„Измерения и модели“ съдържа:

• „Въвеждащи думи“ – от съставителите / 2
• „Планета Щастие“ – разказ от Тодор Ялъмов / 3
• „Диалогични миниатюри“ – Христо Гешанов / 7
• „Младежкият дом – ІІ етаж, зала „Мавър“ – очерк от Патриция Карамфилова / 8
• „Фантастиката живее в реалността“ – статия от Атанас П. Славов / 9
• „Семантичната машина“ – разказ от Георги Малинов / 11
• „Писмо от Варна“ – Ивайло Иванов / 15
• „Не равнодушен квартирант, а стопанин и творец“ – статия от Ненко Сейменлийски / 17
• „Коренът на низкопоклонничеството“ – рецензия от Георги Недялков / 19
• „Низкопоклонничество“ – пиеса от Станислав Лем / 21
• Из поемата „Водевил“ – Александър Бурмов / 24
• „Лудите, лудите – те да са живи“ – есе от Соня Янкова / 25
• „Фантастиката в България“ – библиография от Ивайло Рунев / 26
• SF in Bulgaria – факсимиле от списание „Локус“ / 28
• „Как пишат професионалистите – или поне се опитват“ – статия от Робърт Шекли / 29
• „Не се поддаваха нито на заповеди, нито на проповеди…“ – анкета / 33
• Стихотворения – Анибал Радичев / 37
• „Експертна комисия“ – разказ от О. Покалчук / 38
• „От Свердловск до… хижа „Септември“ – две интервюта / 41
• „Опитайте с мравките“ – разказ от Юрий Илков / 45
• „Краят на Вечността“ – рецензия от Борис Илков / 50
• „Солта на живота: размисли“ – Христо Гешанов / 51
• Стихотворения – Мартин Петков / 52
• „Броненосец с пробойна под ватерлинията“ – мемоар от Спартак Ахметов / 53
• „Похвално слово за клуб „Ефремов“ – Дилян Благов / 60
• „Последният човек“ – разказ от Алфред Бестър / 61
• Из поемата „Балада за водата“ – Иван Пунчев / 63
• „Сеизмично: проблясък“ – Александър Карапанчев / 65
• „Призвание – художествен ръководител“ – очерк от Светослав Николов / 67
• „Man in black, или Черен човек“ – разказ от Атанас П. Славов / 68
• Стихотворения – Васил Сивов / 70
• „Тера фантастика“, пролет 1993, брой 1“ – статия от Валентин Д. Иванов / 72
• „Диаболични приказки“ – Иван Н. Хаджиев / 75
• „За спасението на света“ – есе от Велко Милоев / 77
• „Изчезналото платно“ – разказ от Алексей Чернов и Александър Карапанчев / 81
• Цветно приложение – снимки, издания, художници фантасти / 81–96
• „Игровият момент и фантазията“ – статия от Ася Хаджийска / 98
• „Серпент“ – разказ от Марио Паскалев-Мари / 100
• „На пет гласа: колективно интервю“ / 102
• Из „Триптих за манипулацията“ – пролог от Андриан Первазов  и Тони Пантев / 106
• „Бароковият език на съмнението“ – ревю от Мари Паскалев / 108
• „Късно въведение“ – из книгата „Иркала, страната на мъртвите“ от Вал Тодоров / 111
• „Рокери“ – стихотворение от Тони Пантев / 114
• „Фантастичната живопис“ – статия от Пламен Атанасов / 116
• „Разпадане в праха“ – разказ от Йордан Янков (с послеслов, написан 34 години по-късно от дъщеря му Соня Янкова) / 118
• /Dev/jam – интродукция от Андриан Первазов / 124
• „Нов български филм срещу Системата“ – рецензия от Румен Леонидов / 126
• „Ръжд“ – стихотворение от Вал Тодоров / 128
• „Подземни облаци“ – откъс от неиздаден роман на Мари Паскалев / 128
• „Обед и беда“ – гротеска от Паскалев & Атанасов / 131

И още: много фотоси; кратки информации; реклами за книги; афоризми; плеяда от десетима български художници…

Дизайн на І, ІІ и ІІІ корица: Атанас П. Славов. На първа е включен и стенописът в клуба „Иван Ефремов“, художник Николай Кондев.

На ІV корица: компютърни графики от Йордан Янков.

„Измерения и модели“ може да поръчате от Атанас Славов, като му пишете на at_slavov (маймунка) abv (точка) bgна цена 10 лв. за брой.

Може да го откриете и на предстоящия Фантастивал (16-18 май), заедно с авторския сборника на Атанас П. Славов „Пентаграм“… и други изненади.

