Преди доста време Камелияме покани да се включа в блог щафетата „Най-хубавият спомен от детството“. Доста мислих какво да напиша, защото доста неща си спомням и все хубави.

Пловдив, където израснах, като един красив и топъл град (какъвто все още е)…

Снимка: © Plamen Agov • studiolemontree.com, използвана под лиценз Creative Commons Признание — Споделяне на споделеното 3.0

Приятелите, с които играех и които сега са пръснати по света, но все още се чуваме и виждаме винаги, когато можем…

Компютърът Правец, на който се заиграх на тетрис, а след това ми стана интересно да науча и други неща… и така до днес, когато с компютрите и Интернет е свързана работата ми, а придобитите умения преподавам и на други хора по време на различни обучения…

Още като малка чух и за SOS детските селища, в подкрепа на които е и тази блог щафета. Помня, че се впечатлих много от това, че има място, където децата без родители могат да си намерят семейство и обич. Много е хубаво, че вече като възрастна мога да помогна на тези селища с дарение. Можете да го направите и вие с еднократно дарениеили като станете SOS Приятел, така че и децата в SOS селищата някой ден да могат да разкажат своите хубави детски спомени, за които може би ще сте помогнали и вие…

Главна снимка към публикацията: автор GuitarSmashing, използвана под лиценз Creative Commons Attribution-Share Alike 3.0

Започнах този текст преди няколко дни на летището в Лисабон, чакайки полета си за Мадрид с група приятели. Пътувахме почти само с ръчен багаж и лични карти, съвсем малко пари в брой, и някоя и друга дебитна или кредитна карта. Бяхме се уговорили за пътуването, ей така, почти на майтап, браузвайки за билети из сайтовете на самолетните компании. До не много отдавна, достатъчно скоро, за да си го спомням все едно е било вчера, това нямаше да звучи толкова лесно. И не само нямаше да звучи. Щеше да е досадно трудно, а още малко по-назад във времето направо невъзможно. Защото тогава живеехме зад една завеса. Наричаха я желязна. Любопитен факт е, че Гьобелс е оригиналният автор на това зловещо название. А то бе зловещо – не по-малко от кръстника си.

Когато “завесата” рухна, опиянението от свободата се смеси с осъзнаването на огромното разминаване с останалия свят. Факт, който не бе изненада, но стряскаше с размерите на пропастта. Появата на Интернет не направи нещата много по-лесни. Хората с достъп до Мрежата виждахме още по-страшно и ясно мащабите – нашите и на догонването. Но това не бе повод за отчаяние. Напротив! Гонехме. Имаше много да гоним, но колебания нямаше. България сякаш неотменимо бе избрала посоката си. И тя беше Европа. Ако имаше дискусии, те бяха за пътя… не за посоката…

През лятото на 1998-ма, веднага след университета и казармата, с двама съдружници основахме първия си startup (тогава това още не беше модерно) – с джобни пари и личните си компютри и само година и нещо след драматичната Виденова зима. Бяхме луди и млади – с много хъс, ентусиазъм и надежди. И не – не беше провал! Прекратихме сами, защото след година преценихме, че не това искаме да правим.

Пет години по-късно опитах отново и създадохме фирмата, в която работя днес – вярно, че преди това да се случи прекарах няколко години в Siemens и цели осем в IBM. Това бе най-полезния ми “университет”. Безценен бизнес и корпоративен опит, който нямаше да придобия, ако България беше останала зад желязната завеса и не бе станала част от Европа. Не бих бил предприемач. Вероятно не бих бил тук…

Толкова свикнахме за даденост да сме част от модерния свят, че не си задаваме въпросите заслужаваме ли го. Внимаваме ли да не ни отнемат удобството да работим, живеем и пътуваме където поискаме (според възможностите си, разбира се). И като споменахме възможности – почти като по време на Възраждането много българи днес дават мило и драго да изучат децата си в Европа и чужбина. А възможности сега – всички, които не чакат съдбата да ги позлати, защото така им е било писано – имат много повече… Възможности да опитваш, да се проваляш и да опитваш отново. Не е лесно, разбира се. Няма лесни неща. Но пък глобалният и свързан свят прави границите и разстоянията често незначителни. Когато започнах този текст на летището в Лисабон, преди няколко дни, този сайт беше във Великобритания, а утре когато ще бъде публикуван, ще го четете от сървър в Амстердам. И дори няма да знаете, че е така, ако не го бях написал, защото всъщност няма никакво значение.

