Днес ви представям втората част от поредицата Азиатските дракони на Иван. Първата беше Хонконг, а сега – приятно четене:

Виетнам

част втора от поредицата

Азиатските дракони

Още в България имахме интересна случка във връзка с

ваденето на визите ни за Виетнам

Първо се обаждахме в консулството им в България, където един господин на много развален българо – английски ни обясни, че не може да си изкараме виза, без да ни дава много подробности или поне ние не го разбрахме. След няколко дни пробвахме пак да звъним и то извън работно време. По някаква случайност ни вдигна една жена. Обясни ни, че преди няколко месеца са сменили процедурата и в момента няма начин да се изкара виза от България. Най – лесно изкарват виза туристическите агенции – но ние няма да се възползваме от такава. Тя помисли малко и накрая се сети, че може да се свържем с една виетнамка, която е учила в България и сега работи в туристическа агенция в родината си. Идеята беше тя да ни изпрати покани, с които да влезем в страната. Продиктува ни мейла й, със сложно обяснение на всяка буква, който беше километричен и просто по случайност го уцелихме. Изпратихме запитване на английски с обяснения на цялата ситуация и получихме отговор на чист български език. Момичето обясняваше процедурата, трябваше да и изпратим сканирани паспорти и да се срещнем с братовчед й г-н „Едикой си“, подвизаващ се на Илиенци в София, за да му заплатим услугата. Доста се забавлявахме с цялата ситуация, но си получихме поканите с потвърждение, че на влизане в страната ще получим виза.

Пристигахме

по живо и здраво и ни беше интересно дали наистина системата ще проработи.

Наредихме се на опашката за визи

и още тук се сблъскахме с отношението на виетнамците, за което бяхме чели по – рано. Изключително не дружелюбни, без желание да говорят на английски език. Гледаха лошо и само ни посочваха в каква посока да се движим. На опашката за имиграционни, отново ни препращаха от едно гише към друго, само с поглед и злобно измрънкване. На едното гише жената просто си гледаше телефона и само махна пренебрежително с ръка, за да ни отпрати. Навън ни посрещнаха местните викачи на такси и ни нападнаха буквално като скакалци.

Беше стандартна азиатска ситуация с викач, настаняващ, шофьор и сложна комуникация между тях. Накрая, след умопомрачителната лудница, на която присъствахме при така нареченото улично движение, се пробваха да ни оставят в друг хотел и дори се опитаха да ни изнудят за още пари с оправданието, че викача  нещо се е объркал. Поне в истинския ни хотел, ни посрещнаха доста любезно, да не говорим, че си беше направо лъскав за мизерната сума, особено в сравнение с този в Хонконг. Направихме програмата за следващите дни и вечерта излезнахме да се разходим в квартала и да вечеряме, въпреки проливния дъжд, който се изливаше. От хотела ни изпратиха с по няколко чадъра или направо дъждобрани и потеглихме. Доста трудно ни беше да пресечем няколко улици, предвид движението и хилядите скутери, които минаваха на няма и педя разстояние от нас. В Ханой живеят 7млн жители, като същия е и броя на скутерите. Очевидно, най-удобен и изгоден начин за предвижване. Ситуацията ни напомняше за престоя ни в Джакарта преди години, където персонала от паркинга на хотела вдигаше светеща пръчка, за да спре движението, само за да успеем да пресечем. Без неговата намеса, пресичането си беше чисто самоубийство.

В резултат на разрастващата се градска индустриализация и миграцията на населението,  околната среда в Ханой, а най-вероятно и в останалите големи градове е силно влошена. Градът вечно изглеждаше като захлупен с гъста мараня и мръсотия.

Избрахме си на пръв поглед прилично ресторант, но впоследствие стана ясно, че за Виетнам, това си е относително понятие. Сервитьорите ни сервираха с дълги черни нокти, но явно това си беше в реда на нещата за местните мъже. За допълнение в тоалетната се разхождаше огромна хлебарка с размерите на хамстер. Наложи се да ни обясняват как точно се яде едното от ястията, което ни сервираха. Хватката беше в смесването на нудълите с чорбата, заедно с рибата и зеленчуците. Явно, опитите ни да го ядем по отделно предизвикваше смях в персонала.

Въпреки недостатъците му, на фона на ресторанта разположен на тротоара от среща с ниските пластмасови маси и столчета, заобиколен с легени, пълни с храна или такива за миене на съдовете, направо бяхме късметлии с попадението. Не случайно, повторихме избора си.

Основната цел на посещението ни във Виетнам, беше

залива Халонг

Името Халонг произхожда от китайско-виетнамски и означава „низходящ дракон“.
Според местна легенда, след като виетнамците започнали да се развиват, били нападнати от китайски нашественици. За да помогнат в защитата на страната си, боговете изпратили семейство дракони за закрилници. Драконите започнали да плюят бижута и нефрит, които се превърнали в острови и надупчили залива, за да формират огромна стена срещу нашествениците. В резултат на внезапно появилите се в морето скални планини, корабите нашественици започнали да се разбиват в тях, или едни в други. Следспечелването на битката, драконите останали да живеят на Земята, именно в този залив.
В тази легенда се корени и причината, дракона да е толкова важен за виетнамците. От там идва и важността на сина в семейството, оприличен на сина дракон. Задължение на сина е да се грижи за семейния олтар. Затова всяко семейство продължава да прави деца, докато има син. Общото население на Виетнам в момента е  87млн. жители, като им е разрешено да имат само по 2деца. За всяко следващо се заплаща по 5 000американски долара, което за техните стандарти си е доста крупна сума.

