На 7 май адресът, на който беше достъпен този сайт/блог/наречете-го-както-искате спира да съществува.

gregg.mine.nuвършеше чудесна работа през последните няколко години, особено във времето, когато преместих блога си на него. Но дойде време да се разделя с него.

След 7 май единственият валиден адрес ще бъде http://dtsonev.icnhost.net

В случай, че по някаква причина все още използвате RSS, ето променения адрес, който можете да използвате. Или пък да използвате универсалния адрес, който Feedburner предоставя.

Благодарности на Боби от ICN.bgза новия адрес - ICN винаги са били изключително диалогични и отзивчиви към мен и проблемите, които съм срещал и сме ги разрешавали за нула време. Затова ги препоръчвам - заради личен опит.

Благодаря и на Ивайло, който предложи алтернативни адреси.

Шшшт, не казвай на никого, че тези апетитни мъничета са веган. Впрочем никой няма да разбере, защото те притежават всичко, което им се полага и всичко, което очакваш и неочакваш от тях. Шоколадовият вкус е на две нива, първо от какаото, после от парченцата натурален шоколад. Мазнините идват от сусамовия тахан, но това едва ли ще те развълнува повече, отколкото познатият, но и същевременно загадъчен вкус, който таханът придава на сладките. Още преди няколко години, да кажем, че са четири, за първи път вкусих комбинация от шоколад и сусам и ми се стори не само впечатляващо, но и с необятни възможности за развиване на вкуса.

И какаото и сусамовият тахан притежават лека горчивина, която всички знаем колко приятна става когато какаото се смеси със захар за да се превърне в шоколад, а таханът с мед. Но тук ще пропусна меда и ще дам допълнителна сладка вълна, като обвия сладките в захарни кристали. Те са много важни, защото се стопяват в устата на момента и обвиват натуралните вкусове в сладък облак с лек намек за карамел. Съвсем не е валидно, че ако харесваш шоколад и сусамов тахан поотделно, ще харесаш и тяхната комбинация, което ми напомня за много случаи с комбинацията шоколад и мента, в които някои я обожават, а други биха предпочели да консумират шоколада самостоятелно и да оставят ментата за чай, например.

Но може да се получи и обратният ефект – предпочиташ шоколадът да е млечен, а таханът е нещо, което свързваш само с халва, но комбинацията от натурален шоколад и пълнозърнест сусамов тахан би ти донесла асоциация не само с нещо любимо и познато като сусамова тахан халва, но и да бъде отправна точка към следващата ти импровизация. Не е трудно да се научиш какво да очакваш, но по-интересната част е, че винаги се изненадваш. Или може просто да следваш рецептата, в която синхронът от вкусове е като внезапна лавина – избухващи изведнъж в устата и стичащи се стремглаво до всеки един вкусов рецептор. Всеки вкус поотделно отдава най-добрата черта от своята индивидуалност за да се преплете в самия край с останалите като многоцветни нишки на горчиво, сладко и запомнящо се.

Двойно шоколадови сладки със сусамов тахан

Като основа за тази рецепта използвах рецептата за сладки с фъстъчено масло от neatstuff.info

Сладките са без брашно, но наличието на овесени ядки не ги прави безобидни за хора с остра непоносимост към глутена. Нека се вземат предвид индивидуалните особености на организма.

Използвах пълнозърнест сусамов тахан, който притежава малко по-горчив вкус от белия. Може да се замени със същото количество обикновен сусамов тахан. Независимо от вида, ако от тахана се е отделило известно количество мазнина, необходимо е да се разбърка хубаво преди да се измери.

Сладките стават най-добри поне един ден след като са изпечени. С приятна хрупкава кора и наподобяваща брауни сърцевина.

Посочените дози са за 26 броя сладки.

