих за – „метафората на водата”. Нейните състояния: дъжд, тиня, пара и как те попиват в целия образ на описвания град. А този образ на града бива бавно, но с удоволствие разчленяван на стотици отделни късчета. Град, съчленен от франгментите, попаднали в обектива на героя-фотограф.

  История, също съставена от фрагментите на едно минало.

  Тази фрагментарност обаче отсъства в цялото. В самото тяло на разказа. Той е монолитен, единен, здраво споен от своите вътрешни смислови връзки. И не само фотографираният град, но и самият разказ е подобен на венецианска маска, в която е важна не толкова „маската, а празнотата на отсъстващото в нея око”.

  Портретът на ловуващия хищник се появява при срещата на героя с пушещата жена с огненочервена коса, приседнала на каменния перваз до кладенеца. Хищникът е смутен и объркан.Има защо.

  Самото малко площадче също прилича на дъно на кладенец, от който няма измъкване.

  Да, това е дебнещият хищник с фотоапарат, който заковава жестове с „карфицата на привичното си изщракване”.

  Дебне.

  Какво? Само жестове ли? Лица, състояния, пози? Минало или настояще? Или нещо друго. Нещо отвъд видимото, над физическото.

  И това нещонеудържимо привлича фотографа, който наподобява на ловуващ хищник, привлечен от местата за водопой, „където се събират тревопасните”.

  Героят в тази история снима детайли, от които после слепя един нов образ. Но не образа на града, а на своето минало. Открадва от непознатото момиче очите. От друга жена – ръката ѝ с цигара между пръстите.От трета – косите.

  Подрежда старателно своя пъзел. Събира бавно, методично, но особено настоятелно един образ от фрагменти. Отделни части, късчета, които съзнателно краде.Присвоява си ги от различни хора. Коси, ръце, очи.

  Фотографът отнема онова, което не може да има. Което не му принадлежи. Присвоява си чужди животи. Взема си чужда тъга и чуждо щастие.

  А може би само си въобразява всичко? Съчинява един измислен образ на едно измилено момиче от преди двайсет години. Никога несъществуващо момиче. Никога несъществуващо минало.

  Никога несъществуващ живот.

  Люшкането между действителност и въображение става все по-осезаемо в края на разказа. Границата между реално и имагинерно – все по-отчетлива. Докато се стигне до съзнанието, че целият този град, хора, животи, са „измамни, двусмислени, двулични, двупосочни”.

  Колкото повече навлиза в пластовете на града, хората и животите – толкова по-чувствително винаги достига до себе си.

  Тази нишка продължава развитието си и в следващите два разказа „Нещо странно познато” и „Бащата”.

  В първият разказ вниманието веднага бива привлечено от едно 13-годишно момиче с брадва в гората. И отново – то е наблюдавано от героя. През ограничения окуляр на някакъв уред. Този път това не е фотоапарат, но има същото предназначение – да фокусира, приближава, събира частите, подреждайки ги в една по-мащабна и ясна картина.

  Тук в центъра на вниманието пак е удоволствието да си воайор.И откритието, че добрият разказ или роман се пише сам. Авторът може единствено да зададе темата, един-двама от действащите лица и общата атмосфера.

…всеки разказ започва от една смътна мелодия, която е зазвучала някъде дълбоко в теб…

  А тук мелодията е не само загадъчна, но и с предчувствие за зло.

  Друга особеност в „Граници на забавяне” са бележките до редактора. Те винаги звучат обяснително, което е разбираемо, но и някак извинително. Те са писателското извинение не толкова към редактора, колкото към читателя на тези истории.

  Защото авторът никога не е сигурен в нищо. Но пък всички истински писатели са точно такива.

  В „Бащата” историята е разказана от дъщерята на писателя. Момичето случайно открива тайният дневник на баща си, в който той описва своята истинска страст. Забранена страст – към собствената си дъщеря. Потресена от откритието момичето взима решение да убие баща си.И го прави, инсценирайки нещастен случай.

…прочетеният живот – това винаги е един чужд живот, друг живот…

  Жестоката истина в края на историята,разкрита от майката, отрезвява убийцата. Тя обяснява на дъщеря си, че баща ѝ е страдал от тежко заболяване. А този таен дневник е трябвало да бъде написан от него. Защото това изобщо не е дневник, а лечение за болното му въображение.Терапия, назначена от лекар.

  И колко точни са думите, казани по повод на изпития алкохол, но напълно валидни и за болните въображения. Защото наистина загубата на идентичността след изпития алкохол води след себе си Древните, които винаги дебнат в нас. Отваря вратите пред тях.

  В последният разказ „Пигмалион” на преден план отново излиза фрагментарността. Но тук това са отделни записки, бележки, изрезки, наброски по салфетки и полета на вестници. Те отново изграждат един точно определен образ. Образът на един ненаписан роман. Ненаписаната история на един живот.

  Служителят от литературния музей взима един мукавен куфар със записки на починалия поет, за да прецени дали имат някаква стойност, за да бъдат архивирани. В процеса на работа и четене, той открива, че това не са просто нахвърляни мисли, а е цял един „роман в насипно състояние”. Една идея за роман.

  Сюжетът на този роман е условно автобиографичен, тъй като „поетите са егоцентрични същества и ако пишат романи, те са винаги автобиографични”.

  Накрая музейният работник попада на една бележка, в която починалият е отбелязал, че това е книга-чудовище, която не бива да бъде написана. Защото всяка завършена творба е „надгробният знак за една смърт – собствената”.

  Което от друга страна е напълно достатъчно като оправдание за самия музеен труженик да не довърши собствения си роман.

  В „Граници на забавяне” има не само фрагменти и детайли. Образи и истории. Минало и настояще. В тези разкази и новели присъства мисълта за невъзможността за живеене. Съзнанието за човешката обреченост на не-живот, в най-чист вид. Защото онази пълнота и цялостност, позната от класическата литература и толкова обичана от нея – всъщност не може да съществува. Не бива да съществува.

  Животът е отделно парченце, едно късче. Само детайл от нещо друго. Много по-голямо и по-вълнуващо.

  И именно в това се крие вълшебството. Магията да си на границата.

  Чудото да си жив.

ако започнеш да пишеш в Гугъл …

и да, готова съм дълго да споря защо и как България не е бедна, но за това отделен пост, скоро

мда …

ох …

и това да …

и тук

so why do we dream

днес говорих по темата по Дарик Радио, по покана на Андрей Славейков и на въпроса му в края и все пак как аз бих довършила въпроса казах моята версия “защо в България е толкова трудно да се случи промяната” и Андрей попита “а кой трябва да я случи” отговорих “ние”

интервюто е тук

време е за промяна
#ДЕОС #промяна #България

Изт:http://agilitrix.com/

Винаги, често, понякога, всеки е изправен пред избор.

Изборът, обикновено, не е особено богат:

Да или Не.

На ляво или на дясно.

Със или без.

Пред такива избори сме изправени.

И се нуждаем от критерий.

Ето ви три здравословни критерия:

1/ Честно ли е?

Най-вече пред самия мен? Ще изневеря ли на Природата си, ако направя това? Хората с такъв критерий никога не изпадат в компромис. Те дори не знаят какво е компромис. Просто не им се е налагало да разберат.

2/ Справедливо ли е?

Не само за мен, но и за всички останали? Простият човек, когато спечели, печели така, че да загубят всички останали. Мъдрият, дори да загуби, губи така, че да спечелят всички останали…

3/ Елегантно ли е?

Много важен критерий! Танцът е елегантен. Женският оргазъм е елегантен. Дъгата също е елегантна. Северното сияние е елегантно. Елегантни са всички неща, които отговарят на горните два критерия, плюс щипка изтънченост на вкус. От малко финес никой не е умрял. Елегантно ли е да счупиш някому двата крака? Естествено, че не. Естествен (и елегантен) е цъфтежът на пролетните дръвчета. Старайте се изборите ви да приличат на тях…

Никога не е въпрос на избор. Винаги е въпрос на критерий.