Мащабите и разстоянията в глобалният свят вече не означават дистанция, а възможности!

Не ви харесва заплата от 1000лв в Пловдив? Ами намерете 150 души в Интернет, които биха ви плащали по 10 евро месечно за нещо, което можете и… ето ви приход от 3000 лв. Да, няма да стане от утре и изведнъж, но няма да стане и ако не започнете да ги търсите. А ако можете да общувате, дори не идеално на някой език, различен от български, това определено прави задачата по-лесна. Научаването на английски ще ви помогне да общувате с повече от половин милиард души по света, испанския ще добави още 350 милиона и така… Пак ли 150 души изглеждат толкова много?

Възможности! Общ пазар от 500 милиона души. Без граници, без мита… Това е тази страна на Европа, която никак не оценяваме. А е нужен само онзи прагматичен поглед, който уж българинът претендираше да има. Да му дадеш възможности и да го оставиш да се оправя – с трудолюбие и изобретателност. Да, ама не… Толкова не ги оценяваме, че изглежда много хора са склонни да прежалят четвърт век време и много повече мечти и да се откажат. За първи път след толкова години, в които явно сме се заблуждавали, че посоката не се дискутира, тя не само отново е на масата, но и се поставя под съмнение?

Особено през последната година, когато престъпното управление на Орешарски и Станишев направи и невъзможното да убие живеца в обществото ни, да размие посоките, да изопачи действителността и да създава паралелна реалност, в която нищо не е каквото е. Струва ми се, че това е едно от най-грандиозните морални престъпления в историята ни. Неоценимо по размери и с кошмарни последствия, които ще продължават да се проявяват с години. Дано някой ден ги застигне справедливо възмездие!…

Те предпочитат да не гласувате! Те се стараят всеки ден да ви убедят, че всичко е безмислено и да ви отчаят, откажат и отвратят напълно. Пасивността и безразличието ги устройват идеално, за да продължат с безобразията! Затова е важно – този път даже повече – всеки глас е важен!

Защото след седмица ще избираме отново ЗА или ПРОТИВ Европа. За жалост, вместо да избираме каква да е Европа, и кой е пътят за справяне с кризата, ние изглежда сме на поредния си поправителен, на който трябва отново да препотвърдим избора си! Да поискаме отново да бъдем част от Европа без граници, в Европа на толерантността и помирението, в Европа на възможностите и свободното движение на хора и капитали, в образована Европа, която е микс от култури и история. И да го заслужим и използваме разумно. Защото ако Европа има своите основания за скептицизъм, ние нямаме. Нашият дебат е друг!

Няма да изненадам никого като споделя, че възнамерявам да гласувам за Реформаторски блок. Никога не съм крил пристрастията си тук, а който ме следи в социалките, вероятно често му досаждам с политика повече от обичайното. Но такова време настана. Иначе аз лично нямам политически амбиции. Никакви. Простосмъртен член на ДСБсъм. Реших да се присъединя към организацията, точно когато бяха в долна мъртва точка. Не за това, разбира се, а защото винаги съм ги припознавал за най-близки пазители на моите интереси на средностатистически грамотен и предприемчив българин, с проевропейска нагласа. Честно е да декларирам тази принадлежност. Защото освен да споделя аз как ще гласувам, което правя от години преди различни избори, този път ще ви призова и вие да гласувате. На всяка цена! И моля, гласувайте за някоя от, за жалост много малкото, проевропейски партии! Не загърбвайте това, за което мечтаеха и страдаха няколко поколения българи зад желязната завеса! Не пропилявайте с лека ръка, това което толкова трудно постигнахме през годините. Малко или много, то е положено усилие, павиран път, който дори лъкатушещ, ни доведе до повече свобода, повече ред и повече възможности… това ни дава Европа. Това, че не сме намерили най-краткия път, или още има да вървим по него, не бива да ни отчайва. Ако погледнем назад сме постигнали доста. И то си струва… Рационалният избор е да продължим, а не да се отказваме.