Продукти:

• 25 г фино смляно ленено семе
• 90 мл вода
• 100 г фини овесени ядки
• 2 чаени лъжици бакпулвер
• 2 супени лъжици какао
• 260 г пълнозърнест сусамов тахан
• 120 г кафява захар демерара
• 1 супена лъжица ванилов екстракт
• 100 г натурален шоколадов дропс или натурален шоколад нарязан на дребни парчета
• кафява захар демерара за овалване

Фурната се нагрява на 180°C. В купа се смесват овесените ядки, бакпулверът и какаото. Оставят се настрана.

Най-добре е ленът да се смели непосредствено преди да се използва за рецептата. За по-фин резултат е хубаво да се използва кафемелачка.

Ленът и водата се смесват в купичка и се оставят за 10 минути в хладилника.

В по-голяма купа се смесват сусамовият тахан, захарта, ваниловият екстракт и ленът с водата.

Съставките се разбиват с миксер за 2 минути.

Към тях се изсипва сместа с овесените ядки и се разбърква с дървена лъжица.

Накрая се добавят шоколадовите парченца. Разбъркват се хубаво, така че да се разпределят равномерно в сместа.

От сместа с намокрени във вода ръце се правят топчета с големина на орех. Овалват се от всички страни в кафява захар. Подреждат се на разстояние едно от друго в тава върху хартия за печене и се сплескват леко на повърхността.

Пекат се в предварително нагрятата фурна за 12-14 минути. След като се извадят от фурната се оставят в тавата за 5 минути и тогава се прехвърлят върху решетка докато се охладят напълно.

Съхраняват се в кутия за сладки на стайна температура.

Двойно шоколадови сладки със сусамов тахане публикация на Йоана Петроваот блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

когато бях малка и ученичка живеех в соц-а. дълбоко в соц-а. тогава имаше манифестации. всички задължително присъстваха на тях. имахме в центъра на София мавзолей (в празното пространство между Народния театър и Двореца днес). в мавзолея лежеше мумията на Георги Димитров. а в горната му част на мавзолея имаше трубуна, на която заставаха Тодор Живков и всички избрани. под козирката.

ние, простосмъртните репетирахме поне седмица по-рано. всеки ден. без значение от времето – дъжд, вятър. маршируване. по цял ден.

в самия ден 1 май бяхме свиквани от рано в околностите. с бели ризи, тъмно сини поли, момичетата задължително на две опашки вдигнати горе, с бели панделки. някои имаха руски панделки, които разбира се бяха по-хубави. подреждаха ни в редици. някои носеха знамена, други люляк, трети просто трябваше да вдигат ръце. стояхме с часове, чакахме, подредени в редици. по височина. с който се паднеш около теб. после тръгвахме.

водеха ни като овце. имаше темпо, което да се следва и всички в един крак, като военните днес, да крачим. имаше и думи за скандиране, които ни даваха знак, при навлизане на площада да започнем да викаме. “братска дружба с есесер”, “бе ка пе ура” и подобни. от участъка пред МС днес трябваше да викаме, махаме и ходим стегнато. до Военния клуб. след това се разпръсвахме и кой от където е.

напред вървяхме подредените ученици, вероятно и работници, студенти. на блокове. с ясни послания, задачи и строй. зад нас, в края на дългата над час манифестация, бяха “свободните” граждани. те само махаха. а от трибуната Живков махаше с един специфичен маниер, от чийто спомен и до днес ми става лошо.

еднаквост. изумителна показност. кухост, измито от смисъл, унизено, смазано битуване.

такива бяха времената. сценарият се повтаряше година след година.