От известно време RSS-емисията на този блог е на адрес, който е http://yovko.net/feed

На теория старият адрес http://blog.yovko.net/rss, както и един временен http://yovko.me/rss са пренасочени и би трябвало да работят, но се оказва, че някои RSS-четци имат проблеми с HTTP 301 пренасочвания, включително и един от най-популярните напоследък Feedly. Аз лично предпочитам Digg Reader, заради по-семплия интерфейс, който изглежда, че няма такива грижи.

След като писах на поддръжката на Feedlyи те не ми отговориха, но явно рефрешнаха нещо ръчно, сега изглежда, че и старият feed като да работи, но все пак който ползва RSS и особено Feedly (в чиято облачност не за първи път се губят неща из мъглите) може да си обнови абонамента с актуалния адрес – http://yovko.net/feed

ако се занимаваш с дизайн, програмиране, project management, ако имаш готина идея, ако искаш просто да изкараш един смислен уикенд сред креативни, умни, надъхани млади хора – това е събитието ти – Startup Weekend mobile в София от петък до неделя

подробности и регистрация тук http://sofia.startupweekend.org/

Фотография: Plastic Bank

Канадците Plastic Bank търси решение на проблемите със замърсяването на океаните с пластмаса и на световната бедност. Те плащат на хората за да събират пластмасови боклуци, плъзнали из плажа, океана, морето. Но не им плащат в пари, а в дрехи, храна или възможността да си изработят от пластмасата каквото им е потребно, с помощта на 3-D принтери. А пък събраната пластмаса се рециклира и се продава на различни производители от цял свят, които ще използват думите “social plastic” (“социална пластмаса”) в представянето на продуктите си.

По този начин Plastic Bank създават нова валута, придавайки стойност на нещо, преди това гледано като просто боклук. Целта им е “социалната пластмаса” да стане част от потребителския речник на всеки уважаващ себе си и, респективно, околната среда, покупателен индивид.

Plastic Bank ще отвори центрове за събиране и сортиране на пластмасови отпадъци в локации с висока степен за замърсеност и бедност. А ние ще се научим да търсим и купуваме предмети с етикет „социална пластмаса“. Според Шон Франксон, съосновател на Plastic Bank:

„Това е най-устойчивият модел за справяне с проблемите. Колкото повече потребителите в цял свят изискват употребата на рециклирана пластмаса, събрана от океаните, в продуктите, които купуват, толкова повече стойността на тази пластмаса ще нараства. Колкото повече увеличаваме стойността й, толкова по-малко тя ще бъде изхвърляна с лека ръка.“

А най-голямото постижение на новата банка ще е това, че намаляването на боклука в океаните ще означава и излизане от бедността за много хора.

Ако и видеото, в което всичко става ясно:

Първата пластмасова банка ще започне работа в Перу.

—

Plastic Bank

това е покана за всички ученици 5-7 клас, които искат да се занимават с уебтехнологии, но не знаят точно как се случват нещата в уеб.

покана за едно вдъхновяващои приятелски усмихнато събитие.

регистрацията спира след номер 100. хайде

Изт:alphadesigner.com (Mapping Stereotypes, by Yanko Tsvetkov)

Пред-разсъдъците са паразитни налгаси към групи от хора, обединени от някакъв признак: религия, етнос, национален произход, цвят на кожата, сексуална ориентация и др. Влага се и малко по-широк смисъл в това понятие, а именно – преди разсъдъка.

Пред-разсъдъците са несъвместими с разсъдъка, т.е със самостоятелното мислене и с информирания избор. Те са нагласи, плод на стадния инстинкт, където вярваш в това, което ти внушат, че е правилно, а не в онова, което от личен опит си разбрал и знаеш, че е правилно. „Питай патило, а не старило” е контрапункт на предразсъдците. Но и тук се ограничавам. Не може нещо да е еднакво вярно за двама души едновременно. Пример: за собственика на Застава глобата от 200 лв е равносилна на фалит, а за баткото от Кайена това са дребните за обяда.

Пред-разсъдъците са колективни нагласи, които обединяват хората по един кофти начин – обезличавайки ги. Обезличава се и самият обект на пред-разсъдъците, но най-лошата им черта е, че изключват всякакъв разсъдък.

България е страната на пред-разсъдъците. Един от тях е схващането, че сме най-умната нация на света….и по нищо не ни личи. Най-вече по това, че пред-разсъдъците  у нас са насочени към самите нас. Автостереотипите са на мода! Стандартното стадо поне мрази стандартно – предразсъдъците му обхващат чуждото, външното, непознатото. Успешно наваксваме и в тази посока, но не съм видял друго стадо по света, което да има толкова силни предразсъдъци към самото себе си. Ето няколко примера:

Хубава работа, ама българска!