Заливът се състои от над 3000 варовикови монолитни острови, гарнирани с гъста характерна за джунгларастителност, издигайки се зрелищно от Китайско море. Някои от островите са кухи, с огромни пещери. В залива има само два големи острова, които имат постоянни жители, както и туристически съоръжения, включително хотели и плажове.

Друга характерна черта за залива е изобилието от езера във вътрешността на варовиковите острови. Ведин от тях, например, има цели шест затворени езера.

Виетнам се превръща в основна туристическа дестинация, през 90-те години на миналия век, след като за доста дълъг период от време, икономиката на страната е била затворена за външния свят.

През 1994г. залива Халонг е включен в списъка за световно културно наследство на Юнеско.

За да стигнем до залива, трябваше да пътуваме доста време по най-разнообразни пътища. Някои претендираха за магистрали, а други бяха надупчени най-вероятно още от войната.

Трафика

беше меко казано натоварен. Изумявахме се от лудницата, неспирните бибиткания и непрестанните изпреварвания. Чудихме се, как ли изобщо не видяхме нито една катастрофа при тези условия. Мотористите изобщо не ги признаваха за участници в движението, а те от своя страна, очевидно изобщо не се притесняваха. Криволичеха наоколо зигзагообразно, натоварени по 5 човека на един мотор или носейки какво ли не и най- вече каквото изобщо главата не може да ти роди, че може да се пренася на мотор. От бидони и десетки навързани големи бутилки вода, до врати, прозорци, климатици, клетки с по 5-6 прасета, птици, яйца и тем подобни. Най-нормална гледка беше семейството с цялата си челяд да се качи на мотора. Понеже пак валеше се наслаждавахме и на допълнителни гледки – караха мотора с увити в найлони крака или имаха специално покривало за човека и целия мотор, като само фара отпред имаше специална дупка.

Официален национален език на Виетнам е виетнамски,

който се говори от по-голямата част от населението. В началото на своята история, виетнамците използвали китайски йероглифи. През 13-ти век, теразработват свой собствен набор от знаци. Романизираната виетнамска азбука е разработена през 17-ти век от католически мисионери. Грамотността сред виетнамските маси добива популярност по време нафренския колониален период. За Изумителната пещера, която предстоеше да посетим същия ден, ни разказа, че е открита още през 1901г. от двама французи, но явно минава доста време преди правителството да реши да развива туризъм.

Разказа, че тук кола притежават само най-богатите хора, тъй като данъците са много високи. За сметка на това малкото коли, които видяхме бяха супер скъпи и лъскави и все модели, които не бяхме виждали на живо. Определено се открояваха на фона на потресаващата мизерия наоколо.

По пътя спирахме в голям комплекс, където се продаваха сувенири, изработени от хора с недъзи. Всички бяха ветерани от войната с Америка. Предлагаха картини, дрехи, гоблени, и картички, но най-вече ни впечатлиха 2огромни буркана с препарирани кобри и поставен скорпион в устата на едната.

След дълго лъкатушене пристигнахме на пристанището, отправна точка за залива. Тълпата беше голяма, както от местни, така и от туристи. Явно и останалите не се притесняваха от  дъждовния сезон, също като нас. Всички туристи се обслужваха от 300корабчета, което си беше доста мащабна цифра. Не случайно, при маневрите с корабите, често се засичаха един друг и направо се блъскаха. Интересно докога ли корабите щяха да издържат на подобна експлоатация?! Местните не се притесняваха от сблъсъците, а напротив явно доста ги забавляваха. Пристигнахме в пещерата, като минахме през острови с най-различни форми – от слон, до биещ се петел и целуващи се скали. Изкачихме доста стъпала, за да стигнем до входа й. Повечето сталактити вътре бяха осветени в различни светлини. Различаваха се ясно – мъжки член, разположен като на пиедестал, както и щастливия Буда, човешко лице, тигър и костенурка. Гледката от високо, разбира се беше вълшебна. В далечината се виждаше разположеното на плаваща платформа рибарско село, но разстоянието ни спестяваше мизерията наоколо.

След като спряхме до него впоследствие и го обиколихме с каяци, успяхме да го разгледаме в детайли. Бараките бяха залепени една до друга, повечето имаха и тераси, заедно с плетени мебели по тях. Присъстваше и декорация от саксии на фона на проснатото наоколо пране. Повечето от рибарите лежаха по хамаци на терасите в компанията на кучета и котки. Изглежда няколко къщи ползваха една тоалетна, която разбира се, се източваше директно във водата. Наоколо плуваха всякакви останки и боклуци, включително купища торбички. Водата изобще не ни блазнеше за плуване в този й вид.  Някои от къщите, определено бяха по спретнати, а една дори се кичеше и със сателитна чиния. По терасите имаше големи бидони, най-вероятно за събиране на дъждовна вода. Интересно, защо правителството поддържаше такава политика спрямо световното си наследство? Залива носеше доста приходи, които очевидно ще намаляват, в резултат на това му състояние.

Според гайда ни,замърсяването е начин на живот на рибаритеи няма как да ги накарат да променят мисленето си. Няма къде другаде да живеят, а правителството очевидно не намира за нужно да ги премести. Имаха дори и магазин, така че можеха да живеят и без достъп до сушата. Само, където децата очевидно нямаха къде да ходят на училище и това автоматично им отнемаше шанса да живеят живот, по-различен от този на родителите им.

Следобеда спряхме на остров с нещо като кула на върха. Стълбите бяха мокри и хлъзгави, но катеренето си заслужаваше. Цвета на водата в залива по-принцип е смарагдов и цялата гледка с покритите сякаш с кадифе островчета, напомняше на националния парк в Тайланд. Заедно с така характерния външен вид на виетнамските корабчета, гледката представляваше истинско вълшебство, буквално излезнало като от приказка.