Не искам да звуча патетично, но ни грози съвсем осезаема опасност от реставрационни настроения. Те няма да ни върнат от пътя, но той ще продължи да лъкатуши, което ще продължи да ни отдалечава. А да излезем от безвремието на крайните коловози на Европа, зависи предимно от нас. Никой не би отказал да работи и инвестира в една подредена, стабилна, правова, пазарна и демократична България. От днешна лъкатушеща и неуверена България обаче, инвеститорите и предприемачите вече бягат. С тях ще избягат по-амбициозните, а накрая и последните мечтатели (не съм сигурен дали последните две групи вече не са се слели в една)… Това могат да постигнат днешните отчайващо посредствени и продажни управляващи.

Моля, тези от вас, които още не са решили дали и за кого да гласуват… дайте шанс на Реформаторския блок! И предайте нататък! Предложете на вашите близки и познати да направят същото!

Излезте от клишето ляво и дясно! С всеки ден става все по-неактуално. България и Европа имат нужда от реформи – спешни, точни и на място. И от хора, които имат куража да искат да създават, да работят, да печелят и да се развиват. Припознайте се като такива! Зависи първо от вас. Реформаторският блок тръгна от нулата и само няколко месеца по-късно е една от малкото рационални, адекватни и модерни политически формирования в България. С потенциал да бъде много повече в бъдеще. Помогнете му! Попътният вятър е важен. Помогнете си! Оставете настрани буквализма на пристрастията за това дали харесвате или не един или друг от листата! Оценете общностното! Разпознайте осъзнатия компромис, който още онази легенда за завета на Кубрат със снопа пръчки се опитва да ни е пример. Хората в Реформаторски блок го направиха и това е важно да бъде забелязано!

Не мога нищо да ви обещая, но знам, че за да можем да си обещаваме каквото и да е занапред трябва да сме повече – и повече българи, и повече европейци, а най-добре повече европейски, образовани и мислещи българи. Не живеем сами! Живеем и за тези, които идват след нас. И всяко нещо, което правим или не правим днес, утре ще има значение. Едно или друго. А бъдещето винаги има значение! Затова винаги си струва да се разходите до избирателната си секция. Още повече в тези избори… За да продължи бъдещето да зависи от нас самите!

В бюлетината листата на Реформаторски блок е под номер 10.

"За разстоянията, мащабите и възможностите"е публикация от yovko in a nutshellс автор Йовко Ламбрев. Някои права запазени.

Бях решила, докато не навърша 40 да не се подстригвам. Оставаха ми само 3 години, косата ми щеше да бъде поне до кръста.

Но понеже животът се случва въпреки нашите планове – се подстригах, първо сама и нескопосано, после професионално и много късо.

Ето това е следващата, за която ми трябват още няколко сантиметра дължина. И понеже никога повече няма да имам (може би?) търпение да пускам дълги косища, отново реторично си задавам въпроса: а дали да не спра и да се боядисвам?

Трудно се дискутира хомофобията, особено защото много често хора, които са хомофоби, го възприемат като заяждане с тях, навлизане в личното им пространство, опит за налагане на собственото ми мнение над тях и други подобни.

За мен тази тема е изключително важна и… не мога да я прескоча. Би било много по-лесно да не повдигам щекотливите теми, да поглеждам на другата страна, да се изхиля на шегите (да запазя мълчание) или иначе казано, да не нарушавам статуквото… но не мога. Основно защото означава да приема една твърде дълга серия от проблемно поведение и идеи и да се правя, че то не съществува и не ме засяга.