Обратното на „Измислил го немецът!”. Всичко, правено от българи, за българите не струва. Ние сме двулично стадо. Под лозунга „изберете българското” мърморим „хубава работа, ама българска”, под табелата „пушенето забранено” се събираме на по лафче за цигара. Обичаме родното като го мразим и омразата много често я бъркаме с любов. Има един добър начин да се ориентираш в тази нездрава, шизоидна среда: гледай официалните изявления, виж общоприетите „истини” и твърдения, но разбирай и прави точно обратното! Примерно, два пъти „Да” е равносилно на „Не”. В най-категоричния му вариант! Кимането с глава, което навсякъде другаде издава съгласие, тук означава отказ. Тц. Кажат ли ти да избереш българското, купувай си вносно! Насочат ли те наляво, задължително завий на дясно. Най-големите патриоти живеят в чужбина, а най-големите критици на всичко „българско и родно” са си тук, в България. Включително и авторът на тази статия…

България vs Чужбина

В главата на българина съществуват само две държави: България и Чужбина. Хората от втората „държава” много често намират затруднения в откриването на първата върху картата, но хората от първата държава нямат никакъв проблем с идентифицирането на втората. Тя се простира върху цялото земно кълбо, навсякъде другаде извън политическите граници на Република България. Там, извън нейните граници, животът е хубав. Заплатите са високи. Хората там живеят нормално. Правят нещата като хората. Там е чисто и подредено. Всичко тамошно е „стока”. За разлика от всичко, което се случва или прави у нас. Ние често сочим за пример как се правят нещата в Чужбина. Този пред-разсъдък е роден от десетилетията, в които беше забранено да се пътува. Когато „вносно” означаваше „лукс”. Когато бананите бяха разкош. Тогава беше невъзможно да се видят бидон вилите в Бангладеш и Хаити, мизерията на гетата в Ню Йорк, просяците по улиците на Париж, скитниците в Лондон, бедността като начин на живот в Централна и Южна Америка, престъпността като единствено средство за препитание сред малолетните в бразилските гета, примитивните землянки в Западна Африка, трите долара месечна заплата в големите й градове, ниската продължителност на живота и превратът като единствена форма на политика, липсата на електричество, лекарства и канализация в големи райони от света, земетресенията в Япония, религиозните екзекуции в Арабия, гладът в Северна Корея, плъховете по улиците на Делхи – повече и по-големи, отколкото помиярите у нас. Всички тези неща ние нямаше как да видим с очите си, но дори да ги знаехме (от разказите на други хора, от книги, филми и пътеписи, пробили някак Желязната завеса), предпочитахме да си затваряме очите за тях, да величаем красивата си природа и да мислим как всичко отвъд „наште планини зелени” е трижди по-хубаво и как там, в необятната Чужбина, човекът задължително живее…като човек. Толкова мощен пред-разсъдък и такъв силен автостереотип, че дори те отдалечава от човешката раса!

Да не се изложим пред чужденците

Традиционното българско гостоприемство е свързано със стремежа да не се изложим пред чужденците. Трябва да лъснем в най-добрата светлина пред гражданите на онази голяма Чужбина, но трябва и много да внимаваме, защото само ние си знаем какво представляваме, каква „стока” сме и т.н.. Много трябва да внимаваме да не се изложим пред чужденците! Такъв комплекс за малоценност не съм виждал никъде другаде по света.

Да заемем полагащото ни се място в Европа!

Дори след като ни приеха в ЕС, продължаваме да се съмняваме дали заемаме „полагащото ни се място” в Европа. Все едно, че ни трябва специално разрешение да обитаваме югоизточната част на един континент. Все едно, че не сме една от първите нации, развяла байряка си върху същия този континент и осъзнала се като нация преди всички онези нации, от които сега чакаме по някое евро за пътища, помощи, временна заетост и земеделие. Не, ние трябва да внимаваме да не се изложим пред чужденците и да заемем „полагащото ни се място” в Европа! Всички трябва да се стремим към нещо, което сме постигнали още преди близо хилядолетие и половина! Kleta Мaika Balgariq! Вече не на tri moreta, но все така на кръстопът…

Кога ще ги стигнем…

Освен стремежа си към утвърждаване на традиционната георграфска ширина, освен завистта си към всичко „вносно” и „чуждо”, българите имат и една изконна амбиция – да настигат някого. За целта си избират най-напредналите в икономическо отношение държави по света, например САЩ. „Кога ще ги стигнем американците” е припев, над който и плачем, и се смеем, но това е нормално, тъй като у нас сълзите винаги са смесица между радост и мъка, но в повечето случаи горчат.

Кога ще се оправим?