Тихомир Димитров

Както някои от вас може би помнят, преди време публикувахме статията "Криви ли сме?". В нея започнахме темата за връзката между тренирането, ежедневните двигателни навици и видовете отклонения в естествената стойка на тялото. В първата статия обобщихме най-често срещаните изкривявания в горната част на тялото, и то тези, които по-скоро нямат пряка връзка с гръбначния стълб. В тази част ще си поговорим за останалите.

Позиция на таза и гръбначния стълб

Гръбнакът и тазът са две пряко свързани неща, и почти винаги промяната в позицията на едното кара другото да компенсира, като също промени своята. Понякога това е ясно забележимо, понякога почти не си личи, затова условно ще разделим изкривяванията на такива, които са далеч от таза и влияят минимално на позицията му, и такива, които видимо я променят. Тук имаме доста различни възможности за изкривяване, в няколко направления, но ще се спрем на най-често срещаните.

Кой е прав, кой - крив?

Като начало, нека разгледаме изкривяванията по гръбначния стълб, които са по-далеч от таза, в горната част на гръбнака. Помните ли, че в първата част си говорихме за forward head posture, т.е. издадена напред глава?  Е, това всъщност е пример за изкривяване в шийния дял на гръбначния стълб.

Другата най-често срещана аномалия, която в огромен процент от случаите е комбинирана с "издадена напред глава", е прекомерно увеличената гръбначна кифоза, състояние, познато ни като "изгърбване".

Замислете се – сигурен съм, че всеки от вас моментално ще се сети за познат, който е изгърбен. Всъщност, обърнете внимание на собствените си гръб и глава, докато четете тази статия. Ако гръбнакът ви прилича на питанка  – за това си говорим.

Толкова много хора имат този проблем, че той може да се приеме за съвсем нормален, дотолкова, че да не му се обърне никакво внимание. Проблемът обаче си е налице, и то с потенциал да стане доста по-сериозен с времето.

Причините за него са много – прекаленото седене в изчанчени пози в ежедневието, мъкненето на тежки чанти и раници, слабата постурална мускулатура, небалансираното трениране (което може да допълни и засилили вече съществуващи изкривявания), висенето пред компютъра с часове, работата на бюро, икономическата криза и какво ли още не.

Въпреки че се среща толкова често, прекомерната кифоза не е безобидна и може да доведе до различни проблеми и болежки в раменния пояс, гърба и кръста, дори и в работата на вътрешните органи.

Моля, не бъркайте кифозата с прегърбване. Кифоза наричаме естествената извивка на гръбнака, която е нужна за оптималното му функциониране. Проблемът идва, когато тя се увеличи прекалено. Кифозата може да бъде и "изгладена", т.е. да липсва извивка там, където трябва да я има, но това се среща по-рядко.

Сколиоза - асиметрия на гръбнака

Друго изкривяване, което може и да "премести"таза от оптималната му позиция, а може и да не го премести, е сколиозата във или над средната част на гръбнака. Това означава, че вместо да е една права линия, той е изкривен настрани. Оттам едното рамо е по-високо от другото, едната лопатка е по-издадена назад от другата и изглежда, че плешката на човека стърчи, разстоянията между торса и ръцете не са еднакви.

Сколиозите са по-рядко срещани и по-сериозни от прегърбването, като доста често се дължат на структурни изменения в прешлените (поради различни болести, травми или операции) и се повлияват много по-трудно. Възможно е обаче и да бъдат резултат на ежедневни навици – най вече при седене (като се разплуем в някой дълбок и много мек диван, как изглеждат гърбовете ни?), носене на чанта само от едната страна, практикуването на някои спортове или професии, които поставят тялото за дълго в такава позиция. Тук усложненията могат да бъдат подобни на тези при увеличената кифоза, но какви точно ще бъдат зависи от степента и посоката на изкривяването.

Изкривявания, увличащи таза

Нека да видим какво се случва, когато освен кривината в гръбнака, ясно си личи, че нещо не е наред и с позицията на таза:

Първо, представете си една ос, която свързва двете ви тазобедрени стави. В анатомията тя се нарича трансверзална или странична. Какво общо с темата има това ли? Търпение, ще стигнем и дотам.

Представете си сега как тазът може да се върти около тази ос. Всъщност той наистина го прави, и то доста често. За да стане малко по-ясно – имаме илюстрации:

Тук отклоненията от естествената позиция са две: Тазът е завъртян напред (много по-често срещано) или завъртян назад, спрямо трансверзалната ос. Най-ясно това си личи, когато тялото се погледне отстрани:

И двете позиции са неблагоприятни, тъй като поставят лумбалния дял на гръбнака (т.е. кръста)  под напрежение, дори и в ежедневието, а при физическо натоварване то се увеличава многократно.

Увеличена лумбална лордоза

Когато тазът е завъртян напред, става дума за увеличена лумбална лордоза – също много често срещано състояние, което в много случаи е комбинирано и с компенсаторно прегърбване и издадена напред глава.

Една от основните причини за това състояние е слабост/неактивност на седалищните и коремните мускули, както и тези по задната повърхност на бедрата и скъсяване на сгъвачите в тазобедрената става (най-вече псоасите) и дълбоките мускули от двете страни на гръбнака.

Този дисбаланс от своя страна се дължи в голяма степен на прекалено многото седене в ежедневието.  Често се среща при жени, които ходят много на високи токчета или при хора, които са хипермобилни или "много разтегнати". Такова изкривяване почти винаги означава болки в кръста по една или друга причина, като с времето и натоварването опасността да се увреди някой лумбален диск се увеличава значително.

Лумбална сколиоза

В долната част на гръбначния стълб също може да има сколиоза (странично изкривяване), която, дори ако е в лека форма без структурни изменения, може да "наклони"таза на една страна, което най-често кара и горната част на гърба, заедно с раменете, да промени позицията си. Това пък води до мускулни дисбаланси от коленете до средата на гърба. А тези дисбаланси могат да значат болка в кръста или в която и да е от по-големите стави в тялото, дори глезени или рамене, лумбални дискови хернии или неврологични проблеми, които да засегнат и краката.

Позиция на краката

Ще разгледаме няколко случая, в зависимост от ставата, където е проблемът.

Завъртяни навън стъпала (крака)

Става въпрос за стойка "Чарли Чаплин"или позиция на краката с колене и стъпала, сочещи встрани от средната линия на тялото.  Прекалено често срещано - загледайте се в походките на хората по улицата. Всъщност, обърнете внимание и на своята собствена. Накъде сочат пръстите на краката, когато вървите?

Проблемът тук е в тазобедрените стави, и по-точно във факта, че мускулите, завъртащи бедрото навън спрямо тялото са повишили тонуса си, в резултат на което перманентно завъртат крака навън. Според някои автори е най-добре външните ръбове на ходилата да са успоредни при ходене и стоеж, но със сигурност ако те сключват ъгъл от 90^о едно спрямо друго, нещо не е наред. Всъщност, ако този ъгъл е 45^о или повече, най-добре да се поработи за намаляването му. 

Завъртяни навътре стъпала

Среща се и обратното състояние - краката да са завъртяни в тазобедрените стави навътре спрямо средната линия, в резултат на което коленете и стъпалата от едната страна почти сочат към тези от другата. Много по-рядко срещано от предходното, а и причините тук са най-вече структурни. Възможни са и разлики в позицията на левия спрямо десния крак, но това ще разгледаме в друга статия, където ще говорим и за центъра на тежестта.

"Криви"колене

В коленете най-честите изкривявания са два вида – валгусни и варусни изкривявания, т.нар. Х-beine u O-beine. Първото означава стойка, при която коленете са много приближени едно до друго, бедрата са леко завъртяни навътре и краката, погледнати от разстояние, приличат на буквата "Х". Ето как биха могли да изглеждат последните две споменати състояния:

Това най-често се забелязва при жени и момичета и доста по-рядко при представителите на мъжкия пол.  Причината се крие в недостатъчно силната мускулатура, и се оправя лесно с добре планирано трениране.

Второто представлява точно обратното – раздалечени едно от друго колене, бедра леко завъртяни навън или "криви"крака.