Как ме засяга хомофобията ли? Какъв е проблемът с хомофобията сам по себе си има изписано… не-малко. Описвано е какви са последствията, проблемите, негативите и стереотипите относно гей хората и „проблемите“ с обществото. Дискусии, анализи и отхвърлянето на повечето митове и тях ги има с десетки. Само че в повечето случаи тези митове са вярвани не защото наистина ги смятат за вероятни, а защото това е вид „оправдание„, вид „основание„, един вид легитимизиране на тези идеи зад някакъв сорт „причини“, макар че 90% от случаите са съшити с бели конци и с малко повече четене, това се потвърждава. Реално проблемът често се свежда до „нещо ме кара да се чувствам некомфортно, вади ме от зоната на комфорт и не искам да анализирам ЗАЩО ме вади от зоната ми за комфорт, предпочитам просто да приема, че това е така, защото е така… и толкова. Уважавайте избора ми.“ Проблемът ми с тази идея е, че този избор сам по себе си не е в безтегловност и има последствия. Но… това също е дъвкано до безкрай. Това нежелание за самоанализа не толкова ме дразни, колкото… ме отчайва. Но и това съм обяснявала не малко пъти пъти защо и как.

Реално сега мисля просто да обясня как ме засяга мен лично хомофобията и как афектира мен и моя живот… какво чувам и възприемам аз, когато вие говорите, че сте хомофоби или реално защитавате хомофобски позиции.

Първото, което чувам е „намирам жените за неприятни„. Странно звучи, нали? Но реално… концепцията зад гей хомофобията е, защото по принцип повечето хомофоби имат проблеми с гей мъжете, гей жените са им интересни и секси (до там, докъдето споменатите жени са сексуално привлекателни и изглеждат достъпни за тях), но гей мъжете ги отблъскват… е, че реално тях ги притесняват мъже, които демонстрират, според тях, женско (или дефинирано като женско) поведение. Как се дефинира като женско поведение… хе, ами то е различно от година на година, камо ли от десетилетие или столетие. Въпросът е… спре ли да се дефинира нещо като мъжко поведение (положително) и започне ли да се дефинира като женско (отрицателно), то това поведение става гнусно, противно и отблъскващо, ако е емулирано от мъже. Било то cheer leaders (първоначално мъжко занимание) или химия (откатко жените навлизат в химията по-активно, третирана като soft science).

Признавам си, чувствам се ужасно неуютно около хора, които коментират колко много ги отблъскват гейове, които се държат като жени… защото в дъното на цялото нещо, всичко се свежда до „да приличаш на жена е лошо„. Не ме вълнува какво и как го рационализирате в главата си, честно казано. Самата идея, че женското поведение (стереотипизираното женско поведение) е някак… обидно/унизително/неприятно/смешно/отблъскващо, ме кара да се чувствам несигурна и отхвърлена в компанията на този човек. Защото това са осъзнати или неосъзнати двойни стандарти. Защото аз лично цял живот чувам „добра си… за момиче“ или са ми правили „комплименти“, че не съм като „другите жени„. Съзнателно или не, тези хора (било то мъже или жени), живеят в свят, в който не подлагат на съзнателен анализ концепциите за „мъжко“ и „женско„, а ги приемат безкритично. И не само ги приемат, но и ги налагат, умишлено или не, над околните. Над мен. Не искам да правят това. Не искам да ме гледат по този начин, да ме възприемат по този начин. Да възприемат себе си по този начин.

Да, звучи егоистично… о, не, горката аз, колко ужасно ми влияе хомофобията, при положение, че едновременно с това знам, че няма голям шанс да бъда третирана негативно за това с кого съм, с кого живея и т.н., дори не си помислям да намеквам, че двете неща могат да бъдат сравнявни, просто се опитвам да посоча защо хомофобията вреди на всички, а не само на гей хората.

В случая „аз“ е свободно заместимо местоимение. Сложете който и да е в тази роля, смисълът е един и същи. Сложим ли знак различен от = между поведение като важност или сериозност или заслужаващи адекватно отношение към някого в зависимост от пола му, си постиламе много лошо. Налагаме концепция за контрол на поведение… и то изкуствено измислен и поддържан.