Настигайки я, гледайки да не се изложи пред нея и стремейки се към Чужбината, българинът има една-единствена голяма мечта – най-после „да се оправи”. Да заживее и той „като хората”. Или по-точно – да го оправят. Като хората. Оправянето, естествено, винаги е външен фактор, то зависи от външни обстоятелства и никога не е плод на собствените усилия. А как иначе, при положение, че не сме сигурни, дори, дали наистина живеем на един и същ континент с „европейците”? Затова периодично си внасяме по някой европейски Цар, който да ни оправи. Внасяме си и български юпита, които са се оправили във Великата Чужбина, за да ни оправят. Надяваме се ту руснаците, ту американците, ту европейцитеда дойдат да ни оправят. Никой филолог не е в състояние да даде дори най-общо определение за значението на българското „оправям се”. Още по-загадъчно е то в множествено число – „оправяме се”, а най-загадъчно и двусмислено е в страдателен залог: „оправен”, „оправени”.

Доброто старо време vs светлото бъдеще

Има гениална формула за нещастие. Тя се състои в следното: никога да не живееш в настоящето, винаги да тъгуваш по „доброто старо време” и непрекъснато да се стремиш към „светлото бъдеще”. Тази формула българите сме я усвоили до съвършенство. Няколко десетилетия строяхме социализЪма и живяхме с идеала за светлото бъдеще под формата на действащ комунизъм, когато най-после всички битови, икономически, политически, социални и световни проблеми щяха да са оправени. Тези десетилетия за мнозина сега влизат в графата на „доброто старо време”, което оплакват, защото тогава „имаше работа за всички”, „не се крадеше толкова много” и прочие глупости. Резултатът е един живот, прекаран в нещастие. Заради липсата на светлина върху простичкия факт, че щастието е възможно единствено и само в настоящия момент. И, че то зависи единствено от нас. Всичко друго е илюзия. Но ние сме свят на измамени фокусници, влюбени в илюзията, която ги мами.

Вместо обобщение

Накратко, пред-разсъдъците и автостереотипите, описани по-горе, са „бъговете” в „операционната система” на един древен народ, населяващ още по-древен кръстопът в югоизточната част на европйеския континент. Бидейки задължително вносна, операционната система, която той непрекъснато си инсталира и често подменя, винаги носи дефектите на своите създатели – както на некадърните руски „програмисти” и „социални инженери” от „доброто старо време”, така и системните грешки на американските либерални капиталисти, заложени в „светлото бъдеще” на потребителското общество, което обещава само циклични кризи, безразсъдна експлоатация на природните ресурси и задълбочаваща се пропаст между единия процент и всички останали.

Нито едно от тези неща не ни принадлежи. Нито едно от тях няма автогенен, автономен, ендемичен характер, т.е не е типично за местността, за народопсихологията и за сложното устройство на българската душевност. Последната е доказала, че не й дреме много за раждането и упадъка на различни империи. Каквото и да се случи, тя винаги ще си направи секуро– ще си го премести от единия крачол в другия, продължавайки да следва принципа: „Яжте, пийте и добра дума думайте”. И ще продължава да си носи гиздавата риза, намирайки повод за празник във всеки ден от календара.

Няма нищо лошо в тези два принципа. Мъдростта е в дребничките радости от живота. Остава само да се научим да им се наслаждаваме тук и сега. Всичко останало ни е предоставено по наследство – наследство, от което са лишени по-младите нации, отраснали по трудния начин в степи и пустини – амбициозни нации, които не могат да са ни добри учители, защото „ситият на гладния не вярва”, защото техните правила са ненужни, дори безумно неприложими тук, където единственото, което трябва да направим е да се наведем, за да пием от чистата вода, в която газим…от хилядолетия.

Тихомир Димитров

 Какъв по-подходящ ден от днес за посещение на френски замък с немско име? Или пък немски с френско Всъщност Анжело ще ни води в Елзас, до замъка О’Кьонигсбург с изглед към Рейн :) 

Приятно четене:

Свидетел на историята. „Високият Цариград“

Замъкът Висок Кьонигсбург (Haut-Kœnigsbourg)

Има някаква странна справедливост в това някои от най-хубавите преживявания да се случват, без да са планирани. Пътувахме от Базел (Basel) към Страсбург (Strasbourg). Обичайната ситуация – аз се опитвам да хипнотизирам трафика пред себе си, жените ми надуват главата с риторични възклицация „виж това!, виж онова!“. Между Колмар (Colmar) и Селестат (Sélestat) жена ми някак неангажиращо сподели „Има някакво кале на оня баир…“. И на следващия изход на магистралата, когато под табелата за Сен-Иполит (Saint-Hippolyte) се мярна кафява табела с труднопроизносим надпис на нея, колата като че ли сама зави натам.

Името Haut-Kœnigsbourg е буквален превод на немското Hohkönigsburg, нещо като Горния (или Високия) Цариград. От построяването си замъкът О-Кьонингсбург е бил постоянен свидетел на европейски конфликти и съперничество между лордове, крале и императори. Всеки от знаменитите му собственици през вековете е оставил своя отпечатък в историята и архитектурата на замъка.