Те пък са доста по-често срещани при мъжете, особено при практикуващите футбол. И двата вида аномалии могат да бъдат предпоставка за травми или хронични възпалителни и дегенеративни процеси на големите стави на краката – тазобедрени, колене и глезени, което автоматично значи болка, пречеща в ежедневието. И това е само в най-добрия случай.

Плоскостъпие

Плоскостъпието представлява "пропадане"на нормалния свод на ходилото, породено от намален тонус на мускулите, които го оформят – най-вече сгъвачите на пръстите на краката. Това значи, че арката, която нормално би трябвало да се намира в средата на стъпалото, е запълнена от неактивни мускули и липсва. Това кара глезените да "поддадат", при което се получава следната гледка:

Това не е кой знае какъв козметичен проблем, нали? Все пак кой се заглежда в глезените на човек? Е, тези от нас, чиято работа включва "поправяне"на тялото се заглеждат, и то не с голямо удоволствие. Защото плоскостъпието много често се комбинира с Х-beine, което пък значи изкривявания на всички големи стави на краката – от глезени до тазобедрени. Оттам пък се увлича и тазът, който е свързан с гръбначния стълб... сами се сещате, нищо хубаво.

Защо всичко това е важно?

Всички описани "кривини"по долната част на тялото ни могат да доведат до най-различни неприятности и усложнения. Можем да бъдем почти сигурни, че ако има изкривяване, то рано или късно ще се появи болка в някоя или няколко стави, а ако сме активно спортуващи, рисковете от травми се увеличават многократно.

Да не забравяме, че проблемите, които разгледахме в тази статия, могат да предизвикат и неприятности в горната част на тялото – споменахме за връзката между таз и рамо, например.

Някои уточнения

Все пак трябва да кажем, че не всички възможни изкривявания по тялото зависят 100% от нас и нещата, които правим. Има функционални и структурни, като първите се дължат на факта, че някога някъде нещо се е повредило и тялото ни е започнало да работи неоптимално (или ние така сме го научили).

Структурните пък нямат почти нищо общо с това дали се гърбим пред монитора, дали носим тежка чанта всеки ден с дясната ръка, или пък тазът ни стърчи назад заради високите токчета – причината тук е в самия строеж на част от тялото.

Може да става дума за деформиран прешлен след травма, за вродено изкривяване, перманентно увредени връзки и ставни структури вследствие на продължително натоварване, както и какво ли още не. В такъв случай обаче оперативната намеса би помогнала повече, отколкото упражненията.

Има още един важен момент, който лесно се пропуска – почти никога няма една оптимална позиция на дадена част от тялото за всички възможни ситуации. Какво означава това ли – това, че сте решили да подобрите стойката си е похвално, но не се вманиачавайте. Чувал съм анекдотични реални истории, като тази за здраво момиче, което се навеждало да си върже обувките с напълно прав гръб, защото да се наведеш с крив гръбнак, видиш ли, било опасно и неправилно.

Понякога е съвсем нормално, а дори и по-добре тазът да се завърти много напред или гърбът да се изкриви като питанка – тялото е уникална машина, създадена за движение и с възможности за адаптация към най-различни стимули и ситуации – стремежът към по-добра стойка не би трябвало да ни ограничава.

Много шум за... нещо

За да обобщим всичко казано в двете части на тази статия, ето кои са най-важните моменти:

• Почти всички имаме едно или друго отколонение от оптималната стойка – важно е да си обърнем внимание и да го открием, както и доколко е сериозно.
• Дори и в момента да не изглежда като проблем, дадено изкривяване може да прогресира и да се превърне в такъв след време.
• Ако части от тялото или дадени стави не се намират в оптимална позиция едни спрямо други, това променя механиката на движение и то не само локално. Което пък рано или късно може да означава проблеми и болка.
• Ако някъде вече има болка – може би причината е в някакво изкривяване? Обърнете внимание на това.
• Има структурни и функционални изкривявания. Първите не се повлияват от упражнения и тренировки, вторите до голяма степен могат да бъдат нормализирани с тях.
• Не се вманиачавайте. Въпреки че изброените проблеми и техните възможни последствия могат да звучат страшно, всъщност голяма част от тях се оправят с добре планирано трениране (което включва И разтягане, мобилизации, корективни упражнения) и оптимална техника на упражненията.

Всички от нас имат някакъв вид и форма на отклонение от оптималната стойка - някои по-забележимо, някои не чак толкова. Както обаче вече споменахме - всичко е въпрос на подход. Първата стъпка е да си обърнем внимание, да открием върху какво имаме да работим и в каква степен. А в следващите материали по темата ще си говорим как точно да стане това.

Скъпа Ружа,

Пиша ти във връзка с твоя роман „Дълбоко в деколтето“, който прочетох с подчертан интерес и зяпнала уста. Докато се занимавах с книжното приключение, с което си дарила мен и българския книжен пазар, аз трескаво си записвах цитатите, които най-много са ме впечатлили – те се оказаха толкова много, че се наложи да започна сам себе си да цензурирам и да лишавам бъдещия си Аз от ремарки за творчеството ти.

Признавам си, от много време не бях дочитал книга само за да видя дали може да стане по-зле. Още от самото начало на „Дълбоко в деколтето“, Ружа, аз усетих непримиримата досада, струяща из страниците ѝ.

Идеята ти за повествование през гледната точка на двете гърди на мадмоазел Мюриел, които при това са представени като от мъжки пол и със собствени индивидуалности, безспорно е интересна, ако обаче с разглеждането ѝ от теб се спре дотук. За нещастие, ако читателят започне да чете „Дълбоко в деколтето“отвъд текста на задната корица, ще остане дълбоко разочарован.

Далеч от мисълта, че съм фактор, който може да съветва утвърдени и награждавани писатели като теб, Ружа, но все пак ми се иска да ти споделя някои настроения и забележки около твоя роман.

На първо място, бидейки читател, аз много бих се радвал, ако не получавам цялата информация за емоционалния свят на героите спусната свише от авторовия глас, а бих предпочел техните действия и думи сами да го обрисуват. Наместо това ти просто ми казваш какъв е този или онзи персонаж, с какви качества и пороци се родее и защо аз трябва да го видя именно такъв, а не какъвто иначе с удоволствие бих го интерпретирал. Уви, в случая с „Дълбоко в деколтето“, без авторовия глас да ме напътства сред сложния дълбочинен свят на героите аз не бих разбрал абсолютно нищо.

Ще ми се да отбележа също абсолютно ненужната спорадична поява на нещо, наречено „писателката“ – тя от време на време бива спомената от двете гърди, Жан и Жул, но до края на книгата така и не става ясно защо. Та физически споменаваната писателка не прави нищо отвъд писането на самия текст и появата ѝ в него преспокойно би могла да се зачеркне без „Дълбоко в деколтето“ да загуби безспорните си качества.

При все че твоите герои Жан и Жул са родени от теб като от мъжки пол, то мога да те уверя, че те доста повече принадлежат към палитрата на женските вълнения и емоции. Без аз самият да съм класически критерий за мъжественост, бих намигнал към теб и писателския ти талант, че хленчещите и разплакващи се „фалически“, както ги наричаш, персонажи не крият у себе си почти нищо мъжко, според стереотипа за мъжкия пол, разбира се.

Едва ли ще е особено ценно неоригиналното ми наблюдение за препратката в романа ти към Филип Рот „Гърдата“, която и на първо гледане е очевидна. Много ми допадна как в книгата си ти находчиво си кръстила свой герой Иван Рот, а малко по-късно едната от гърдите дори прочита книгата на Филип Рот и отбелязва, че има и други като нея, т.е. мислещи гърди. Брилянтно!

За сметка на това обаче не ми се понравиха напълно сюжетните ти решения. Стори ми се малко банален, да не кажа скучен, твоят опит да изправиш героинята си и гърдите ѝ пред всички възможни битови проблеми, които едно момиче в големия град може да има, и да не ѝ предложиш съвсем, ама съвсем никаква възможност за оригинална случка или връзка с някого, което да не е писано в хиляди други книги и от хиляди други автори и да не се е случвало на поне милион души по света в последната една минута.