Не малко пъти сме го дъвкали откъде идват идеите за „мъжко“ и „женско“ поведение. Религиите и маркетинга си приличат ужасно много в този аспект. Най-лесния начин да продадеш нещо е като абсолютизираш, при положение, че можеш да продадеш на тройна цена един продукт, понеже си го изплескал в розово/синьо/черно, естествено, че ще се скъсаш да обясняваш, че мъжете и жените са напълно различни и чужди същества, които никкак не се разбират. При положение, че можеш да обосновеш някой да бъде третиран като вещ/свободнозаменяема работна ръка/безименно лице в името на политическо и геополитическо развитие по картата, естествено, че ще се скъсаш да обясняваш как едните или другите са просто по природа или провидение или друго свободно съчинение създадени такива.

Това съм го писала милиони пъти… Ако тези неща бяха верни – че мъжете са едни и мъжкото поведение е супер стриктно и конкретно, а жените други и женското поведение е супер конкретно и стриктно, не би имало нужда от тяхното описание, защото не бихме могли да се държим по друг начин. Ние обаче живеем в свят, в който постоянно косим тревата в двора, докато се скъсваме да обясняваме как по природа тази трева трябва да е точно 4 сантиментра, цвят свежа зеленика и с дебелина о.5 милиметра, размахвайки градинарските ножици. Нелепо и абсурдно… но сме достатъчно сложни, за да можем да вярваме в напълно противоположни идеи.

Да си жена/да носиш дрехи, които в настоящата култура са кодирани като женски и да се изразяваш, изглеждаш/използваш изразни средства/работиш работа/искаш неща ДЕФИНИРАНИ и КУЛТУРНО И СОЦИАЛНО ИЗГРАДЕНИ като женски не означава абсолютно нищо повече от това, което ние слагаме като значение. Ако искаш да смяташ, че да носиш женски дрехи е някак унизително… то означава, че твоят свят е изграден на идеята, че самоличността ти е толкова крехко нещо, че самото докосване до женственост ще го срути. Как можеш да имаш реално уважение, ако съзнателно или не, презираш елементи, които смяташ за вкоренени в индивидуалността на човека отсреща?

За много хора това е без значение. Ние сме ябълки, вие сте круши, ние сме специални, защото ябълките са повече от крушите по дефиниция и толкова. Всъщност всички сме круши… винаги има някой, който е убеден, че вие сте круши в сравнение с него. И да цитираме Детритус… „Не ритаме падналите войници по канчетата, понеже ако го правим и те ще ритат нашите войници по канчетата, а ако го правят, това означава, че ние сами се ритаме по канчетата. Пък сме по-хитри от това.„

П.П. Естествено, това не означава, че ако има гей човек, който ти е несипматичен и не го харесваш, то това е заради хомофобия. Въпросът е дали проблемът с този човек не се свежда до това, което описах по-горе или е нещо друго.

изключително добра инициатива, която над 1500 ученика от цялата страна подкрепиха – с тениска на бала. вместо скъпи, лъскави, понякога кичозни, често след това ненужни тоалети – на бала с тениска! яко! браво на който му е хрумнала идеята и браво за всеки присъединил се!

парите, вместо за рокли и костюми отиват дарение за кауза: помощ за пеперудените деца. суетата отстъпва място на добротата. безразличието – на ангажираността и готовността да помогнем.

обществото ни се променя. бавно и сигурно. надявам се необратимо.

браво за учениците, учителите, директорите и родителите от:
Втора АЕГ София
9 ФЕГ София (снимката е от там, благодарност Вера)
7 СОУ София
18 СОУ София
Софийска професионална гимназия по туризъм, София
157 ГИЧЕ “Сесар Вайехо”, София
Mатематическа гимназия “Акад. Кирил Попов”, Пловдив
ЕГ “Иван Вазов” от гр. Пловдив

голямо браво, момичета и момчета!

Просто малко снимки от отпуската.

Снимките от отпуските на село започват много да си приличат, но пък имам наистина любими места, на които винаги е хубаво.

искрено вярвам, че храненето е пряко свързано с болестите и е основна част от начина ни на живот. държа на доброто хранене. особено у дома. добро включва здравословно, по-скоро малко, отколкото много, балансирано, разнообразно, свежо всеки път.

в последните три години успяхме у дома да наложим с плавен преход и без насилие някои правила, които ме радват. споделям ги.