но, това, което в моето съзнание свързвам най-вече с 1-ви май е онази година на Чернобил. когато отново манифестирахме чинно. и валя онзи дъжд. ядохме зелени салати. нищо не знаехме …

лятото ходехме при баба ми във Варна. от юни до септември. и тогава се разболях. тежко. вдигнах висока температура, която не спадаше и не спадаше. не се хранех. бях подута. лекарите един след друг на различните места вдигаха рамене и казваха “не знам”. накрая един доктор от една лаборатория на последния етаж в Окръжна болница каза “май е от радиацията … Чернобил …” и предписа някакви неща, с които започнах да се възстановявам. тогава разбрахме …

цяло лято вместо да играя на воля из Морската с моите приятели бях болна, лежах, отслабнах много, дори не можех да чета, а какво е изживяла баба ми и семейството ми – не мога и да мисля. важното е, че попаднахме на този просветен лекар и той ме спаси.

това е само моята история. вероятно са хиляди, милиони.

подробности за Чернобил и престъпното бездействие на нашите управляващи, чиито наследници ни управляват и днес има тук

снимката е от интернет и е от манифестация 57-ма година, но и по мое време (80-те) беше същото почти

„Чиста къща“ е писа от Сара Рул, първата ѝ.

По-известна става втората, защото е по-провокативна и има вибратор в заглавието. „Чиста къща“, обаче, е по-хубавата, макар и също толкова женска. Не че е неподходяща и за мъже, но една жена би я оценила по-добре. На пръв поглед изглежда лековата, приятна за четене и гледане, но с малко замисляне върху нещата и се превръща в текст, който оставя горчилка. Въпреки уханието на ябълки, повея на морски бриз и вицовете.

И така, „Чиста къща“ се появява на сцената на Драматичен театър - Пловдив „Н.О. Масалитинов“. Режисьор е Иван Урумов, сценография - Петър Начев, костюми - Мария Диманова. За ролите са поканени Ивана Папазова, Елена Атанасова, Радина Думанян, Надя Конакчиева и Троян Гогов.

Получило се е много елегантно и стилно представление. Ако искате да ви е весело и забавно - получавате го - пиесата е изпъстрена с достатъчно хумористични моменти. Ако пък искате теми за размисъл - има в изобилие. Защото когато актьорите се поклонят на финала, на Вас вероятно ще ви се иска да сте като Матилда... Мачилги... Всички искат да са Матилда. Добре де, Мачилги. Само че в действителност са или отдадената на кариерата Лейн, или изрядната домакиня Вирджиния. Няма пълно щастие, а най-смешният виц има силата да те убие. (и малко черна статистика - 1 на всеки 4 е потенциален пациент в онкологията)

Пиеса, а и спектакъл, за любовта. Представление за изборите, който правим в живота. За ударите на съдбата и нейните непрестанни шеги. Представление, което ще ви хареса. Отлична актьорска игра, чист и истински театър. Точно такъв, какъвто го обичам и изключително много харесах в „Есенна соната“ (същият режисьор, същият сценограф, същият театър). Истинска наслада.

Не разбрах добре чия е била идеята пиесата да бъде поставена в Пловдивския театър - не ме поканиха на пресконференция, но от медиите оставам с впечатление, че е решение на директора и драматурга, не на поставящия режисьор. Това е довело до някакъв буквализъм, защото режисьорът сякаш не е дишал с проблемите на героите, темите не са го вълнували лично или поне с такова впечатление останах. Защото се е съобразил с ремарките на авторката, включително и частта с надписите, които спокойно можеха да бъдат изиграни от артистите брилянтно - всички са много, ама много добри! Но това е бял кахър, както се казва, който няма да бъде забелязан от някой, който не е чел преди това пиесата.

Другото, което прави впечатление, е акцентът на Радина Думанян. В един момент се объркваш - бразилка в Щатите ли гледаш или циганка на Главната. Иначе пък е много добра и прави страхотна (първа?) роля!

Струва си да се гледа. Не е някакъв хит, нито пък има претенция за някаква изключителност, но въпреки това е много свежо попълнение в репертоара на театъра.

снимката и плакатът са на Георги Вачев

Утре (2ри май 2014, от 14:00) ще има How to Cryptoparty workshop/лекция в initLab, дошъл ни е на гости един младеж от Берлин да ни сподели опит. Това ни приближава още малко към по-генералната идея за такова събитие.