Не мога да не спомена и стила на писане, който аз, въпреки че често съм описван като префърцунен сноб, бих наподобил на достоен за последните страници на женско списание. Малко по-долу съм привел и няколко от по-фрапантните примери за безвкусни опити за докосване до литературата, но уверявам бъдещите ти читатели, че „Дълбоко в деколтето“изобилства с подобни красоти. Тях, дума да няма, не препоръчвам и на най-злия си книжен враг.

Спонтанно се сещам за една сцена в твоята книга, в която едната гърда се шокира от напълно очакваната, но обрисувана като шеметна, развръзка на сюжета с възклицанието: „Кой можеше да предположи!“. Никой, Ружа, не можеше да предположи, освен абсолютно подцененият читател.

Послепис:Скъпа писателко, неколцина мои колеги, книжни блогъри, претръпнаха от възхищение по твоя роман „Дълбоко в деколтето“ и написаха вдъхновяващи ревюта с препоръки за него. Смятам за проява на лош вкус да вмъкна в своето писмо връзки към тях, но вярвам, че читателите на този блог притежават вродената интелигентност и сами да ги открият.

Обещаните цитати:

Жул и Жан го оценяваха, въпреки че той не им обръщаше ни най-малко внимание или може би точно заради това. – с. 48

Мюриел участваше като насън в целувката, за пръв път ѝ се случваше, а сякаш винаги е можела. Коремът ѝ обаче реално се стегна, стрелна я болка в слабините. Болката на желанието. – с. 49

Беше началото на юли, първото лято, което не водеше до нова учебна година. То раздуха жаравата на чувствата и огънят между Мюриел и Филип се разпали. – с. 103

Ранена до кръв от раздялата с Филип, душата ѝ се бе покрила с невидима предпазна коричка, която не допускаше чужденци да проникнат в интимното. – с. 129

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Готина идея – да покажеш на хората колко много боклук има в океана, като ги накараш да го носят. Не океана, боклука. Точно това вероятно си е мислил Фарел Уилямс, когато е решил да започне производството на нова линия дизайнерски дрехи, направени от пластмаса, намерена в океаните и моретата. Уилямс става творчески директор на Bionic Yarnи в сътрудничесво с G-star Rawзапочва да произвежда въпросните дрехи, в частност, дънки. Изходният материал са пластмасови бутилки, изхвърлени от вълните. Фарел казва, че в момента разработват система за събиране на боклука и директно вътре във водата.

Основно производно на инициативата е платформата Parley for the oceans, чиято мисия е да популяризира проблема със замърсяването на океаните и моретата посредством вплитането на лайфстайл и екология. С други думи, като прави дизайнерски предмети с кауза – Parley хората вярват, че това е един от най-ефективните начини да ангажират общественото внимание. И в света бидейки какъвто е, вероятно са ама много прави. Ясна формулировка дава самият Фарел, отговаряйки на въпроса „Какви са целите ви?“:

„Искам да намеря практични начини да направя ангажимента с опазването на Земята достъпен.“, казва той.

В крайна сметка, ако не можем да се надяваме на лични действия, то поне нека има повече хора, които подкрепят каузата за опазване на природата с потребителския си избор. Те ще купуват дънките, компанията ще събира пластмасата и ще ги прави.

Но дано купуващите спрат и да изхвърлят. Според последните проучвания само в Северния атлантически океан вече има над 40 милиона паунда пластмаса. Доклад от 2012 г. сочи, че между 57 000 и 135 000 кита стават жертва на зловещо оплитане в пластмасови отломки. Наред с всички други опасни последствия от замърсяването, морските животинки и рибите бъркат малките парчета пластмаса с храна и ги поглъщат. А вече е доказано, че погълнатата пластмаса уврежда вътрешните органи на рибите, с което започва да се повдига и въпросът за безопасността на морската храна, която ядем ние, човеците.

„Пластмасовите“ дънки ще бъдат намираеми в магазините на G-Star от август.

—

The Vortex Project

Мили пишещи:

Още веднъж ви благодарим, че участвахте в тазгодишния ни Копнеж– тъй много и тъй вдъхновяващи.

Сега ви каним да си получите заслуженото.

~

Ако сте получили писъмце със заглавие „Копнеж за растящо творчество: отличници “ – честито! Всеки от вас има право:

1. Да получи наша книга – хартиена или електронна.

Изборът на е-книгите ни е по-голям. Харесайте си три (аха – три ) от този списък:

• „Да пробудиш драконче“
• „Дивна“
• „Слънце недосегаемо“
• „Пълноземие“
• „Царска заръка“
• „Докосвания“
• „Непоискано добро“
• „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“
• „Тринайсетте цвята на дъгата“
• „Непоискано добро II“
• „За спасяването на света“
• „Играта“
• „Шахтата“

Ако предпочитате хартиена книга, изберете си една от:

• „Дупка в небето“ (препоръчваме за читатели от 6 до 10 год.)
• „Дивна“ (препоръчваме за читатели от 10 год. нагоре)
• „Монетата“ (препоръчваме за читатели от 10 год. нагоре)
• „Бленуващите кристали“ (препоръчваме за читатели от 15 год. нагоре)
• „Слънце недосегаемо“ (препоръчваме за читатели от 15 год. нагоре)

2. Да публикуваме онлайн текстовете, с които грабнахте умовете и сърцата на журито. (По-точно журитата – бяхме три различни.)

Искате ли? Пишете ни „Публикувайте ме!“ – и през май и летните месеци текстовете ви ще се появят в сайтовете ни.

(Ако искате да участвате в други конкурси с тях, вероятно ще е по-добре да не ги публикуваме. Иначе може да не ви ги приемат – а те, вярваме, заслужават.)

Пишете ни на poslednorog -в- gmail.com какво избирате по 1. и 2. Пишете ни още:

3. Кога и къде да ви дадем/пратим наградите и отличията… но първо вижте най-долу.

~

Ако не сте сред отличените (получили сте писъмце със заглавие „Копнеж за ученическо творчество: резултати“) – не унивайте. Четете! Пишете! Участвайте пак!

~

И стигаме до…

Награждаването.

То ще се случи като част от Фантастивала, който ще проведем в музея „Земята и хората“ от 16 до 18 май. (Скоро ще разкажем и за него. ) Самото награждаване ще е на 18 май, от 11 до 12 часа, във видеозалата на музея „Земята и хората“.

А веднага след награждаването ще ви запознаем с ваши пишещи побратими и посестрими – младите автори от клуб „Светлини сред сенките“. Ще прожектираме първите два епизода от техния уеб-сериал „Аурелион: Вечният баланс“ и ще поговорим как можем да създаваме истории заедно.

Ще дойдете ли?

Ако няма как, моля пишете ни къде искате да получите наградата и отличието си: на живо в София (след 9 май) или по пощата (ще ни трябват двете ви имена и пощенски адрес).

Чакаме ви!
Ние от Човешката библиотека, Светлини сред сенките, Фентъзи ЛАРП Центъри SciFi.bg

КъмЗаписки от Екватора(10)- Отново в Куала Лумпур

След петте дни, прекарани в Сингапур, трите в Малайзия и двата на остров Ява, бе време за поредната точка от нашето приключение в Югоизточна Азия, а именно остров Бали. Райският остров, който така силно и неудържимо ни привличаше, и за който неспирно мечтаехме.

Утрото на 19-ти март настъпи доста по-бързо отколкото на нас ни се искаше. След изключително наситените с пътуване и обиколки на различни места и държави последни дни умората ни държеше здраво.
Като прибавим и непосилното за един мъж няколко часово обикаляне на Моловете по Букит Бинтанг на двете Маи и Дафи от предишния следобед направо не ми се мърдаше от леглото.

За наше съжаление обаче самолетът нямаше да ни чака да си отспим.
А и нали бяхме предвидили тази преумора, и затова следващите пет дни бяхме определили за мързелуване и плицикане из водите на Индийския океан.