Вечерта на кораба прекарахме в лов на калмари. От цялата група само Иво успя да хване един. Програмата се допълваше от кареоке на виетнамски – част от туристите бяха местни.

Отбихме се във

ферма за перли

на сутринта, разположена също на плаваща платформа. Показаха ни, как с щипка отварят мидите и поставят нещо вътре, което за в бъдеще да се развие в перла. Само при 30 % от мидите, то ще се развие, а при останалите ще умре. От тези 30%, само 10% ще бъдат качествени перли.

Докато обикаляхме така из залива се чудихме на бетоновите лодки наоколо, дали изобщо успяват да ги подкарат или ги ползват само като кей? Други малки лодки ни приближаваха с идеята да ни продадат напитки или снаксове.  Усещането да си милионер, дори за кратко беше доста приятно – обмения курс на виетнамската валута спрямо долар се равняваше на 200 000, така че не ни трябваха много долари за да попълним милиона.

В целия залив имаше 4подобни

плаващи села

В някой от тях по къщите имаше табелки с адрес и номер, може би получаваха кореспонденция. Както и да изглеждаха селата, характеризираха се със същата мизерия и плаващи отпадъци. Водата направо бълбукаше от боклуци и всякакви гадости. Очевидно правителството смята, че селата са особен тип колорит и по-скоро представляват интерес за туристите, отколкото разочарование.

Храната на кораба беше типично местна кухня – обикновено започвахме със странна желирана супа и след това с най-разнообразни морски деликатеси – от бутчета приготвени от кайма от калмари върху лимонена трева, до скариди, раци и всякакви риби.

Прехвърлиха ни на по-малка лодка с друг екипаж, с която стигнахме до острова на маймуните. Имаше много симпатично плажче, но така и никой от групата не пожела да поплува. Колкото и да ни убеждаваха местните, че тук е по-чисто, на нас не ни изглеждаше така. За сметка на това събрахме доста малки миди, които ни приготвиха на вкусна супа по-късно.

Новият ни гид нямаше нищо общо със стария, доста неприятен, с явно пренебрежение към нас. Стигнахме до

най-големия остров Кат Ба

и от пристанището тръгнахме с колелета към едно село във вътрешността. Спирахме по пътя и разбира се никой от местните не ни изчака. Съвсем скоро се озовахме в ситуация, че не знаем на къде да поемем. Полутахме се около оризовите полета, където местните не гледаха на нас дружелюбно, но в крайна сметка успяхме да намерим групата. Оставихме колелетата и тръгнахме на разходка към една пещера горе на хълма. Отново гида си духна напред, все едно беше сам, а не е като да сме се влачили нещо. Пътеката в джунглата беше тясна и хлъзгава и минаваше през 4 потока. На места нагазвахме във водата, а другаде минавахме по напречни дървета, заобиколени от паяци и рачета. Пещерата е използвана за болница и бомбо убежище по време на войната с Америка.

Целия остров Кат Ба е бил бомбандиран по това време. Вътре беше пълно с прилепи и преминаването през нея не беше никак приятно. Поехме към друго пристанище на острова, където трябваше да нощуваме. Излезнахме да се поразходим в града и ни направиха впечатление светещите в морето ресторанти със същите цветни неонови светлини, като в Хонконг. Зачудихме се как ли се стига до тях, когато под имената им съзряхме телефонни номера. Дали трябваше да им се обадиш, за да дойдат да те вземат от брега и после да те върнат по същия начин? На площада имаше страхотна блъсканица и трафик, само че този път детски. Явно добро начало за местните да се учат да шофират и да стават добри шофьори. И тук преобладаваха моторите, както в реалния живот, само бибитките им липсваха. Беше ни трудно да намерим кошче за боклук наоколо, явно не ги ползват често. На една сергия видяхме отново от огромните буркани пълни със змии, морски кончета, звезди и тем подобни с добавка някаква течност. Имаше и кранчета пригодени към бурканите, очевидно някакъв вид питие, на което местните се наслаждаваха. В аквариумите на ресторантите по крайбрежната улица, плуваха всякакви риби и змиорки, но най-странни ни се сториха едни раци, които наподобяват конска подкова. Бяха с огромни размери. Интересно как ли се ядяха точно?

Сутринта започна отново със смяна на лодките. По пътя спирахме, за да прехвърлим местни на друга лодка, очевидно ни ползваха като вид градски транспорт. Изненадахме се, когато минахме през един плаж, който беше може би единствения изчистен и добре изглеждащ в целия парк.

По пътя на

обратно към Ханой

се наслаждавахме на поредните колоритни гледки – продажбата на хляб насред магистралата, ресторантите в малките градчета с изпечени кучета на грил и поредните екстравагантни мотористи, натоварени с безумен багаж. Да не говорим за бамбуковата дървесина, която ясно че се използва за всичко тук, но не очаквахме, че служи и за тръбопровод. Дори видяхме две катастрофи, наистина щеше да е странно при тези обстоятелства да няма катастрофа. В Ханой, гледката не беше по различна – масово проснати дрехи навсякъде, включително и на закачалки по електрическите стълбове. След като хвърлихме багажа в хотела, излезнахме да се поразходим навън. В местните улични ресторанти, очевидно много хора бяха заети в чистенето на аспержи и спанак. Задръстваха пътя по тротоарите с огромни легени, пълни със зелените растения.