На това място в древноста е имало римски аванпост. В 774г. Карл Велики (Шарлеман) дарява територията, на която впоследствие построили замъка на  абатството Лиепвр (Lièpvre). През 854г. земите преминават към абатството Сен Дени, като се планирало на едно от възвишенията на Вогезите да се построи манастир. Но през 1079г. земите са завладени от Анри IV. Предполагаемата година на построяването му е около 1114г. На мястото на двете съхранени римски укрепления се издигали две цитадели. Едната принадлежала на Конрад III, другата – на племенника му Фридрих I.Първите писмени сведения за замъка на Хохеншауферите (Hohenstaufen) са от 1147г. Тогава един монах от Сен Дени се жалва на Луи VII, че земите незаконно се владят от Конрад III.

Гербът на Hohenstaufen

Щауфенберг (Staufenberg), както е бил наричан по това време по името на едноименното възвишение, е разположен високо над елзаската равнина, на височина от 757м. Този скалист връх е бил идеално място за наблюдение на главните пътища в региона. Замъкът променя името си на Кьонигсбург (Kœnigsbourg), означаващо „кралски замък“ около 1192г.

Долината на Горен Рейн от птичи поглед

Замъкът е „вписан“ в скалата или – скалата в замъка

През първата половина на XIIIвек замъкът преминава в ръцете на Лотарингските херцози от рода Ратзамхаузен (Rathsamhausen), които го владеят около столетие.

Гербът на Rathsamhausen

В началото на XVв. замъкът добива лоша слава като свърталище на барони-разбойници, които нападали и грабели керваните в долината на Горен Рейн. През 1454г. е завладян от Фридрих IПобедоносни („Злият Фриц”). В 1462г. обединените градове Колмар, Базел и Страсбург наели 500човека с походна артилерия, които завладели и разрушили замъка. През 1479 г. замъкът е предаден на дома Тирщайн (Homberg/Tierstein) от Хабсбургите. Те го възстановяват и доизграждат, добавяйки отбранителна система, способна да издържа на артилерийски обстрел (лека артилерия). Укрепеният дворец с крепостни стени, кули, парадни зали се разгръща на площ 1000 х 300м. Тези времена се считат за „златен период“ на замъка.

Гербът на Tierstein

През 1517г. последният от рода Тирщайн — Вилхелм — умира, без да остави наследници и замъкът преминава в ръцете на Максимилиан I. Максимилиан и владетелите на замъка на практика не влагали средства в модернизацията му и вътрешната украса. В този период бил издигнат само бастион с формата на звезда на западната част. Реконструкциите приключват през XVв., но се оказват недостатъчни да противодействат на шведската артилерия по време на Тридесетгодишната война.

През юли 1633г. замъкът е обсаден от шведските войски и, в резултат на 52-дневната блокада, на 7септември е завладян, разграбен и опожарен. Известно време е собственост на различни господари, но след 1648г., когато го завладяват французите, той напълно опустял и бил изоставен за близо 200г.

През 1862г. руините на замъка са класифицирани като исторически монумент. Три години по-късно са купени от съседния град Селестат. Започва се изготвянето на проект за реставрация и възстановяване. През 1882г. архитектът Винклер (Winkler) начертава амбициозен план за реконструкция, който обаче е бил невъзможен за изпълнение, поради недостатъчните финансови ресурси на града. Елзаският регион е присъединен към Германия през 1871г. През 1899г. Селестат подарява все още внушителните руини на замъка на кайзер Вилхелм ІІ (Kaiser Wilhelm II).

Вилхелм ІІтърсейки начини да подчертае принадлежността на Елзас към Германия, видял в замъка Кьонигсбург символ на западната граница на империята си. По тази причина решил да започне пълна реконструкция на замъка. От друга страна той е просветен монарх с широки интереси, отдаден на археологията и историята. Не са толкова известни на широката общественост трудовете му върху историята на Месопотамия, древен Китай, Спарта. По негово време се провеждат най-значителните немски археологически експедиции – на остров Корфу, в Бергамаи на много други места, поставили основите на прочутите колекции на „Пергамон музеум“ в Берлин. Той е един от големите „спонсори“ на възстановяването на джамията на Омеядите в Дамаск, най-голямата в Сирия, в чиято съкровищница се съхранява главата на Йоан Кръстител – една от главите. Казвам „една“, тъй като съм виждал една, със „сертификат за качество“„ от 1206 г., в катедралата в Амиен, а Божидар Димитров „намери“ друга…

На архитекта Бодо Ебхарт (Bodo Ebhardt), специалист по средновековна архитектура,  била поставена задачата да изготви проекта за реконструкция и реставрация. Подходът му към проекта се основавал на строги научни принципи: изследвал и описал всички археологически находки, изучил архивните документи, анализирал архитектурата и проучил други замъци, строени по същото време. Реконструкцията и реставрацията е извършена в периода 1900 – 1908г. Направени са множество фотографии, като документирането на реставрацията продължава през целия прериод на реконструкцията.