(ще се записва)

(от 13:00 ще правим setup-а за записа и ще обяснявам как се прави, ако на някой му е интересно)

(find English translation below)

Сирийците не са единствените, които търсят убежище в България. Всъщност хора от много други различни страни правят това от години – иракчани, афганци, африканци и др. Повечето българи, обаче, не са наясно с този факт и вярват, че ако търсещите закрила не идват от Сирия, те нямат основание да бъдат тук. В други страни, обаче, също има войни, както и преследване по много различни причини – от политически и религиозни убеждения до сексуална ориентация и т.н.

Държавната агенция за бежанците работи сравнително бързо по случаите на сирийци, но изглежда, че не работи толкова бързо по останалите. Хората, които не идват от Сирия имат чувството, че ги третират по различен начин, и някак получават посланието, че нямат никакви шансове да получат убежище в България. Ето защо някои от тях просто се отказват след като се опитват известно време да се регистрират като търсещи закрила тъй като чакат с месеци да стартират процедурите им; те или остават нелегално в България или се опитват нелегално да преминат в други страни.

Аз лично познаам хора, които биха били щастливи да останат в България и да се опитат да изградят живота си тук. Някои от тях наистина имат основателни причини да кандидатстват за убежище, но все повече губят надежда.

Един от африканците, които познавам, написа послание към българите и ме помоли да го споделя с колкото се може повече хора. Ето и посланието:

Би било хубаво ако Държавната агенция за бежанците разгледа молбите на хората от черна Африка и им даде шанс за втори живот. В лагерите има много черни африканци, чиито живот е спрял от години. Вярвам, че тези хора имат голям потенциал и ако им се даде шанс, те ще допринесат за развитието на България. Българи, ако ни дадете шанс за нов живот, ние ще ви покажем, че сме от същия биологичен вид, че не сме по-лоши, че не сме товар, а хора, които могат да допринесат за прогреса, мира и просперитета на България.

EN

Syrians are not the only ones who are seeking asylum in Bulgaria. In fact, people from many other countries have been doing so for years – Iraqi, Afghans, Africans, etc. Most Bulgarians, however, have not been aware of the fact, and they believe that if asylum seekers do not come from Syria, they do not have a good reason to be here. However, there are wars in other places in the world, as well as persecution for many reasons – from political / religious affiliation to sexual orientation, etc., etc.

The State Agency for Refugees works relatively fast on the applications from Syrians, but it does not seem to work as fast on other applications. Non-Syrians feel that they are treated in a different way, and somehow they get the message that they do not have any chance to be granted asylum in Bulgaria. Here is why some of them just give up after trying to register as asylum seekers or after registration as they wait for months for their procedure to start; they either stay in Bulgaria illegally or try to  illegally move on to other countries.

I personally know people who would be happy to stay in Bulgaria and try to build their lives here. Some of them have really legitimate reasons to apply for asylum, but they are losing hope.

One of the Africans I know wrote a message to Bulgarian people, and he asked me to share it with as many people as possible. Here it goes:

It will be nice if the State Agency for Refugees consider the Black Africans in giving them a chance for second life. There are many Black Africans in the camps whose  lives have stopped for years now. I believe that these people have alot in store and if given the chance they will deliver and contribute to the national development of Bulgaria. Bulgarians, if you give us a chance to a new life, we will show you that we are the same species, that we are not worse, we are not a burden but contributors to the progress, peace and prosperity of Bulgaria.

Има и такова остаряване:
житейският опит намалява с годините.
Погледът се избистря, но не от мъдрост,
а от невежество,
чисто като витрина.
Достолепиее произволна дума
от никога неотварян речник.
Не може да се каже за походката ти.