Този път ние бяхме в ролята на мотоциклетистите по магистралата. На местата, където изобщо имаше светофари, не можеше да се разчита на тях. Местните си минаваха с бясна скорост дори и на червено. Интересна гледка бяха кръстовищата, на които се разминаваха десетки превозни средства буквално на сантиметри един от друг, а клаксоните бяха основен вид комуникация между тях. Освен с интересните си гледки, Ханой не може да те очарова с нещо специално. В заведението ни отказаха поръчките на няколко пъти, понеже нямали нужните продукти. Накрая май имаха само спагети, но поне не останахме гладни.

За следващия ден бяхме планували разходка

с лодка по реката Бой

Отново няколко часово пътуване, за да стигнем до отправната точка. Вече не бяхме залепени така по прозорците на автобуса, защото си мислехме, че повече няма какво толкова да ни изненада, но определено грешахме. Безумни ситуации колкото искаш, но определено ни грабна тази, в която две жени се возят нормално на мотор, но тази отзад подава ръце на други две момичета, за да ги дърпа с колелата им. Или огромен хладилник завързан за мотора, а шофьора някак си успява да криволичи между лудия трафик. Да не говорим за картинката, при която задно стоящия на мотора дърпа цяло ремарке, което обикновено се прикача на кола. Определено, не може да им се отрече изобретателността и оригиналността.

По тротоарите имаше разположени цели фризьорски салони, а в страни от тях няколко човека се чистиха взаимно от въшки. Интересно дали е вид бизнес или просто помагаха на приятел? Доста от мотористите все още носеха маски по лицата, явно традиция останала след бума на птичия грип в Азия. Дивяхме се и на безумното строителство на новите пътища, успоредни на развалините по които пътувахме. Нали половината ни група беше от инженери, та те коментираха, че начина по който ги строят, едва ли ще им помогне да издържат и времето на старите съоръжения.

Стигнахме до

старата столица Хоа Лу

Разцветът й е бил през 11 век. Известна е с храмовете на династията Дин и Ле.

Историята на Виетнам е една от най-дългите и непрекъснати история в света, с археологически находки, показващи човешки селища около половин милион години назад и културна история от над 20,000 години. Древен Виетнам е дом на най-ранните цивилизации и общества в света, които са практикували селско стопанство. Първата наистина влиятелна част от историята на Виетнам, настъпила, когато принц Дин основава династията Дин и се провъзгласил за първия император . Той въвел строги наказателни мерки, за да се предотврати хаоса, разпрострял се в страната, преди неговото управление.  След поредна заплаха от страна на китайците, командира на армията Ле, завзел трона и създал династията Ле.

Храмовете създадени по време на тяхното владение, привличат туристи от цял свят и има защо. До тях се стига по много красив мост. До където погледа ти стига виждаш разкошните зелени хълмове, оризищата около тях и местните, които ги обработват с типичните им виетнамски шапки.  А храмовете сякаш са сгушени в полите на хълмовете, забулени в мъгла. Нападнаха ни всякакви местни  баби да ни продават плодове или дъждобрани. Определено щеше да вали. Бяха доста симпатични, но досадни и май не обичаха да ги снимат много. Храмовете бяха украсени с арки с дракони и всякакви статуи на воини. Наподобяваха малко тези, които бяхме видели преди това на островите около Хонконг. От там се отправихме към друго село. Реката, въпреки тъмния и мътен цвят се използваше за всякакви нужди от пране на дрехи до миене на зеленчуци.  Идеята на разходката с лодка по нея, беше да се мине под 3 пещери, които минаваха точно над реката.

На самото пристанище цареше голям хаос. Организаторите се разхождаха наоколо  с тефтери и високоговорители, а малките лодки се блъскаха една в друга. Бяха двуместни, а повечето от управляващите им бяха жени. Обикновено се опъваха назад в лодката и въртяха греблата с крака. На някои, синхрона им се получаваше, но на други не чак толкова.  Нашата лодка се движеше почти до тази на момчетата, така че имахме възможност да коментираме и да се смеем заедно по пътя. На места реката се разширяваше и придобиваше форма на езеро, но на места се стесняваше и минаваше под мостчета, където едвам се разминаваха две лодки. А трафика си беше натоварен и в двете посоки.  Реката се виеше буквално като змия, а отстрани я обграждаха същите хълмове като тези в Халонг. Неслучайно наричаха мястото Халонг на сушата.

На един от хълмовете беше кацнал поредния храм с дракон отгоре. Интересно, как ли точно се стигаше до там? Пещерите следваха една след друга и там вече ставаше най-забавно. Блъсканицата в тъмното беше неописуема, а на места се налагаше направо да полегнем в лодката, за да не се ударим в скалите. Срещахме и местни лодки излезнали на риболов.  След разходката двамата с Иво се качихме на едно двойно колело и навлезнахме навътре в селото, за да разгледаме. Доста трудно се управляваше това чудо. Най-ни впечатли местния пазар. В безумната влага и горещина, сергиите бяха отрупани с месо (според нас вече разлагащо се), което продавачите предпазваха от мухите чрез най-обикновена палка, а в легени наоколо продаваха всякакви буболечки, рачета, паяци, червеи и дори змиорки. Чудехме се как точно ги приготвят, но не държахме да ядем от тази продукция.

По пътя на обратно срещнахме странна процесия с много тълпи хора, наредени по тротоара, а пред тях един монах минава и се спира на всяка стъпка, прикляка и се моли. Води се, че лекува хората и явно е доста известен. Разказаха ни, че след като е умряло семейството му, тръгнал да обикаля Виетнам пеша, вече 7години.

В Ханой, на доста кръстовища видяхме и полицаи качени на трибуни, явно се опитват някак си да регулират трафика – неуспешно начинание.