Полетът на Air Asia бе в 9,25часа. Имайки предвид точността на двата им предишни полета до остров Ява и обратно, нямахме съмнения, че ще излетят точно.
За Ява нямаше кой знае колко хора в самолета затова и чекирането мина за не повече от 10 минути, но за Бали при всички случаи щяха да бъдат много повече пътуващите.

В 7,30 трябваше да сме пристигнали вече на LCCT терминала на летището ако не искахме да се нервираме излишно и притесняваме дали ще успеем с чекирането и другите летищни проверки. А това означаваше, че трябва да станем в 5 часа и да направим по най-бързия начин chek out. Добре поне, че депозита за стаята го бяхме платили с карта, нямаше да ни връщат пари и да ни мотаят рано сутринта с фактури.

Пред хотела имаше няколко таксита въпреки ранния час. Първото като му казахме, че искаме да пътуваме до KL Central моментално ни заби цена от 20 рингита. Разстоянието беше около километър и половина- два затова и се отправихме към следващото. То се съгласи на десятка и натоварихме куфарите в багажника.
В 5,45 бяхме на централната гара. Хубавото бе, че само преди два дни бяхме минали същия маршрут без багаж и отлично знаехме как да стигнем до подземното ниво, откъдето да хванем автобус за терминала.
В 6 часа вече пътувахме из сънените все още улици на столицата на Малайзия и се сбогувахме с града, в който открихме нови приятели. За наша радост нямаше никакъв трафик и скоро излязохме на магистралата към летището.

След около час минахме покрай пистата за Формула 1 и останахме изумени. От тоновете буклуци, които се търкаляха по пистата преди няколко дни нямаше и помен. Бе идеално чиста и готова за поредния кръг от надпреварата в края на седмицата.

В 7,30 пристигнахме на терминала, а в 9,25 самолетът се издигна над пистата и се отправихме към най-чаканата част от нашето пътешествие. Остров Бали ни очакваше и следващите 10 дни щеше да разкрие прелестите си.

Докато летяхме над океана към острова бе време да си припомня прочетеното в интернет за него.

Бали е тропически остров, част от Република Индонезия и е разположен между 8 и 9 градус южно от Екватора. Той се намира между остров Ява на запад и остров Ломбок на изток до малките острови Сунда. Остров Бали има площ от едва 5 632 кв.км. Дължината му е 153км., широчината 112км. По оста север юг е дълъг само 90 километра, а изток запад около 140. Самата Индонезия се състои от 17 500 острова.

карта на остров Бали

Столицата на Бали е Денпасар. А най-високата точка на острова е връх Агунг – 3142 м. Той е активен вулкан. Населението на острова е близо 3 милиона души. 93 процента от които са хинди, а останалите 7 процента мюсюлмани. Най-важните отрасли на икономиката са земеделието, респективно отглеждането на ориз и туризма.

Балинезийците са потомци на племена, които се преселват от Азия на Индонезийския архипелаг.

За пръв път европейски крак стъпва на Бали през 1597 г., когато холандският мореплавател Корнелиус де Хутман с португалски кораб акостира на острова.
Бали става част от Република Индонезия през 1948 година.
И днес островът е една от най-мечтаните туристически дестинации и привлича милиони туристи от всички краища на света, поискали да се запознаят с прекрасната му природа, история и хора.

След малко повече от два часа полет започнаха да се очертават и контурите на Индонезийския архипелаг и разбрахме, че вече летим над острова. Забелязах дори при чудесната видимост силуета на най-високата точка на Бали, вулканът Кинтмани в планината Батур.

полет над Бали

А скоро след това забелязахме и крайбрежната ивица на океана около Санур и Джимбаран.

полет над Бали

А ето и една снимка от високо към приближаващото се Бали на моите приятели от Бургас Еви и Росен, които бяха само седмица преди нас на острова. При тях времето при кацането на самолета е значително по-ясно.

полет над Бали

Малко преди кацането ни бе време да си припомним и плана ни за десетте дни от престоя ни на острова.

програмата

След изморителните обиколки в последните няколко дни бе време за малко по-активна почивка и затова първоначалния ни престой щеше да бъде в плажна обстановка.

Дълго се колебаехме при резервациите дали да изберем Джимбаран или Нуса Дуа за първите пет дни на острова.

Джимбаранни привличаше с романтиката си. Там на плажа се намираха най-атрактивните ресторанти в южната част на острова, където пристигаха огромен брой туристи да се полюбуват на залеза и вкусят от многобройните морски дарове, които предлагаха заведенията. Дори резервирахме през Отел.ком хотел Кератон Джимбаран.

Но след като направихме по-обстойно проучване и се консултирахме с хора от форумите отмених резервацията. Тук трябва да отбележа, че Отел ком изключително бързо, само в рамките на няколко дни възстановиха сумата от резервацията в картата ми.

Една от причините за отмяната на резервацията бе, че щяхме да сме доста изолирани от всичко наоколо и трябваше да стоим само в хотела, а другата че плажната ивица в западната част на острова не бе толкова добра.
Решихме да се установим на източната част.
Трябваше да избираме между Нуса Дуа и Танджунг Беноа.

Нуса Дуа е Балийския аналог на Анталия в Турция. Огромни хотели, построени за европейците, голяма част от тях на ол инклузив и още по-голяма част от тях по вкуса на най-многобройната туристическа нация на острова- руснаците.

Нуса Дуа вече е утвърдена като най-престижната и луксозна курортна зона на Бали,
намираща се на полуостров Букит в южната част на острова. Повечето от хотелите са супер луксозни и с големи територии, които са изключително впечатляващи.
Голяма част от утвърдените световни вериги имат комплекси тук, като някои от най-луксозните хотели са Лагуна и Гранд Хайат.


На север от Нуса Дуа, пак в южната част на Бали се намира малкото селище Танджунг Беноа, което е само на метри от луксозния Нуса Дуа, има прекрасни плажове и заливи и по-малък наплив от туристи в малко по-малко луксозните си хотелски комплекси.

Но ние съвсем не търсихме лукса, а автентичната Балинезийска атмосфера затова и без колебание се спряхме на Танджунг Беноа и резервирахме хотел Бали Тропик Ресорт & Спа. Той бе на около километър от Нуса Дуа, затова че можехме по всяко време да прескачаме до курорта ако желаехме.

Летището в Денпасар е сравнително малко, с къса писта, която опира почти в океана и затова с притеснение проследихме кацането на самолета. За наше щастие то бе благополучно и в 12,30 бяхме пристигнали на острова.

Митническите проверки почти не се различаваха от тези в другия индонезийски остров Ява освен с повечето хора, които пристигаха от всички краища на света с различни полети. За разлика от Джогиакарта, където работеха само две гишета на влизане, тук те бяха значително повече. А и самото летище е доста по-голямо и комфортно за пътниците, за разлика от малката постройка на Джогкаярта.

летището в Денпасар

Веднага след като се запътихме към гишетата за паспортна проверка към нас се насочиха носачи и служители на летището, които се надпреварваха да ни предлагат помощта си. Не безплатно разбира се.
Носачите искаха да ни помогнат за куфарите, а служители от летището ни предлагаха ВИП посрещане само срещу 25 долара на човек. Т.е. да избегнем опашките и да ни прекарат без ред през гишетата. Отказахме и не сбъркахме,защото въпреки многото туристи почти не се бавихме. А и докато чакахме успяхме да разгледаме щендерите с брошури, карти, рекламни листовки и проспекти и да си вземем тези, които ни интересуваха.

рекламен щендер на летището

Платихме за втори път в последните пет дни по 25 долара за входни индонезийски визи и излязохме на Балийска земя. Заоглеждахме се за Косьо и скоро го видяхме. Вече ни чакаше. Прегръдки, целувки, закичи ни с по една балийска огърлица от невероятно красивото цвете франджипан и можехме да си отдъхнем. Бяхме вече в Бали сред приятели!