Изобщо, малко може да се каже.
Гърбът е видимо превит,
но е такъв отдавна. Не е от сега и
не заради тежест – в някакъв момент
решил си да постъпиш по-практично.
Никой не те вини.

Ти притежаваше автомобил.
Читател бе на сутрешната преса
и не беше меломан.
Днес имаш точно три истории,
но все разказваш тая
за пияните руснаци.
Не си забравял да гласуваш.
Все по-рядко разпознаваш дъщеря си.
Четеш една и съща книга
за народна медицина,
опитваш се да размотаваш лодкаря.
И никой не те вини.

Но смъртта е най-малкият
ти проблем тази седмица.
Да, ще те споходи:
като всичко останало,
което не те промени.
Само че преди да дойде тя,
ще те погали по главата
онази толкова по-страшна мисъл:

че ти май нямаш
никакво оправдание.

Стихотворението е от новата книга с поезия на Иван Ланджев - „Ние според мансардата” (”Жанет 45″), чиято премиера в София ще бъде на 7 май 2014 г., от 19:00 часа, в театралната зала на Ректората на СУ “Св. Климент Охридски” (бул. “Цар освободител” № 15)

   Иван Ланджевв “Кръстопът”.
   Иван Ланджев в DICTUM.

раят е винаги другаде

в рая са винаги другите

другаде раят е другаде

друг
          ад
                   е









   Георги Господиновв “Кръстопът”.
   Георги Господинов в DICTUM.

Тази статия няма да се занимава с тренирането и правилната техника. Фокусът ще бъде върху това как да се движим, когато имаме болка и искаме да я намалим. Почти всички системи на движение, които целят или получават намаляване на болката и възстановяване на функцията следват определени принципи, които са сравнително малко на брой. Изложените тук принципи могат да бъдат ползвани от всеки спрямо случая му и са доста мощни, но както и всяка друга отворена платформа – цялата тази свобода затруднява голяма част от потребителите и усложнява практическото изпълнение. В края на статията сме добавили примерни приложения на тези принципи в някои от по-популярните случаи.

Най-доброто лекарство за болката е движението

Единственото нещо, което знаем, че помага в почти всички болкови ситуации, е движението. Има случаи, в които дадена част от тялото трябва да се обездвижи, но и тогава движението извън засегнатото място подобрява нивата на болка като цяло.

Движението помага дори в по-сложни болкови случаи, като например фантомната болка, комплексен регионален болкови синдром, фибромиалгия или други форми на хронична болка, само че там в повечето случаи трябва да се започне с движение на виртуалното тяло.

Една от допълнителните и уникални ползи от движението е възстановяването на функцията. Въпреки че можем безкрайно да дискутираме дали една доза морфин ще подобри начина, по който някой се движи и ще намали болката му, мисля, че без да изпадаме в крайности, ще се съгласим с едно – за да се движиш по-добре, трябва да се движиш.

Правилата на играта

• Движението не трябва да усилва или провокира болката;
• Ако изпитвате дискомфорт, опън, стягане или други предболкови усещания, то нека те да са леки и да намаляват с времето;
• Колкото може повече, без да надхвърляте учебната зона.

Тук трябва да направим няколко уговорки. В редки случаи е възможно да се наложи да се движите през болка. Напълно разбирам, че понякога оцеляването зависи от това, било то в случая на професионален спортист, който трябва да запази мултимилионен договор или в случая на възрастна жена, която рискуваме да загине от усложненията на залежаването и обездвижването. Предполагам повечето, които четем и пишем тук не спадаме към никоя от тези категории, така че вероятността да имате полза от това да се движите през болката е минимална.

Втората уговорка, която трябва да направим е, че целта на движението е главно да намалим болката. Противно на популярната поговорка "клин клин избива"съвременните теории за болката (невроматричната) предполагат, че причиняването на друга (или същата) болка не е ефективен начин за справяне с проблема. Въпреки че някои хора биха извлекли плацебо ефект от това, че някой им причинява болка, няма причини да смятаме, че такъв подход би имал успех.