Следващия ден, беше първия, в който видяхме Ханой облян в слънчева светлина. Всъщност, така не изглеждаше чак толкова зле. Жалко, че момчетата си тръгнаха рано и не успяха да го видят. Докато се разхождахме, надникнахме в няколко магазина, където стана ясно, че освен да правят бизнес, местните и живеят. На места бяха опънали рогозки и просто се излежаваха насред покъщнината си. В други, си имаше направо легло с вентилатор отгоре. Цели семейства седяха на пода и обядваха.

Трябваше да потегляме към последния континент от маршута ни. Очакваха ни последните трепети, във връзка с посещението на нови места. Предстояха ни два часа полет до Хонконг и от там, след трансфера още 13часа до Йоханесбург.

Африка ни очароваше, но и същевременно малко ни плашеше. Нямахме търпение да се сблъскаме с изненадите, които ни беше подготвила…

Автор: Иван Иванов

Снимки: авторът

Други разкази, свързани с Виетнам – на картата:

Още пътеписи от близки места:

1. Азиатските дракони (1): Хонконг
2. Виетнам: Ханой и Сайгон
3. Виетнам: Ханой и заливът Халонг
4. Удивителният залив Халонг (Ха Лонг), Виетнам
5. Виетнам
6. Виетнам (2): За валутата, култа към личността и свободата
7. Съвети за пътуване до Виетнам
8. Виетнам (4): На море във Виетнам или как да хапнем немчета
9. Виетнам: През Сайгон до Хой Ан, Хое и Китайският плаж
10. Спомените на една пътешественичка (2): От Сайгон във Виетнам до Анкор Ват в Камбоджа
11. Нова година във Виетнам
12. Спомените на една пътешественичка (1): През Москва към Ханой, Халонг и Дананг

Е, невероятни сте!!! Цялата сума, нужна за купуване на най-добрите възможни препарати за 12-те ни апостоли е СЪБРАНА! Ще ви държим в течение за развитието на техния случай, стискайте им палци.

Т.к. заедно с приятелите ни от чужбина изпратихте повече, отколкото е планирано за апостолите, помощ получава най-неочаквано един наш чудесен, но задлъжнял юнак – Питър Пан. Наскоро момчето преживя много тежка, но неотложна операция – корективна остеотомия на фемора. Казано просто – кракът му беше се изкривил много лошо, болеше го и се мъчеше. Д-р Златинов му направи операция в ЦВК, беше успешна, но не се разплатихме, а измолихме отсрочка.

Благодарение на вас, дългът на Питър ще бъде покрит почти напълно още в понеделник! Ще гледаме да ви пишем за него тези дни, все пак – има да ви благодари и той от цялото си (адски добро и момчешко) сърце.

„Вместо да изпишеш вежди – да извадиш очи“ – в нашата работа често срещаме примери за валидността на тази иначе доста гадна поговорка. Този път нейна жертва са 12 невинни ситни бебочета от няколко кучила, довлечени в приюта в разнебитена щайга, кой намерен, кой отмъкнат от мама, кой долетял с лястовиците… И всички те уж „спасени“ от жената, която ги е събрала и ги носи с нереалистичната идея внезапно да заблагоденстват на нашата строителна площадка.

Да обясним, защо това е катастрофа, а не умилителна картинка, както си представят повечето хора. Първо, разбира се, защото Фермата още не е пригодена да приема малки животни и кутретата, които се изоставят при нас живеят в тежки и небезопасни за тях условия. И второ, далеч по-важно, защото да събираш бебета от различни кучила, а особено зле гледани / бездомни, на едно място е колосална глупост, която може да коства живота на всяко от бебетата или в краен случай – на всичките.

И тъй, дванадесет нови бебета между един и три месеца има от днес в приюта. От тях 3 са болни от парвовироза (вероятно от едно кучило). Т.к. тези три болничета са били наблъскани заедно с всички други в една касетка очакваме в близките дни и останалите да започнат да проявяват симптоми. В друга ситуация бихме потърсили стационарно лечение, но при толкова голяма бройка говорим за хиляди левове, каквито няма кой да даде. Д-р Илиева ще трябва да се пребори сама.

За да успее да го направи, бебоците имат спешна нужда от вашата помощ, приятели.
Какво им е нужно:

Три от бебетата са с положителни тестове за парвовироза и имат незабавно нужда от:
Дуфалайт, Деган, Квамател, Но-Шпа, системи Рингер и глюкоза, абокати

За деветте, които са дали отрицателна проба, но благодарение на своята „спасителка“ са били контактни със заразените са нужни засега:
Конвалесънс съпорт, Рикуперейшън, Витамини A и B комплекс

Уви, очакваме и те да пламнат – твърде малки и слаби са, за да ги прескочи. Най-скъп от медикаментите е въпросният Рикуперейшън (70лв за 3 флакона), но той пък дава реален шанс на незаразените дребосъчета да останат здрави. Надяваме се с ваша помощ да успеем да им го осигурим, но той е последен в списъка – ще го вземем само ако стигнат и за него даренията.

Общата сума на всичко, което трябва да се купи е голяма: 584 лева.Разпределена между юначетата, които имат нужда от нея, това прави по 48,66 лева за всеки един бебок.

Не можем да ви обещаем, че след края на лечението апостолите ще бъдат пак 12. Д-р Илиева има много опит с парвовирозата, но с толкова много разнородни кутрета в лошо състояние прогнозите не са оптимистични.

Можем обаче да обещаем на дребосъците, че ще направим всичко по силите си, за да оцелеят и точно така смятаме да постъпим. Надеждата ни е да успеем да го направим заедно, за да получат възможно най-добър шанс маляците.

> Ако имате възможност да дарите нещо малко за 12-те бебоци КЛИКНЕТЕ ТУК– можете да направите превод по банка, чрез ePay или PayPal.