с огърлица от франджипан

Качихме куфарите в багажника на колата и извадихме по една студена вода от хладилната чанта на Косьо.
А най-добрата изненада бе, че сред минералните води, които отлежаваха в хладилната чанта се мъдреха и две големи бутилки с….. таратор.
Да, правилно сте прочели-таратор. Може ли българи, станали вече приятели след толкова много телефонни разговори и писма да се срещнат и да не полеят срещата.
Не, не може. Вече 10 дни в куфара ни освен бутилката узо, подарък за Косьо отлежаваше и половинка домашна гроздова за срещата. А Косьо беше направил таратор за ракията. Супер. Очакваше ни приятна вечер. Но дотогава имаше още доста време. Да не забравяме, че сме почти на екватора, дъждовният сезон си бе вече заминал в края на март и слънцето така препичаше, че чак свят ни се завива.
Сега е време да кажа още няколко думи за Косьо, макар в предишните части на пътеписа да писах вече за него и прекрасната му съпруга Мая, която ни посрещна в Куала Лумпур.

Стас ми бе дал координатите на Косьо след посещението си в Индонезия през 2102 година. Благодаря ти, Стас още веднъж за отзивчивостта!

Косьо ни помогна с изготвянето на програмата ни за Бали. Много пъти разговаряхме по телефона, докато уточним какво точно ще видим по време на престоя ни на острова.
Искам да кажа, че той изцяло се съобрази с нашите желания. Бе изключително любезен, отзивчив и добронамерен. Такъв остана не само преди запознанството ни, а и по време на престоя ни и след това. И досега повече от година след завръщането ни от Бали ние продължаваме да се чуваме всяка седмица по телефона и скайп и да обменяме информация. Аз му разказвам за България, той ми разказва за любимия остров.

На много хора след посещението ни съм дал координатите му. И сигурен съм, че те също са останали с отлични впечатления от него.
Мнозина ме питат, когато искат да се свържат с Косьо какво могат да очакват от него в повече от останалите шофьори и водачи на острова, с които човек може да обикаля забележителностите му. На някои от тях им се струва, че 10-те или 20-те долара, които той ще им вземе в повече от някой балиец, който те нито познават, нито са сигурни че ще изпълни договорката им, нито че ще могат да разчитат на помощта му, ако нещо не дай си боже се случи, са едва ли не жив обир.
За тези 10 долара в повече искам да кажа какво ще получат от Косьо.

Първо, той нито веднъж за 10-те дни, в които бяхме заедно не си погледна часовника и не каза: Моето работно време свърши. Аз бях дотук. Плащайте сега за извънреден труд. Договорили сме се днес да пътуваме 4 или 8 часа, а вече сме доста повече часове заедно.
Нещо, което при останалите водачи е почти 100% сигурно че ще се случи.
Дори и да бе 12 през нощта той нито веднъж не измормори или протестира.
Много пъти се чудих как издържа. От ранна сутрин, когато тръгва от дома си той е на крак. Пътува един час до нас двайсетината километра в огромните задръствания, след това цял ден в жегата шофира и ни разхожда. Вечерта търпеливо ни изчаква примерно в някой магазин да се напазаруваме на спокойствие, едва ли не до затваряне на магазина. След което вечеря и пътуване още час до хотела ни. Оставя ни вече капнали да спим и продължава да шофира още час до дома си.
И на следващия ден докато ние спим или се излежаваме на плажа той вече е тръгнал с някой друг, ако не е с нас и това е всеки ден. Няма делник, няма празник. И винаги е спокоен, усмихнат и търпелив.

Второ, самата перспектива да общувате с някой на родния си език вместо на развален и непонятен в по-голямата си част английски или руски език мисля, че не се нуждае от коментар.

Трето, Косьо не е типичния екскурзовод, макар някои да се дразнят от това. Да, той е Вашия водач на острова, който няма да ви занимава с наизустени статистически и исторически данни. Няма да Ви разказва митове и легенди, които можете да прочетете в интернет. Няма да Ви обяснява надълго, нашироко и досадно за всички божества и храмове на острова на десетте хиляди храма.
Той ще Ви покаже другата страна на Бали. Ще Ви заведе там, където на Вас ще Ви бъде интересно. Без значение дали това ще е храм, природна забележителност, заведение или плаж. Ще Ви покаже най-добрите магазини, оутлети и пазари. Ще Ви заведе в единствения безмитен магазин за алкохол на Бали, откъдето можете на човешки цени да си купите бутилка водка, уиски или вино. Ще Ви покаже добрите места за развлечения.

Ще направи специално за Вас купон в офиса си. Ще Ви срещне и с други българи, които по това време са там и Вие ще прекарате приятно част от времето си в по-голяма компания.
Ще Ви даде на пристигане сим карта за телефона, за да можете да разговаряте на изключително ниски цени и да имате постоянно връзка.
Ще ви даде и флашка с мобилен интернет, за да не се чувствате откъснат от света в нито един момент.
Ще Ви покаже най-доброто бюро за обмен на валута. Ако Ви свършат парите и няма къде да обмените в момента ще плати всичко с кредитната си карта, защото Вашите могат да не се приемат от пос терминала.
Ще Ви направи подарък на изпроводяк и ще бъде Ваш приятел през цялото време и още, и още.
А сега на Вас оставям да прецените дали това не си струва примерно 10 долара повече на ден за такъв водач!
За мен си струва много повече от 10 долара, защото приятелството струва много повече. Така че кой каквото ще да казва за Косьо, за мен той остава един истински приятел, за когото винаги се сещам с много топлота и признателност.

с Косьо на летището в Денпасар

В най-големите жеги около 13,30 часа на обед поехме към Танджунг Беноа. Разстоянието не е голямо, около 10 км., което за някои означава около 10-15 минути пътуване с автомобил. Но не и през март 2013 год. Тогава все още се строеше магистралата, която свързва столицата на острова с най-големия курортен комплекс Нуса Дуа и затова и задръстванията бяха огромни.
Пътува се само в една лента и да пресечеш от северната в южната част на Бали си бе истинско мъчение.
Тези 10 км. успяхме да вземем за около час и добре, че климатика в колата на Косьо работеше безупречно, иначе сигурно щяхме да пристигнем сварени в хотел Тропик Бали Ресорт. С нетърпение очаквахме да пристигнем в хотела, за да проверим дали предварителните ни очаквания се покриват с действителността.

Основните ни мотиви при избора на хотелите в Бали бяха два.
Първият да са чисти и вторият да са с типично Балинезийска архитектура.
Затова и когато спряхме на паркинга пред входа на Бали тропик ресорт от пръв поглед разбрахме, че не сме се излъгали и сме направили страхотен избор на още по страхотна цена. Две скулптурни фигури на входа ни посрещнаха и ни въведоха в един истински приказен свят, който няма как да се види в Европа.

входа на хотела

Няколкото стъпала, които изкачихме забавиха хода ни и помогнаха да обходим с поглед изключително красивата територия на хотела, миг преди да влезем в лобито.

пред лобито на хотела

Огромното лоби бе почти празно в следобедните жеги, които напразно се опитваха да бъдат изтласкани от големи вентилатори перки по таваните. Да, няма климатици, защото лобито и рецепцията са отворени помещения. То представям си ако бяха затворени какво чудо щеше да е.

лобито на хотела

Две усмихнати лица ни посрещнаха. Момчето и момичето на рецепцията мило ни се усмихваха и нямаше как да не завържем веднага по една мартеничка на ръцете им.
Обяснихме им и че Мая има рожден ден само след два дни, и сме пропътували половината свят, избирайки точно техния хотел, за да го отпразнуваме.
Косьо допълни романтичната идилия с още няколко обяснения на индонезийски и съвсем ги разтопи.
Те само се усмихнаха насреща ни и в следващия миг богато ни възнаградиха.
Бяхме платили най-обикновено бунгало, но те ни го ъпдейтнаха до най-хубавото в целия хотел.
Стая на втория етаж на кралското бунгало, която за късмет бе свободна вече бе наша в следващите пет дни.
Тръгнахме към него вървейки из невероятно красивата територия на хотела, наслаждавайки се на приказната му красота.

територията на хотела

Навсякъде бе наситено зелено. Такова зелено може да се види само около екватора заради проливните дъждове, които напояват земята и растенията и ги правят блестящи на слънцето. Все едно бяхме попаднали в рая.