За да постигнем тези правила, предлагам да въведем един генеричен термин – ръбът. Ръбът е края на зоната на комфорт (в смисъла на движението) – мястото, където започвате да усещате опъване, стягане, теглене или други подобни сигнали, с които нервната ви система се опитва да ви предупреди, че достигате до края на зоната, в която тя се чувства сигурна.

С различни техники ръбът може да бъде разширен, в резултат на което тялото да има повече свобода, да изпитва по-малка заплаха от движението и като краен резултат – да включва алармената система (болка) по-рядко, по-късно или въобще да се активира от незастрашаващите стимули. Предимството на движението е, че за разлика от обезболяващите, то работи само за незастрашаващи движения и няма вариант, в който да загубите чувствителност и да се нараните защото не ви е заболяло навреме. Пълната липса на болка е сериозно животозастрашаващо състояние.

Дотам и обратно

Най-популярната и най-проста техника е достигането на ръба и връщането в "неутрално" (незастрашаващо) положение. Предлагам да започнете с нея, главно заради простотата й, която позволява да се фокусирате върху усещането и да се научите да разпознавате ръба.

Няма обективно мерило къде се намира ръбът, затова трябва да насочите вниманието си върху това да усещате частта, която движите и да разпознаете признаците на защитните реакции от страна на тялото. Усещането е... никакво. По-скоро не трябва да усещате нищо. Никакво опъване, никакво стягане, със сигурност никаква болка. Е, може да усетите началото на опъването, но тук идва и трудността – аз не мога да го направя вместо вас. Въпреки че знам какво е усещането, аз мога само да ви го разкажа, да ви поощря да го потърсите, но не мога да го направя вместо вас.

Колко пъти да го направим?

Обикновено хората имат полза от 5 до 10 повторения. Постепенно може да ги увеличите до 20, но рядко има смисъл от повече.

Числото е напълно случайно избрано и има за цел да внесе малко яснота.

Ключова дума: усет.

Да остържеш кацата

Втората техника е свързана с изследване на възможните движения. Тя изисква да намерите ръба във всички (или поне в няколко) посоки. Всички сме въртяли китки, таз, глава и т.н. телесни части в час по физическо или преди тренировка. Малка част обаче са го правили съзнателно, целенасочено и с повишено внимание.

Целта е да намерите ръба в една посока и да почнете да го следвате във всички посоки, като в крайна сметка опишете кръг в болната става или място. Тук идва обаче един проблем – кръгът не е кръг и дори не е елипса. "Кръгът"е само начин да се разберем, че трябва движението да мине във всички посоки, но по-важно остава правилото да се придържаме към ръба, без да навлизаме във и отвъд него.

Колко пъти да го правим?

10. Или колкото ви е приятно, не ви уморява и не ви напряга. Все пак целта е да не ви боли, а не да се натренирате.

Ключова дума:изследване.

Нови движения

Тази техника изисква да промените движението, така че да е същото, но различно. Ако ви боли рамото, когато го размахвате във въздуха, опитайте да направите същото движение, но когато дланта е фиксирана върху опора (разликата между лежанка и лицева опора).

Тук има голям набор от фактори, с които да си поиграете, но крайната цел е точно тази – да играете, а не да се натренирате. Въпреки че това е легитимна техника за трениране, фокусът на тази статия е върху болката и движението.

Променете движението на очите, променете гравитацията, променете посоката на съпротивление. Начини да промените едно движение са и самомасажът и стречингът – когато съседните стави имат нова свобода, движенията се променят.

Може би не толкова като външен вид, колкото като усет. Ако ви боли коляното, опитайте да масажирате или разтегнете прасците и да раздвижите тазобедрените си стави. Клякането може да не изглежда различно, но усилието, което ще ви коства, е друго, а оттам и реакцията на нервната система е по-благоприятна.