> Т.к. сумата е голяма и вероятно ще се събира няколко дни – можете да оставите дарение и в приюта в събота или неделя, ако идвате за разходките с нашите юнаци.

> Можете и да изпратите 1лв дарение за приюта чрез СМС като напишете DMS DOG на кратък номер 17 777 (ДДС не се начислява)

От името на 12 бебета за хората, които ще им помогнат да оцелеят:
благодаря, благодаря, благодаря, благодаря, благодаря, благодаря, благодаря, благодаря, благодаря, благодаря, благодаря и… благодаря!!!

След почти две години пауза, май пак се завръщам към писането.
Не малко неща се промениха, не малко неща тепърва ще се изменят. Повечето от тези промени са скришни, повече за мен/в мен самата, но имаше и не малко изменения, които се случват с течение на времето, опит и други такива.

„Кутията за всичко“ започна като задача в училище, после продължи като място, където да публикувам художествена литература, след това стана виртуалната аналогия на коркова дъска, където да закачам мисли, идеи и други неща, които имах нужда да разгледам и обмисля, после се измени на социална платформа, чрез която се опитвах да коментирам важни (за мен) социални теми. Честно казано, не знам какво ще е сега. :)

За сега, накратко:

Трябва да си призная, че това ревю със сигурност е повлияно от личната ми връзка с “Парижката Света Богородица” – дали в положителна или негативна светлина не мога да преценя. Но имайте едно наум, когато четете следващите редове – писал ги е човек с дълбока емоционална обвързаност с темата.

На сцената на Театър “София” ни посреща мащабната конструкция на катедралата. На нейния фон и в нейната прегръдка се развива цялото действие на пиесата. Васил Абаджиев е съставил много интересна сценография, като се използват всички възможности на сцената – елементите се вдигат, спускат, въртят, за да открият различни части на катедралата. Силното сценично присъствие на “Парижката Света Богородица” на пръв поглед прилича на номер за задържане вниманието на публиката, но не е така – в романа на Юго катедралата също играе много силна роля, има цели глави, посветени на нейната същност и външност.

Учудва ме, че именно изпод ръцете на Лилия Абаджиева се е родила толкова класическа постановка. Запазено е максимално много от оригинала, поставянето не разчита на осъвременяване или някакви модернистични трикове, актьорите се държат класически. И ако за някой тази остаряла вече мелодрама, в тон с ерата на Юго, но много наивна днес, не е интересна, за мен е по-скоро приятно да се потопиш в един такъв период – когато всичко като че ли е по-ясно разграничимо, когато можеш бързо с пръст да посочиш добри и лоши герои. Връщането в 1482 година без препратка към днешния ден е онази особена приказна форма на театъра, която просто разказва истории, без да съди и морализаторства.

Надали има нужда да описвам фабулата на пиесата – всички сме я чели или гледали поне веднъж. Но тези, които са чели оригинала на Юго, ще забележат колко близки до него са някои актьори и колко се отдалечават други. За мен най-слабото звено на постановката е Симона Халачева в ролята на Есмералда. Вместо харизматичната циганка, завъртяла главата на цял Париж, виждаме едно невръстно девойче, с детска синя рокличка, което подскача весело из града. Не знам дали това се дължи на някакво режисьорско виждане, но ако вземем предвид класическата трактовка на всички останали персонажи, по-скоро причината е самата актриса.

За сметка на това, Пламен Манасиев (Клод Фроло) и Калин Врачански (Квазимодо) изнасят цялата постановка на своите плещи. Манасиев страхотно възпроизвежда образа на архидякона, най-сложният персонаж от психологическа гледна точка (ако може да се говори изобщо за такова понятие при Юго). И ако той впечатлява най-много с актьорско присъствие, то Врачански привлича внимание със страхотна пластика – точно така трябва да се движи един зле оформен човек-маймуна, прекарал целия си живот по покривите на готическа катедрала. Вероятно е изключително трудо да се играе добре с толкова голямо количество грим - дори и така Квазимодо е достатъчно плътен като персонаж.

Бих препоръчала постановката на тези, които искат да избягат от ежедневието и днешния ден и да се потопят в друга епоха. “Парижката Света Богородица” не е дълбоко и сложно представление, но не е нужно всички представления да са такива – понякога е приятно просто да влезеш в различна история.

Постът Театрално ревю: Парижката Света Богородицае публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

Какво се крие зад термина "плиометрия"?

Специализирани, високоинтензивни тренировъчни методи, които подобряват развитието на атлета в силово и скоростно отношение.

Плиометричните упражнения са, най-общо казано, различни подскоци (на височина, на дължина, върху и от кутия), отскачащи движения, хвърляне на медицинска топка и др.

За първи път този тип движения се събират под името "плиометрия"през 1960 година, когато интересът към специфичните методи, с които тренирали скачачите на висок и троен скок от Русия нараснал и плиометрията започнала да се прилага в подготовката на атлети от различни спортове, в които се търси експлозивност и сила.

Принцип на действие

Плиометрията е комбинация от неволен рефлекс, последван от бърза волева мускулна контракция.

Основният принцип на действие се основава на силното преразтягане на мускула преди да се съкрати - така че да действат еластични сили.

Плиометричното трениране включва високоинтензивни, бързи, експлозивни мускулни контракции, които провокират силно разтягане на мускулите точно преди да бъдат съкратени, така че впоследствие да се съкратят с по-голяма сила.

Действието може да се сравни с разтягаща се пружина. Колкото повече се разтяга, толкова по-силно ще се събере.

Така, ако мускулът е разтегнат преди основното движение, в него ще възникнат еластични сили и ще се концентрира енергия, което от своя страна ще помогне за бързото и експлозивно съкращаване.