територията на хотела

Разбира се на централно място в хотела бе храмът.

хотелският храм

А най-неудържимо ни привлече синевата на водата в басейна. В него на всичко отгоре нямаше и много желаещи да се охладят от жегата. Само час по-късно разбрахме защо няма хора във водите му. Температурата на водата бе над 35 градуса. Все едно си в спа център с минерална вода.Толкова гореща вода в басейн не бях срещал досега. Как да се разхлаждаш в нея?

басейнът

Кралското бунгало бе в най-тихата и закътана част на хотелския комплекс. Малко езерце се плискаше в основите му, а във водата бавно плуваха множество разноцветни рибки.

езерцето пред Кралското бунгало

За наша радост бяхме на втория етаж, което е за предпочитане, защото ни осигуряваше по-голяма дискретност от чуждите погледи на верандата, докато на долния етаж терасата бе все едно на самата пътека и около теб постоянно преминават хора.

територията на хотела

Отворихме вратата на стаята и гледката надмина очакванията ни.
Огромно помещение, в средата на което бе наистина едно кралско по размери легло с балдахин.

стая 2072 в хотел Bali Tropic Resort & Spa

По необикновеното бе, че пред него се намираше откритата вана. Ако на някой все пак му се струваше прекалено открита можеше да дръпне един параван, за да се скрие.

стая 2072 в хотел Bali Tropic Resort & Spa

Зад ваната в отделно помещение, само с врата, но без прозорци бе банята с душ.
А до нея с врата бе отделена тоалетната. Май само тя се затваряше напълно от останалата част на стаята. До вратата имаше огромен гардероб, в който гордо се мъдреше един още по огромен чадър. А на стената между банята и ваната имаше красива скулптурна фигура на къпеща се жена.

стая 2072 в хотел Bali Tropic Resort & Spa

Но най-прекрасната част от тази наистина кралска стая в кралското бунгало бе верандата. Просто онемяхме като излязохме на нея. Няколко дни по-късно щяхме да онемеем двойно от гледката, която се откри от верандата в другия хотел, но засега и това бе просто невероятно.
Изцяло покрита с една много мека и подканваща към мързелуване лежанка. И отделно още един плетен люлеещ се шезлонг.

верандата на стая 2072 в хотел Bali Tropic Resort & Spa

верандата на стая 2072 в хотел Bali Tropic Resort & Spa

Еххх, как да не се радваш, че си далеч от зимата, която върлуваше в момента в България. Разопаковахме набързо багажа, заредихме хладилника с узо, ракия и таратор и нахлухме банските, за да поплуваме поне час в океана докато Косьо дойде за вечеря.

Океанът бе прекрасен. Мек, ситен пясък, синя вода и спокойствие. Нито една вълничка.

плажът на хотел Bali Tropic Resort & Spa

Настанихме се на шезлонгите под чадърите на плажната ивица на хотела и наистина се озовахме в рая, наречен остров Бали.

плажът на хотел Bali Tropic Resort & Spa

Преди да тръгнем към Бали основното ни притеснение относно плажуването на източната страна на острова бе свързано с приливите и отливите на океана.
Затова и изтеглих Таблица на приливите и отливите в Танджунг Беноа и Нуса Дуа по дни и часове за месец март 2013 год.
За наша радост можехме спокойно да се къпем от сутрешните часове до ранния следобед. След 15 часа дори и да имаше отлив не ни засягаше, защото щяхме да пътуваме до различни точки и забележителности на острова.

таблица на приливите и отливите

Отливът в дните между 19 и 24 март бе през нощта и ранните сутрешни часове, като най-ниската точка на водата на океана бе в първия ден на пристигането ни, когато в 9 сутринта нивото на водата бе около 1 метър. След което започваше прилива. Отливите изхвърляха на брега големи количества водорасли и боклуци, които от хотела своевременно чистеха с големи мрежи, все едно ловят риба. След което товареха боклука на огромни колички и го изхвърляха някъде извън района на хотела.
Затова и ако отивах сутрин към 8 до океана водата беше много мръсна, но към 9,30 чистачите вече бяха изкарали от водата и откарали всички боклуци и макар океанът да не бе кристално син си ставаше чудесно за къпане.

плажът на хотел Bali Tropic Resort & Spa

След като успяхме да направим около 2 часа плаж след пристигането ни, се върнахме в стаята и се излегнахме на верандата, любувайки се на прекрасната гледка.
Не след дълго дойде и Косьо и можехме вече да се насладим на невероятно вкусното съчетание на българската гроздова и балийския му таратор.

Разгледахме отново програмата за престоя ни и уточнихме всички подробности по пътуванията ни из острова.

Първото такова пътуване бе за следващия следобед, когато щяхме да посетим едно от най-красивите места на Бали- храма Улувату.
На следващия ден ръгнахме към най-южната точка на острова около 15,30 часа, като целия предиобед изкарахме блажено на брега на океана, любувайки се на топлото мартенско слънце и морските води.

Pura Luhur Uluwatu е истинското име на храма, който ни предстоеше да посетим.
Luhur означава „нещо с божествен произход”, а Uluvatu е съчетание от Ulu, което означава „края на земята” и Watu, което означава „скала”. Или ако преведем буквално името на храма получаваме „Нещо с божествен произход в скала на края на земята”.

Uluvatu Tepmle е морски храм, построен през 11 век.
Той е един от най-впечатляващите и посещавани храмове на острова.
И един от шестте най-важни храма на Бали, заедно с Храма майка Бесаких. Разположен е както подсказва и името му високо, високо на върха на една скала на ръба на планински склон на 100 метра височина над Индийския океан.
Изключително красиво място и уникална позиция на храма над океана.
Посветен е на духовете на морето и е истинско архитектурно чудо.
Едно от най-популярните места в Бали откъдето можете да се насладите на залеза.

пред Pura Luhur Uluwatu

Пътувахме около час от хотела ни в Танджунг Беноа до Улувату.
Когато пристигнахме слънцето вече се спускаше ниско над океана. Всъщност затова и тръгнахме по-късно. За да можем да се любуваме на залеза. Първите, които ни посрещнаха освен стотиците туристи бяха най-старите обитатели на тези места. Маймуните.

най-многобройните обитатели на храма

Няколко дни по-рано имахме вече подобни срещи в пещерата Бату Кейвс в Куала Лумпур, Малайзия, но онези маймунки бяха цвете в сравнение с обитателите на Улувату.
Дни по-късно щяхме да се срещнем с тях и в тяхното царство –Маймунската гора в Убуд. Срещахме ги и на още много места пътувайки из Бали, но никъде не видяхме толкова нахални и агресивни маймунки както на Улувату.
Бяхме предварително предупредени да свалим всички очила, шапки и козирки от главите си. Да внимаваме с камерите и фотоапаратите, които държим в ръце, защото обитателите на Улувату са изключително нахални, дръзки и агресивни.

маймунка в Улувату

Бяхме приготвили и неизменните за срещите с предците ни банани и други лакомства.
Не забравих да откърша от едно дърво и не толкова здрава тояжка, която повече да респектира отколкото да успее да уплаши четирикраките неприятели.

първи срещи в Улувату

Косьо ни заведе първо на отсрещния хълм на храма, там където е мястото на провеждане на вечерния спектакъл на танца кечак.
Кечак е традиционен Балинезийски танц, който събираше на залез слънце хиляди туристи, решили да се запознаят с ритуалите и изкуството на Индонезийския народ.

Пред очите ни се откри наистина прекрасна панорама. Просто не можехме да откъснем поглед от красотата на океана и високите скали над него.
Пътеката към храма и отсрещния хълм се виеше току до брега, точно над океана и върволицата хора трудно се разминаваше в двете посоки.
Отвсякъде пробляскваха светкавици на фотоапарати и трудно можеше да си откриеш място до перилата, за да си направиш снимки без в тях да влязат и лицата на туристи.