Колко пъти да го правим?

До момента преди настъпването на умора. Искаме да научим ново умение (болката и не-болката са умения), а в началото ученето е по-лесно, когато сме свежи. Ученето в състояние на умора е плод на следваща статия.

Ключова дума: игра.

Наслагване

Тук визирам наслагването на стимули. Най-често ползваният, най-лесен и най-достъпен е мануалният стимул – например преместването на кожата в една или друга посока, лек натиск, наподобяващ мобилизация на ставите или дори стягаща превръзка (целта е допълнителен стимул, а не да си спрете кръвта). Кинезиотейпът спада в тази категория. Какво можете да направите с ръцете си, така че да се движите без болка по начин, по който обикновено имате болка?

Колко пъти да го правим?

10 или докато ви се уморят ръцете. Ако не е лесно, значи сте избрали неподходящо движение или стимул. Полза бихте имали и само от няколко движения, защото е важен крайният обем за деня, а не продължителността на единична серия.

Ключова дума: (неболезнена) провокация.

Плюсове, минуси и защо да популяризирам знание, чиято цел е да ме остави без работа?

Според мен плюсовете са доста очевидни:

• болката намалява;
• движението се увеличава;
• евтин метод;
• приложим е при почти всички.

Минусите стават очевидни най-вече след като опитате да използвате такава генерична методика, защото:

• изисква разбиране;
• изисква внимание;
• изисква търпение;
• изисква въображение.

Аз бих се радвал, ако се намери някой, който да прочете тази статия, да се позамисли, да положи малко усилия и да се отърве от болката си без допълнителни насоки от мен. Едно от главните неща, които ме задържат в тази работа, е желанието ми да помагам на хората.

Наясно съм обаче, че за голяма част от читателите така изложените принципи е трудно да бъдат превърнати в конкретни действия, въпреки посочените във видеоклиповете примери. Също вярвам, че опитът ми би бил полезен и би ускорил процеса на намирането и разбирането на движенията, които намаляват болката.

Благодарности

Голямо вдъхновение и незаменима помощ в разбирането ми за тази материя бяха Барет Дорко и Кори Бликенщаф. Искам да изкажа благодарност към тях за отдадеността им.

То е
тъжно:
все едно че гледаш библиотека да гори.

То е
невъзможно:
как да шашнеш огледалото?

То е маниерно
(твърде е литературно):
някои така приписват мъдрост на рибите.

То е едно такова…

Признаваме, че знаем
малко за произхода на нещото,

но пък поне успяхме
да определим периода:

то е отдавна.
Приблизително
от теб насам.

Стихотворението е от новата книга с поезия на Иван Ланджев - „Ние според мансардата” (”Жанет 45″), чиято премиера в София ще бъде на 7 май 2014 г., от 19:00 часа, в театралната зала на Ректората на СУ “Св. Климент Охридски” (бул. “Цар освободител” № 15)

   Иван Ланджевв “Кръстопът”.
   Иван Ланджев в DICTUM.

На мястото, напуснато от преторианските гвардейци, ще минеш
на другия бряг. Там ще те чака бремето на пълнотата: за да те
вкара в омагьосан кръг. Ти си единственият, който знае, че молитва
за пределно чиста форма е заплаха. И затова си прехапи езика,

кажи една дума на диалекта на липите и започни нов пътепис. в него
над брата и сестрата да се издигне крехка арка, която да е помирение
веднъж завинаги. Да се изпълнят целите с дървесен сок и да изчезне
раната от грешката, която само мъртвите не чувстват. А камъните за

могъществото на царете се струпват в планини на двата бряга. в подножието им
спят армиите от хартия и ритъмът на времето променя плавно
мрака в изгрев. в жаравата историята тлее и хората броят безмълвно

кости. И как въобще да те познаят? Реката буйно се разлива
в делтата, трептят знамената, а колоната вече прогнива.
Правилно чувстваш: струпаните камъни по бреговете са вече острови.