Фазите на движение са три:

• бърза, ексцентрична, зареждаща, в която мускулът се разтяга;
• фаза на амортизация - междинна. Тази фаза се явява като почивка и колкото е по-кратка, толкова по-силно и ефективно ще се съкрати мускулът;
• експлозивна концентрична фаза, в която мускулът се съкращава.

Приложение

Включването на плиометрия към тренировъчната програма развива скоростта и силата далеч над възможностите само чрез силовото трениране с тежести.

Ето защо се прилага от професионални атлети в различни специфични спортове, където прогресирането в тези качества води до увеличаване на успехите.

Могат да се извлекат ползи при спортове, които изискват от атлета да произведе максимална сила за минимален период от време.

Личното ми мнение е, че плиометрията не е за начинаещи.

Нужен е стабилен и адекватен силов опит зад гърба, познаване на тялото, внимателно отношение към правилната техника и мислене в тренирането - с каква честота и по какъв начин да се включат плиометрични движения, така че да се извлекат оптимални ползи спрямо личната цел.

Безопасност

Плиометричните упражнения се считат за високорискови по отношение на контузиите.

Този риск може да се повиши, ако не се следват някои основни стъпки.

Правилна подредба

Според Джеймс Радклиф (силов и кондиционен треньор от университета в Орегон) една стандартна силова тренировка с включване на плиометрия, трябва да съдържа 6 основни елемента:

• Загрявка. Добро загряване на цялото тяло и особено на мускулите, които ще бъдат динамисти в движенията;
• Динамична работа с експлозивни елементи (плиометрия). Редно е тази част да е в началото, когато мускулите не са изморени и може да се използват оптимално;
• Силова работа с многоставни движения;
• Изолирана работа, в която мускулът ще се доизтощи, или пък може да се наблегне на по-слаби звена;
• Стречинг;
• Разгрявка.

Разбира се, всичко е строго индивидуално и зависи от конкретните цели и периодизация на тренировките.

Възможно е и практикуването на плиометрия самостоятелно.

Основни съвети

• Включвайте плиометрия, ако сте в добра физическа кондиция;
• Не я прилагайте, ако имате сериозни травми, болки в ставите или ако не сте тренирали дълго време;
• Преди да започнете с експлозивните упражнения, се уверете, че имате пълен обхват на движение и сила в тези части на тялото, които ще вземат основно участие;
• Загрейте добре;
• Носете удобни обувки с подходяща подметка, която да ви позволява използването на цялото стъпало и пръстите;
• "Бързай бавно" - постепенна градация в интензивността и сложността на движенията. Слушайте тялото си и сигналите, които то дава, и елиминирайте това, което ви говори егото. Съобразете се с възможностите си и напредвайте бавно, но постоянно във времето;
• Започвайте винаги билателарно, а с времето (брой тренировки, силово и експлозивно развитие) прогресирайте унилателарно;
• Стремете се към прецизна техника, с която да не чувствате никакъв дискомфорт. Приземявайте се меко и използвайте цялото стъпало. Внимавайте за позицията на колене - таз - гръбначен стълб;
• Обърнете внимание, ако почувствате остра болка в мускули, стави или връзки - това е сигнал, че трябва да спрете и да се намери причината за дискомфорта (уморени мускули, неправилно позициониране на тялото, лошо приземяване и т.н.);
• Отделяйте време за стречинг. Разтягането след тренировка е много пренебрегвано, но то има отношение към доброто ви здраве;
• Давайте достатъчна почивка на тялото между отделните тренировки с плиометрично натоварване.

Упражнения

Плиометричните упражнения, вариациите и начините им на прилагане в тренировките са много и няма как да се спрем в един материал на всички. Ще спомена някои от тях:

Плиометрия за долна част

• Скок на място - скачане на височина и приземяване на същото място. Подобрява се вертикалният компонент;
• Бягане с отскок - развива скорост в хоризонтално отношение;
• Подскоци върху кутия - колкото по-висока е кутията, толкова по-интензивно е движението;
• ​Подскоци от височина - изходното положение е от кутия. Скача се от нея, приземява се, след което мигновено се скача вертикално, хоризонтално (в приложеното видео) или върху друга кутия (която може да е по-висока).

Плиометрия за горна част

Бързи, силови движения на горната част на тялото, използвани при спортове като бейзбол, тенис, голф и т.н.

• Хвърляне и хващане на медицинска топка;
• Плиометрични лицеви опори (които може да видите в приложеното видео).

Често съм се сблъсквал с колкото естествен, толкова и странен феномен. Понятието за женска красота е хем уж едно и също за жените и мъжете, хем твърде различно. И от неразбирането на разликите понякога произтичат къде весели, къде неприятни недоразумения.

(Мъжката красота категорично отказвам да я обсъждам. Никога не е могъл акълът ми да побере какво в един мъж може да изглежда красиво и привлекателно. Нито пък купищата обяснения по въпроса са успели да ми помогнат. Случаят е безнадежден, зарежете го.)

Понякога се е случвало момичета да ме питат къде точно е разликата. Как да им обясня, като не съм сигурен как те виждат нещата?… Мога да пробвам, с всичкия риск да наприказвам куп глупости. Е, поне ще съм пробвал.

Останал съм с впечатлението, че повечето жени виждат само един аспект от женската красота – чисто външната ѝ част. (Включително тези, които си падат по жени – поне които познавам.) Колко правилно е лицето, колко гладка е кожата, колко съразмерна е фигурата. И, ама разбира се, колко е гримирана, костюмирана и разголена девойката… Не че за мъжете тези неща нямат значение. Имат. Но са само част от нещата.