Донжонът се извисява над крепостта

Реалните строителни работи започват през 1901. Първият етап е свързан с възстановяването на донжона на крепоста (donjon, castle keep, Bergfriede). Неговата реконструкция би трябвало да символизира мощта на новия собственик. Разбира се, зад високите идеали стояли далеч по-практични цели – така или иначе трябвало да се разчисти замъка от срутените камъни. Естествено, веднага се намерили и критици, че тези работи не се правят точно така… (като че ли у нас е ставало или българи са се намесили!)

През 1906императорският орел бил монтирана на донжона. По това време проектът трябвало да бъде завършен, но срутване на част от стените удължило работата с две години и довело до необходимост от нови средства. Замъкът бил представен пред обществеността на 13.05.1908г. Довършителните работи, включително украсата, с която се занимавал елзаския художник Лео Шнуг (Leo Schnug) продължили до началото на Първата световна война. С възстановяването на барелефите се занимавал скулпторът Алберт Кретцшлар. Със започването на военните действия работата по замъка била прекратена, което довело до изоставянето  на някои украси недовършени, като например тези на „златната“ стая в донжона.

Барелефите са дело на Алберт Кретцшлар

Строителните работи са били извършвани с невиждана бързина поради използването на най-модерните за времето си технологии – бензинови водни помпи, електрически кранове, жп линия, по която локомотивът „Хилда“ е докарвал каменни блокове от кариерите до самия замък…

През 1919г. президентът Поанкаре събрал в този замък своите генерали и маршали, за да отпразнуват връщането на Елзас на Франция.

След подписването на Версайският мирен договор след Първата световна война замъкът О-Кьонигсбург е предаден на френското правителство и получава статут на паметник с национално значение (National palace).

През Втората световна война е използван за съхраняването на музейните колекции от Колмар и Страсбург. През 1944г. американците окупират замъка до капитулацията на германските войски в Колмар.

Реставрацията и реконструкцията продължават и през XXв. През 1993г. е направена нова реставрация на замъка като национален исторически монумент. През 2007г. е предаден за стопанисване на местните власти (Bas-Rhin General Council). Според читателите на Tripadvisor замъкът е класиран на 8-мо място сред 219забележителности на Елзас.

Кладенецът е дълбок 190 метра

През 1937г. замъкът е декор на филма „Голямата илюзия“ (La Grande Illusion) на Жан Реноар с Жан Габен и Дита Парло в главните роли, през лятото на 1956г. тук са филмирани „Приключенията на Арсен Люпен“ (Les aventures d’Arsène Lupin) на Жак Бекер. Инспирира Питър Джаксън за цитаделата на Минас Трит от трилогията „Властелинът на пръстените“.

Поради липса на място, мелницата е на върха на кулата, пък и ветровете там са най-силни

Богато украсени кахлени камини са отоплявали помещенията. Релефният фаянс, сам по себе си, е забележително постижение на технологията

Замъкът в днешния си вид, дава много точна информация за конструкцията и вида на планинските крепости през Средновековието. Съдържа богата колекция от средновековни оръжия и мебелировка, основно от XVIи XVIIв. На много места са поставени пана с фотографии от началото на ХХв., от които може да се съпостави състоянието на замъка в началото на реставрацията и сега.

В замъка се представят и много изложби, и артинсталации. В момента има изложба на императорските орли на Германия.

В магазина за сувенири до входа на крепостта се предлагат множество книги за различни възрастови групи с чудесни илюстрации, реплики на средновековни костюми и оръжия, представено е и населението на приказния свят – елфи, феи, гноми и пр.

адрес: Château du Haut-Koenigsbourg, FR-67600 Orschwiller, Alsace

GPS: 48.249383, 7.343524

тел.: +33 (0)3 69 33 25 00

факс: 33 (0)3 69 33 25 01

web:http://www.haut-koenigsbourg.fr/fr/

e-mail:haut-koenigsbourg@cg67.fr

Работно време на касата за 2014 г.:

Замъкът е отворен целогодишно, с изключение на 1. май и 25. декември. Затваря 45 мин след касата.