Стихотворението е от публикуваната на български език от Издателство за поезия “Да” книга на Алеш Дебеляк „Край на носталгията” (на словенски стихотворението е публикувано в книгата “Град и дете”, 1996 г.). Превод от словенски: Людмила Миндова.

  Алеш Дебелякв „Кръстопът”.

Лъжицата която някой ѝ даде
цял живот живее в нейната пазва и тя знае
почти всичко за нея – пазвата се променя
колкото по-щедра е толкова по-оскъдна ако ме разбираш
неистови майки са нашите намерения
но нищо не отглеждат ни деца ни жътва
музиканти са всички хищници които бленуват кръвта
и всички сираци на ума – поети
една лъжица само храни пазвата
с храна по пътя като даде Бог

Мария Гюровав “Кръстопът”.

Признавам, че преди „Север и Юг“ да попадне в ръцете ми, дори не бях чувала за произведението на Елизабет Гаскел. Радвам се обаче, че романът намери път до мен, а сега вече има свое собствено място както на лавиците на нашата Библиотека, така и в личната ми класация за хубави книги, към които някой ден може да се завърна. Ако и вие нямате никаква представа за каква книга ще разказвам в днешната публикация, то нека започнем отначало:

Маргарете нашата главна героиня, която е дъщеря на свещеник и поради този или друг неизвестен за нас факт, има изключително изострено чувство за справедливост и чест. Животът ѝ сякаш е низ от раздели и обрати. Въпреки това, тя е същество, което е силно обичано от почти всеки, а самата тя е готова да предложи любовта и съчувствието си дори на тези, които не са питали или молили за нея.
Маргарет е принудена да напусне така обичаното родно място заедно със семейството си и да започне нов живот в шумния и мръсен индустриален град Милтън. Там я очаква изключително тежък период в живота – както споделя самата авторка: ако знаеше още колко години има, докато се почувства отново щастлива, Маргаретсъвсем щеше да се предаде. Тя обае не знае, затова понася геройски всеки удар, а ударите в един момент стават прекалено много.

Има, разбира се, и любовна нишка, която може да ви напомни за „Гордост и предразсъдъци„, макар лично за мен да няма място за сравнение между двете книги. В Милтънживее господин Торнтън, който доста бързо се влюбва в Маргарет (казах ви, че героинята привлича хората към себе си изключително силно), но за сметка на това пък – трайно. Беше ми изключително забавно да наблюдавам влюбеното поведение на един сериозен зрял мъж, който се превръща в хлапе, когато става въпрос за любимата. Това ме подсеща да ви споделя, че книгата е чудесно написана и героите са завършени и всеки носи своя отличителен характер. Имах съвсем малки разочарования към края, но пък щастливият край винаги е за предпочитане (поне за мен), така че след толкова много загуба и мъка в живота на Маргарет, може би беше редно да ѝ се случат и хубави неща накуп.

Настрана от любовните обрати, искам да ви препоръчам книгата и поради още една причина и тя е вниманието, което авторката насочва към проблемите в развиващите се индустриални градове, в промяната на мисленето на хората, в разликата именно между Севера и Юга, както и надигащите се бунтовнически настроения сред работниците във фабриките и дори за взаимоотношенията между англичани и ирландци. За пореден път ще подчертая колко големи са възможностите на Гаскел, която не взима страна, а само представя събитията от всички гледни точки чрез своите герои, които пораждат съчувствие, но и вдъхват доверие.

Приятно четене и до нови срещи!
Девора

П.п. Разбира се, както винаги, когато има екранизация на хубава книга, веднага след прочитането ѝ изгледах и екранизацията на BBC. Мисля, че си заслужава, но има някои съществени разлики от оригиналното произведение, така че ви препоръчвам първо да се насладите на авторския текст, след което на неговия филмов прочит. ;)