- хубав черен хляб– без бял хляб. ама никак. белият хляб е тема табу у дома. често приготвяме хляба сами. с няколко различни брашна – от пълнозърнесто, ръжено, оризово, ленено, царевично и още; за много хора това е трудно, казват, че не искат друго, освен бял хляб. аз мисля, че е въпрос на навик;

- по-малко бяло– почти без бяло брашно (изключение е козунака на Великден и евентуално питка на Коледа), по-малко бяла захар, по-малко прясно мляко, по-малко месо;

- повече сурова храна– сурови зеленчуци и плодове задължително на всяко хранене, поне 30 до 50% от храната опитваме да е сурова; ядки вместо шоколад, вместо сладко, вместо junk food неща като солети, бисквити и т.н.

- сезонна храна и наше производство– лятото отглеждаме зеленчуци в градината, да купуваме сезонни плодове и зеленчуци, които не са пропътували половината свят, за да дойдат до нас;

- всичко приготвено у дома– без купена, пакетирана, полуфабрикати храна, възможно повече направено от основни материали, от нас, всички заедно, с желание и любов.

чувам някои мнения, че подобен начин на хранене изисква повече пари или повече време. моите калкулации сочат, че парите дори са по-малко, защото много пари иначе отиват за пакетирани, скъпи, лъскави неща. семплото хранене не е по-скъпо. относно времето – когато човек си подреди нещата има време за всичко. ако не гледа телевизия – има време. ако всички заедно приготвят храната – има време.

ето така при нас. а при вас как е?

писах и за децата и храненето по повод #foodrevolutionday тук

снимката е от FoodRevolutionDayв Увекинд, където бях доброволец и помагах на децата да сготвят салати, смути от сурови плодове и зеленчуци, сандвичи. беше забавно и полезно

Мари-Жозе имаше три деца,
четири деца, пет деца и
още няколко отгоре.
Тя се спомина при
последното раждане,
но Пиер я помни бездетна
и влюбена.
Децата не я помнят така.
Те питат баба си за големите цицки
на maman и гердана с миди.
Майка ѝ я помни как пищеше,
наплашена от кучета на шест,
как се вманиачи да тегли
късмети от Библията на дванайсет,
а после изфиряса с оня прошляк Пиер,
дето я съсипа.
Майка ѝ помни как Пиер я съсипа.

Стихотворението е включено в книгата на Екатерина Григорова “Фарадеев кафез”,“Жанет 45″, 2013 г.). Още една книга, за която искаме да напомним.

  Екатерина Григоровав DICTUM.
  Екатерина Григорова в “Кръстопът”.

Трийсетгодишни тайни избухват в пика на фамозно семейно тържество. Празничната програма е саботирана от сина на юбиляра. Кетърингът в замъка е с него. Планираните атаки по време на първия тост разобличават невъзможни за преглъщане истини за домакина.  Немислимото е изречено в упор. Бюргерите стават заложници на собственото си лицемерие.

Неочаквания комерсиален успех(награда в Кан) прави първият догма-филм на Томас Витенберг визитна картичка на датския кино авангард (аналог в изобразителното изкуство е течението arte povera). 40-те до момента догма-филми доказват, че доброволно прегърнат аскетизмът е здравословен и работи винаги полза на автентичността. “Сред зрителите винаги има такива, които жадуват за повече-съдържание-и-по-малко Междузвездни войни” – из статията на Cineasteза освобождаващия ефект на съпротивителното движение Догма и основните му фигури.

Опълчването на авторитети и табута е толкова директно, колкото е суров и техническия подход към историята. От ръчната камера до липсата на постпродукция в Тържеството всичко от манифеста(Обета за Целомъдрие) е педантично спазено. В някои сцени даже самите актьори заместват оператора.