високо над океана

След като направихме фото пауза в близост до мястото на вечерното представление на танца Кечак се запътихме и към храма.
Добре, че побързахме, защото охраната вече опъваше въжетата на стълбите водещи към Uluvatu Temple.
Малко по-рано от обявения час на затваряне, но по този начин подтикваха туристите да отиват към сцената с танца.

храмът Улувату на ръба на скалата

Косьо си размени няколко думи с охраната и без да плащаме вход се заизкачвахме нагоре по каменните стъпала, следвани от няколко маймунки, които ту се приближаваха, ту се отдалечаваха за секунди сред дърветата.
Слънцето бавно се спусна във водите на океана и това донесе още малко мистицизъм, тайнственост и приказност в обстановката.

залез над Улувату

Спряхме да направим още малко снимки.
Косьо тъкмо ни снимаше, когато някаква сянка се стрелна от перилата, до които бяхме застанали. Едно рошаво тяло подскочи над главите ни. Една малка черна ръчичка се протегна и ловко, за наша радост без да одраска лицето на Мая, отмъкна очилата и.
Всичко това се случи за не повече от 2 секунди и бе като в реален филм, в който ние бяхме героите.
Уж внимавахме, уж знаехме, че трябва да се пазим, но тези четирикраки пакостници бяха толкова ловки и бързи, че просто човек и да иска не можеше да реагира така бързо както те.
Ето и последната снимка, на която Мая е с тези очила. Само секунда преди маймунката да ги отмъкне.

последна снимка с очилата

След като ловко отмъкна плячката си маймуната най-нахално се спря само на няколко метра надолу от нас. Поседна и реши да опита дали плячката и е добра на вкус, захапвайки очилата.

я да видя дали са вкусни очилата

Бързо извадих един банан от чантата си, приближих се и както бях чел по форумите силно го запратих по нея. Тя обаче просто се отмести и побегна.
Явно някои от пищешите по форумите не бяха много наясно с технологията по обратното взимане на откраднати вещи.

първи неуспешни преговори

Продължих след маймуната между дърветата.
Тя изтичваше няколко метра, спираше се, изчакваше ме и след като я замерях с поредния банан ловко подскачаше по-нататък по склона.
Не след дълго се появи и човек от охраната на храма, който носеше пакетче със семки. Приближи се на няколко метра до нея, леко и го подхвърли, а не като мен със сила, тя просто пусна очилата и взе семките.
Значи това трябва да правите ако Ви се случи подобна случка.
Хвърляте лакомство към маймуната, но не със сила, защото тя тогава бяга, а леко, за да може тя да пусне откраднатия предмет и да вземе хвърления.
Разбира се очилата не ставаха вече за нищо, затова и ги изхвърлихме.

очила след среща с маймуна

Докато преследвахме маймунката обаче вече се беше напълно стъмнило и затова си тръгнахме. Неочакваната среща с маймуната първоначално ни ядоса, след това разстрои и накрая развесели.

Така в приповдигнато настроение и само с една жертва се отправихме през Джимбаран към северната част на острова. Косьо беше обещал да ни води до един изключително евтин оутлет и подминахме ресторантите на плажа, отправяйки се към Кута. Решихме, че ще вечеряме в един друг индонезийски ресторант. Според Косьо бил на добри цени и с изключително вкусна кухня. Обеща ни да хапнем дори невероятно вкусен курбан от агнешо месо. Суперрр, след толкова седмици азиатска храна, един малко български вкус щеше добре да ни дойде.

Но преди това беше ред на оутлета. Страхотен голям магазин на два етажа. Много маркови стоки на известни марки и то на уникално ниски цени. Панталони, ризи, блузи с къс ръкав, костюми, обувки, дънки, очила и каквото още се сетите на наистина символични цени. Най-скъпи бха костюмите на Армани, които стигаха цени до 100 долара. Смешно, почти 6-7 пъти по ниски цени от тези в България.
Още една вечер Косьо ни води в този оутлет, защото на такава евтиния насита няма.
След дългото пазаруване време беше за вечеря.

Предишната вечер при пристигането ни в Танджунг Беноа бяхме отишли на вечеря в един ресторант, който си бяхме набелязали още от България.
Благодарение на отличните отзиви за него в Трипадвайзър и близостта му до хотела ни. Допълнителната екстра бе, че се намираше на плажа и създаваше изключително романтична атмосфера с масите на пясъка и шума на вълните, които се разбиваха почти до краката ни.
Ресторантът бе собственост на австралийци и се наричаше Кенди Кънинг.

Кенди Кънинг

До него отидохме по улицата, която води от хотела ни към Нуса Дуа. Добре, че разстоянието по нея бе не повече от 500 метра, защото улицата съвсем не е пригодена за пешеходци. Няма тротоари, и е толкова тясна, че при всяко превозно средство по-голямо от мотопед се спирахме и се молихме да не ни отнесе.
На връщане след обилната вечеря се върнахме по самата плажна ивица. Ресторантът е веднага след съседния до нашия хотел Мелиа Беноа.
За наша радост в делничната вечер нямаше много посетители и затова имахме огромен избор на маси. А вечерята наистина бе много вкусна.

вечеря на брега на океана

Сега при втората ни вечеря след австралийското гостоприемство щяхме да се запознаем и с индонезийското.
След срещата с нахалната маймунка и посещението на Улувату и оутлета бе време да разберем дали хвалбите на Косьо за ресторант Pondok Tempo Doeloe са заслужени или просто си беше една реклама.

ресторант Pondok Tempo Doeloe

Обстановката в ресторанта наистина бе чудесна. Той всъщност се оказа и доста голям по площ, с няколко зали. Тъй като вече минаваше 22 часа нямаше и много хора, та заради силните климатици, които направо ни издухваха сменихме две три зали докато най-накрая се настанихме. Като имаш голям избор на места понякога така се получава за неудоволствие на сервитьорите. Но те не по никакав начин не показваха това, а съвсем мило се усмихваха и чакаха да поръчаме.

в ресторант Pondok Tempo Doeloe

Оставихме се изцяло на Косьо и избора му беше страхотен. На първо място курбана, който беше изключително вкусен и горещ. Сервираше се в една голяма купа, която се подтопляше от запален спирт. Купата бе доста голяма, най-малко пет шест порции. Ние бяхме общо пет човека, но основно аз и Косьо по няколко пъти си сипахме от ароматната топла чорба.
А останалите наблегнаха на много вкусната и отлично приготвена риба Гуарами.
Косьо явно бе надценил колко може да изядем, та дори останаха риби за в къщи.
Но всичко бе изключително вкусно.

Гуарами

СЛЕДВА …
Автор:Росен Желев
Снимки:Росен Желев

wow! достойни за възхищение.

а ние?

Спирос е даскал, пред когото пенсията отваря широко вратите на самотата. Изолирането му от обществото съвпада с разпад в семейството. С камион пълен с кошери и занаят наследен от баща му, смълчаният гръцки Марчело Мастрояни хваща аутобана. Посоката е юг, където е бил дете, юноша, мъж, обичан и потребен. В посрещане на пролетта, жизненонеобходима за ципокрилата популация в каросерията, в посрещане острието на спомените за необратима младост. Катализатор в еднопосочния процес на сбогуване става шумно магистрално цвете. Срещата е между представители на два различни човешки вида.  Nadia Mourouzi (Тhe Girl) е джубокс с една единствена заредена плоча. Тялото й е разменна монета за мимолетни удоволствия. Енергията й е електрошок за пребиваващия в ступор пчелар.

O Melissokomos/The Beekeeper (1986) на Тео Ангелопулос е втората част от “A Trilogy of Silence”.  Разтегнатият като чорап времеви континуум на безкрайно дълги кадри е хлабаво вързан с дневника на умиращите насекоми,  който Спирос стоически попълва и от който чете зад камера на всяка спирка. Носталгичното налягане е високо, метафизика за домакини не се прокрадва. OST-a на голямата Елени Караиндро (звучи като DIS на Гарбарек, който изсвирва композициите й) е пленителен. Ето и една много информативна и лична статияот Досю Амуджиев по повод Караиндро – “първият член на екипа на Ангелопулос, който научава за новия му проект и последният, който го напуска”.