• април, май и  септември: 9h15 – 17h15
• юни, юли и август: 9h15 – 18h
• октомври: 9h30 – 17h

цена: 8 €, безплатно за младежи до 18 г. и инвалиди

Достъп до замъка:

Haut-Koenigsbourg се намира на 26 km северно от Колмар, 55 km южно от Страсбург и 12 km западно от Селестат. По магистрала A35– изход 17към Кинцхайм (Kintzheim) или изход 18към Сен-Иполит. По главен път N59към Лиепвр. Обществен транспорт – совалкови автобуси от гарата в Селестат. При използване на совалките – билетите за замъка са по 6€. Може да се паркира на обиколния път или на паркинг в основата на хълма. След това по пътя или по маркирана пътека през гората се стига за около половин час до замъка. Паркирайте на първото достъпно място, защото най-вероятно по-горе всичко е заето!

Паркирането е на обиколния път или на паркинг в основата на хълма

Още снимки от ⒸЕма Жунич:

France: Orschwiller, Chateau du Haut-Koenigsbourg (2008-08-03)

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Ема Жунич

Други разкази свързани с Другата Франция – на картата:

Другата Франция

Още пътеписи от близки места:

1. Събрани впечатления от Франция
2. Щрихи от Франция: Дамски гамбит край Лоара (1)
3. Щрихи от Франция: Омагьосващият Бретан
4. Честна мускетарска! (Пиерфонд – шедьовърът на Виоле ле Дук)
5. Франция и някой-друг факт
6. Пътуване из Бретан, Франция (2): от Перо–Гирек до Трегастел
7. Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(2): От Франция до Испания
8. Щрихи от Франция: Фонтенбло
9. Пътуване из Бретан, Франция (1): От Пемпол до Трегастел
10. Семейна разходка из Париж и Бретан – Франция (2)
11. Щрихи от Франция: Дамски гамбит край Лоара (2)
12. Към Европа с влака (9): Лил, Франция

От съвсем малки знаем историята за Гъливер, но поне в моя случай тя винаги свършваше до престоя му в страната на лилипутите. И тук не визирам реалната ситуация в живота, тъй като съм много висока и съм сигурна, че хората, които ме познават, тайно са се подсмихнали на първото изречение. Не! Просто историята за големия Гъливер, обграден от армия малки човечета, напомнящи пионки за „Не се сърди, човече“, като че ли е оставила най-трайни спомени във всеки от нас и сме забравили още колко приключения и колко интересни създания е срещнал Гъливер по време на своите странствания по света. Днес бързо ще си опресним историята на този обикновен човек с необикновена съдба и ще приключенстваме с него в рамките на няколко десетки страници.

„Гъливер“ е третата книга от поредицата „Запази историята„, издавана от Ciela. Нека цитирам нещо от предишната публикация, която беше за „Капитан Немо„: Както вече съм споменавала и ще продължа да споменавам във всяка публикация, посветена на някое от заглавията в тази поредица, тук става въпрос не за оригиналните книги, а за преразкази от съвсем различни автори, които си служат с чувство за хумор и по-опростен език и сюжет, така че произведенията да бъдат представени на децата в една по-лесна за възприемане форма.

И така: Лемуел Гъливерработи като лекар на големите кораби и съдбата му е такава, че често се озовава сам-самичък на някой остров, обитаван от странни същества. Както вече стана въпрос, първото му корабокрушение е в страната Лилипутия, където живеят малки, но не особено приятни същества, които обичат да воюват и се сърдят, ако се изпикаеш на двореца им, било то и да го спасиш от пожар… Лилипутите решават да погодят номер на Гъливер, така че той набързо отскача до техните врагове в Блефеску, след което се завръща при жената и децата си, само за да ги зареже наново след съвсем кратко време. Следващото му приключение обръща предходната ситуация на 180 градуса и нашият герой сега е като истински лилипут в страната на гиганти. За щастие, намира покровителка, преди да бъде излапан от една котка, но и в тази страна щастието не му се усмихва и не след дълго обстоятелствата го отнасят (буквално) при едни летящи философи, които го отегчават до такава степен, че героят решава да напусне бързо и тази летяща обител на знанието и мъдростта.

Накрая Гъливероткрива своето любимо място, но няма да ви издавам къде и при кого. Също така няма да ви споделя дали успява да се задържи там, или се прибира у дома си. Важното в историята е винаги да имате предвид, че колкото повече отваряте очите си за различното, толкова повече промени настъпват в самите вас. В общи линии историята на Гъливере толкова многопластова, с толкова скрит смисъл, че трябва да я прочетете многократно, за да разнищите всички послания, които авторът е отправил към вас. И като стана въпрос за него, редно е най-сетне да споделя кои са двамата автори: на оригиналната история „Пътешествията на Гъливер“ е Джонатан Суифт, който е бил свещеник в Дъблин преди повече от 3 столетия, а преразказът е направен от един друг Джонатан, но с фамилия Коу, който е съвременен автор на книги.