„Догма” е най-смелото, най-силното и най-въодушевяващо нещо, което съм правил досега. „Празникът” наистина имаше огромен световен успех. Течението „Догма” стана библия за много млади режисьори по света. Но тя не можеше да продължава вечно. Особено когато за няколко години се превърна в мода и мнозина подражаваха, без да разбират нейните първоначални идеи, търсейки само комерсиален успех върху вълната на популярността. „Догма” я писахме като на шега, това беше своеобразна артистична провокация, имаше и много ирония в нея. А само след няколко седмици нашата игрива декларация стана истинска сензация, всички говореха за нея, публикуваха я навсякъде по света. Сега обаче, след 10 години, би било наивно повторение или демонстрация на артистичен егоизъм, ако публикуваме някакъв нов манифест. Ние, нейните автори, разбрахме, че нашата „Догма” е практически мъртва. Особено в Дания тя стана отблъскваща мода – можете дори да си купите мебели в стил „Догма”. Затова я обявих за приключена.”
Т. Витенберг, от превод за “Свободна мисъл”, 2008

Повечето фитнес любители обръщат сериозно внимание на тренировъчния си режим и отделят немалко време за планирането му. Преглеждаме всяко движение и всеки детайл, така че да съответстват напълно на целите ни и да работят за осъществяването им. Тези тренировки работят в едната посока – за заздравяване на мускулатурата посредством използване на способността и за съкращаване, и няма две мнения по въпроса, че са от полза за практикуващите. Не стои така обаче въпросът със стречинг упражненията като специфична, но неразделна част от тренировъчната ни постановка  – това е една от най-противоречивите теми в света на фитнеса.

Често осъзнаваме, че имаме нужда от стречинг едва когато се почувстваме сковани, или когато нещо ни заболи. В най-добрия случай отделяме един ден от тренировъчната си седмица за упражнения за подобряване на гъвкавостта и приемаме това за достатъчно.

Неприятната изненада обаче идва на следващия ден, когато се оказва че сме още по-сковани от преди и планираната тренировка се оказва пряко нашите сили поради някакъв мистериозен спад в мускулната ни сила.

Какво точно се случва и защо усещаме спад в силата си след "деня за стречинг"?

Може би тук е моментът да споменем, че в този материал ще разгледаме основно последиците от статичния, пасивен стречинг, т.е. този, при който заставаме в една поза, която често ни е повече или по-малко болезнена, и задържаме в нея n-брой секунди, минути, и която не е обвързана с принципа на т.нар. активно отпускане.

Когато извършваме ежедневните си движения и особено когато тренираме, предизвикваме множество микроразкъсвания във влакната на мускулите, тяхната фасция и сухожилията. Когато тези микротравми започнат да заздравяват, на тяхно място се образува белег, който придърпва влакната навътре и по този начин скъсява дължината им.

Разпространена теория е, че когато това се случва, е редно да се прилага стречинг, за да могат микрораните да зарастват на нова, по-голяма дължина. Именно тук се корени основният проблем със стречинга: опитваме се да повлияем върху дължината на мускули, фасция и сухожилия чрез тяхното насилствено разтягане, докато проблемът с липсата ни на гъвкавост съвсем не е там.

Ако сте се опитвали да изпълните мъжки шпагат без да имате представа за това кои мускули да активирате в позицията, най-вероятно сте усетили как след известно задържане на мускулите аддуктори им трябва време, докато възвърнат силата да изпълняват функцията си, а именно – да съберат двата крака обратно един към друг.

Гъвкавостта отразява здравето на мускулите, а не е резултат от пасивния стречинг, т.е. силният мускул притежава качеството гъвкавост, а ригидният мускул е слаб, дори и да може да работи под съпротивлението на много килограми. Ригидността на мускулите може да е следствие от много фактори:

• едностранчиви тренировки, акцентиращи единствено върху концентричната работа на мускулатурата;
• проблеми с начина на хранене – диетата, богата на преработени храни, трансмазнини, кофеин, мононатриев глутамат, аспартам и др. води до втвърдяване на тъканите;
• недостиг на витамин В12 (както и други от В-група) в организма;
• хормонален дисбаланс;
• възпалителни процеси в тялото.