Фактор е това, което жените наричат „пуска аванси“. Мъжете рядко са толкова наблюдателни, че да разберат, че става дума за съзнателна покана от страна на жената. За тях това просто влиза в общата ѝ красота, като неразделна и неотделима част. И ако изчезне, не им е ясно къде се е дянало и защо.

Силен фактор е личността – повечето мъже също не я осъзнават поотделно, или дори да я осъзнават, тя оказва голямо влияние върху преценката им за красотата на жената. Без значение, че различните мъже харесват твърде различни като личност жени – ако е подходящата личност, е някак несравнимо по-красива. Неясно точно с какво и защо, но определено и абсолютно неоспоримо.

Друг силен фактор е интелектът. По-комплексираните мъже могат да бъдат отблъснати от жени, които дават воля на острия си и дълбок интелект (и сигурно така е по-добре), но като цяло интелигентната жена винаги е несравнимо по-красива. „Грозната Бети“ е филмов персонаж – в живота ако ще да носите шини на зъбите и очила с дебели рамки, щом сте умна, предостатъчно мъже ще ви смятат за красива.

Фактор, по-силен дори от външността, е топлината и човечността. „Ледените кралици“ привличат само твърде странни и често шантави мъже. Същото важи за „принцесите на драмата“ и най-вече за различните породи харпии, без значение колко съвършени и привлекателни са физически. Една качествена секскукла е по-съвършена физически от всяка жена. Да, хич не е евтина, но е еднократен разход. При положение, че не вдига ежедневни скандали за нищо, с времето се изплаща. Докато благата и свястна жена е всичко, което е нужно на един мъж, за да е силен в живота – нормално е да е сияйна красавица за него, независимо как изглежда. В края на краищата, понятията ни за красота са оформени от еволюцията, с всички изводи от това.

Но може би най-силният фактор за мъжете в женската красота е нейната… неосъзнатост. Не зная защо, но момиче, което не осъзнава красотата си, е неотразимо. Мъжете са готови на всичко за него. Може би защото е антиподът и на принцесите на драмата, и на ледените кралици… Няма по-красиво момиче от това, което не се вълнува от красотата си.

Уф, разплямпах се. Накратко – момичета, бъдете красиви!

Добрите въпроси, породени от практическа нужда, са най-силния двигател на науката и иновациите. Миналата седмица бях в Израел, от където ми останаха много добри истории, но ми се иска да разкажа точно тези, които се отнасят за практическото приложение и значение на науката и образованието.

Гледката по-долу е от хълм над Хайфа. Планинните в далечината са Голанските възвишения, завладяни от Израел през 1967ма. Отвъд тях, по морето, в ляво е Ливан, направо е Сирия, а в дясно – Йордания. Израел е бил във войнас всичките. Индустриалните сгради, на преден план, са петролна рафинерия и газова ТЕЦ, а някъде в ляво долу е и летището на Хайфа. Районът е и сравнително гъсто населен.

Всичко е много близко. Една ракета долита за около 3 секунди, а артилерийските снаряди – по-бързо. Каквото и да уцели ще е човешка и/или екологична катастрофа. От тази гледна точка, лесно може да се разбере защо Израел не би отстъпил от Голанските възвишения, но дори и с тях защитата на тази територия е доста трудна.

Снимал съм от кампуса на Технион – израелския институт за инженерни науки. Технион е едно от най-престижните висши учебни заведения в света, където преподават и трима нобелови лауреати. Университета си има и бомбоубежище, където всички притичват, когато се обяви въздушна тревога. Най-често ракети идват от Газа или Южен Ливан, които са под контрола на Хизбула. Израел никак не кротува и редовно израелски изтребители поразяват цели в Ливан. Двете страни са във война, но разликата между тях, е че на 100км в Ливан няма почти нищо нищо, докато израелската територия е пълноценно използвана. Разликата е в добрата противовъздушна отбрана.

Това е една от добрите истории, които Технион може да разкаже, а и лесно да покаже на посетителите си. Когато установили, че системите Patriotне са оптимални за прихващане на ракети с къс обсег, летящи над населени територии, била започната разработката на системите Iron Dome. Накратко – задачата им била да засекат и унищожат ракети и снаряди, които идват от поне 4км. Скоростите са такива, че човек не може да реагира и системата трябава да действа напълно автоматично. Да засечеш всичко, което лети, е сравнително по-лесно, от това да решиш дали да го свалиш. Точността на радара е такава, че като потенциални цели се засичат и птиците (по желязото в кръвта им, ако съм разбрал правилно). На практика, са създали напълно автоматизирана система, която за части от секундата сама решава дали да унищожи летящ обект. За да се реши такава сложна инженерна и научна задача се изискват много умни, образовани и можещи хора – възпитаниците на Технионса такива. Едната воюваща страна ги има, другата не – те са разликата.

Друга добра история е свързана с нещо доста по-ежедневно – водата. Пак някъде там долу са водохранилищата на прясна вода, които се пълнят от пречистена вода от Средиземно море. Пречистването е енергоемко, бавно и в крайна сметка – скъпо. Изработването на по-добри мембрани филтриращи морска вода е още една задача. Решаването иска съдействие от най-широк кръг хора с познания във фунаменталните и приложни науки – от тези, които се занимават с математическо моделиране на химичния състав на мембраната, през инженери химици и физици, които управляват изработването ѝ, до машинните инженери, които сглобяват цялото решение. Отново – много умни хора работят заедно, за да може кранчето на водата да прави простичкото нещо, което очакваме от него.

А ако се интересувате по какво работят сега в Технион, един от проектите е за създаване на пластмасова (грубо казано) ракета, която няма да може да се засече от никоя от съществуващите радарни системи. Вероятно, пак те ще трябва да измислят решение за този нов проблем.