Приятно четене!
Девора

Приятели (:

Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Човешката библиотека и музей „Земята и хората“ ви канят на:

Фантастивал 2014
16-18 май
музей „Земята и хората“, София

Фантастивалът ще ви срещне с общности и групи, обединени от любовта си към фантастичното във всевъзможните му проявления: литература и кино, живопис и музика, ларп и бордови игри, търсене и творене на бъдеще… Във време на промени и разкъсвания, нашата цел е да градим мостове: едни към други; и заедно – към следващия свят, в който мечтаем да живеем.

… Сухарски ли ви прозвуча? Тогава чуйте го с гласа на нашите посестрими от Фентъзи ЛАРП център:

Там, където минало и бъдеще се срещат
и протягат ръка в мига на настоящето.
Там, където мечтите се раждат
и градят скрити светове.
А идеята на всяка мисъл
води до едно фантастично начало…

По-долу ще откриете най-актуалната версия на програмата. ВНИМАНИЕ: Следете тук за промени. (Разкъсвания се надяваме да няма… )

Програма на Фантастивала
(версия 05-09)

Петък, 16 май
Събитията са в зала „Гигантски кристали“ (голямата зала), освен ако е указано друго.

11 до 17 ч.: Подреждане на изложбата

17.30: Откриване на изложбата

18 до 22 ч.: Юбилейна вечер „40 години непрекъсната дейност на клуб по фантастика, прогностика и евристика „Иван Ефремов“

Първа част – начало 18 часа:

● Тържествено откриване.
● Поздравителни адреси от различни клубове и организации.
● Кратки изказвания от ръководители на Клуба.
● Връчване на дипломи и грамоти за принос към клубната дейност и фантастиката.
● Връчване на отличия от името на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия”.
● Представяне на новото юбилейно издание „Измерения и модели“.
● Представяне на две изложби – документална и художествена.
● Музикална сюита, посветена на клуба.
● „Фантастична поезия” – рецитал на Анибал Радичев.

Втора част – от 19.30 до 20.30:

● Разглеждане на изложбите и щандовете с книги, периодика и др.
● Свободно общуване, снимане по групи, интервюта с журналисти.
● „Микрофонът е ваш“ – кратки и интересни случки през годините.

Трета част (във фоайето на музея) – докъм 22 часа:

● Тържествено разрязване на юбилейната торта.
● Почерпка с по чаша питие.
● Свободно общуване. Обща снимка.

Събота, 17 май
Събитията са във видеозалата (70 места).
 
16:00: Антологията „За спасяването на света“ и Човешката библиотека: място, на което дръзваме да мечтаем дръзко
Представя: Калин М. Ненов

16.30: Кръгла маса: „Позитивни модели на бъдещето и устойчиво развитие“
С участието на:
Николай Теллалов, писател
д-р Петър Канев, Образователна мрежа „Място за бъдеще“, преподавател в УниБИТ
и други

18:00: Прожекция на филма „България, тази вечна ерес“
Представя: Вал Тодоров, режисьор и сценарист

В зала „Гигантски кристали“ ще тече „Нощ на музеите“ – миналата година музеят „Земята и хората“ е бил посетен от 7000 души. Там ще бъдат изложбата и щандът с книги.

Неделя, 18 май
Събитията са във видеозалата, освен ако е указано друго.

10.30: Фентъзи ЛАРП център
Представят: Кристиана Тошева и Ирена Цветкова

11.00: Награждаване на участниците в Копнежа за растящо творчество
Награждават: Кристиана Тошева от Фентъзи ЛАРП център, Петър Атанасов от SciFi.bg, Валентина Димова от Светлини сред сенките, Калин Ненов от Човешката библиотека

11.30: Прожекция на сериала „Аурелион: Вечният баланс“ и среща с клуб „Светлини сред сенките“: Как създаваме истории заедно
Представят: Диян Илиев, Анелия Стойкова, Мария Белчева

12.30: Бордовата игра Bright Future
Представя: Радомир Мирчев (Гадина Проклета)

13.00: обедна пауза

14.30: Прожекция на авторски анимации
Представя: Дивна Вълчева

15.00: 60 години Godzilla
Представя: Александър Драганов, Цитаделата / Национален клуб за фентъзи и хорър „Конан“

16.00: SciFi.bg
Представя: Петър Атанасов

16.30: Представяне на ларп, включително „Сталкер“ (във видеозалата и пред музея)
Представя: Радомир Мирчев (Гадина Проклета) и ансамбъл въоръжени до зъби ларпъри

… и още?

От 17 до 20 ч. на наше разположение ще бъде и зала „Гигантски кристали“. Там ще тече отворена сесия бордови игри, с водещ Виктор Димитров, и други изненади.

~

Имаме и:
Фейсбук събитие
Фейсбук група

… Въпроси?

Чакаме ви.