Какво можем да направим в такъв случай:

• Разграничавайте йога от стречинг. Въпреки че в някои часове по йога ще бъдете насилствено поставени в пози, които тялото ви не е подготвено да понесе, и вероятно след това ще имате известни неприятни усещания, това не е идеята на йога. Тя цели отпускане на тялото и канализиране на енергията, протичаща в него чрез определени пози и контролирано дишане, но това никога не е за сметка на насилствено изпълнение на физически упражнения. В този смисъл йога би могла много да допринесе за подобряване на гъвкавостта, но при условие, че се прилага дозирано и правилно. Йога не е стречинг и стречингът не е йога.
• Практикувайте упражнения за гъвкавост, които не ви довеждат до прага на болката, и не разчитат на дължината на мускулните влакна, а тренират нервната ви система. Когато заемете необходимата позиция, активирайте мускулите антагонисти на разтяганите и не позволявайте да се появява болка. Когато мускулното напрежение в разтягания мускул отшуми, можете да увеличите обхвата на движението. Никога не ги изпълнявайте, когато бързате.
• Изпълнявайте проприоцептивен стречинг.
• Уверете се, че сте напълно наясно с техниката на изпълнение на упражненията за гъвкавост и активирането и отпускането на участващите мускули. Не насилвайте тялото си до позиция, в която усещането е болезнено и неестествено. Масажирайте мускула, който сте разтягали, като не забравяте и антагонистите. Понякога усещанията в определена област са следствие от негативни практики в друга, които може да се обусловени от редица фактори – некоректна техника на изпълнение на упражнения, некомфортна позиция на тялото (твърде дълго време, прекарано пред компютъра в седнало положение, или стоеж, които водят до скъсяване на отделни мускулни групи и моторен дисбаланс).
• Използвайте самомасаж с фоумролер, ако не можете да включите в графика си редовни масажи с терапевт.
• Поддържайте тялото си добре хидратирано – пийте достатъчно вода.
• Започвайте всяка тренировка с леки аеробни упражнения, тъй като те загряват тялото и допринасят за подобряване на гъвкавостта. Използвайте и динамичен стречинг.
• Подобрете начина си на хранене, като избягвате преработени продукти, съдържащи трансмазнини, бързи въглехидрати, соеви производни и всякакви съставки, които не бихте държали по рафтовете на килера си.

Гъвкавите мускули са здрави мускули, но това не означава непременно, че колкото повече, толкова по-добре. Има обхват на движение, който се счита за "нормален", но той би могъл да се различава значително при всички индивиди.

Доста по-важно от това дали можем да си докоснем пръстите на краката е да следим за баланса и симетрията, най-вече в двете половини на тялото. Ако едната ви страна е чувствително по-гъвкава от другата, би могло да става въпрос за мускулни дисбаланси, или такива на нервната система.

Изнесената по-горе информация може да се изтълкува и дискутира грешно, отнесено към професионалните занимания и практики в спорта. Нека не забравяме, че спецификите на редица спортове, разгледани в един сериозен състезателен аспект (таекуондо, гимнастика, акробатика, балет и др.) предполагат една ежедневно работеща, подготвена мускулатура, с качества и възможности много над  тази на нормално трениращия човек.

Тя позволява и се нуждае от различен поглед над гъвкавостта, който е неумело да се прилага върху любители, колкото и вдъхновяващо и атрактивно да изглежда. Както при всяка практика, търпението е най-добрият ви приятел.

В заключение ще добавя, че статичният стречинг безспорно има своите ползи, но за да го прилагате безопасно и ефективно, тялото ви трябва да разполага с достатъчно гъвкавост и добра мобилност на ставите и адаптирана към подобен вид упражнения нервна система.

Въздухът омекотява къщите,
маслините, които липсват дори във
въображението.
Излизам с ясната мисъл за достойно понесено щастие.
Редките пламъци на прозорците понякога
ме свързват със светлината зад мен.
Само тогава пренебрегвам града.
Вися на простора от очите си, не
изпускам нито секунда от чудното
положение на нещата.
В такива моменти е добре да си кажеш,
че разсейването е съвършена концентрация.
Някой може и да оспори.
Инатът ми е в това да не възразявам –
така хитро се обезсмислят лековитите продължения.
Времето е много точна работа. Също и тялото.

Стихотворението е включено в книгата на Екатерина Григорова “Фарадеев кафез”,“Жанет 45″, 2013 г.). Още една книга, за която искаме да напомним.

  Екатерина Григоровав DICTUM.
  Екатерина Григорова в “Кръстопът”.