Никола Балов: Instagram 6.0 за Android и iOS добавя 10 нови възможности за редакция
Никола Балов: Продажбите на LG G3 стартират отлично в родна Корея, съобщават местни източници
Стойчо Димитров: Замъкът на орлите (Кинцхайм, Елзас)
Днес Анжело ще ни води отново до мястото, заради което са водени повечето войни от последните 200 г. в Европа – Елзас Замъкът е с немско име, но се намира във Франция. И си има собствен зоопарк за грабливи птици!
Приятно четене:
Замъкът на орлите
Кинцхайм, Елзас
Много често идеите за екскурзии са възниквали спонтанно, на принципа „една жена ми каза“. За разлика от България, в останалата част от Европа в туристическите обекти може да се намерят листовки и информация какво още може да се види в района. При нас всеки, било от немарливост, било от злоба, е хванал едно парче от баницата и бие през пръстите всеки, който помисли да посегне към нея. Нещо като кучето и сеното – нито го яде, нито го дава…
При посещението си в О-Кьонингсбург разбрахме, че съвсем наблизо – на десетина километра, се намират три други атракции – „Клетката на орлите“ (La Volerie des Aigles), „Планината на маймуните“ (La Montagne des Singes) и „Земята на щъркелите“ (Cigoland, Au Parc des Cigognes). Разбира се, решихме да ги посетим. Още повече, че имахме време и ни бяха по пътя към Страсбург.
Замъкът Кинцхайм (Château de Kintzheim),
който се извисява над Кинцхайм, Елзас, датира от 12-и век. В Кинцхайм са открити погребения от римския период – от 1-и - 2-и век. Документално е известен от 6-и век под името Regis Villa. Меровингските крале го правят център на обширен район, включващ долината на река Лиепвр и горите на О-Кьонингсбург. През 774г. император Карл Велики (Шарлеман) дарява на абатството в Лиепвр част от горите на Гунигесхайм (Gunigesheim, Quningishaim), както е известен Кинцхайм тогава, а има предположения, че прекарва новата 775г. в Palatium selestatis в града. През 843г. император Лотар I, внук на Шарлеман, дарява селището на Ершангар, граф на Нордгау. Името на града се променя на Chuniggesheim през 881г. и през 1220 г. на Kunigisheim – все вариации на тема „кралско имение“.
Изграждането на замъка започва около 1250г. по нареждане на Фредерик II. Донжонът и рампардите са завършени към края на века. Жилищните постройки се строят през 14-и и 15-и век. През 1341г. император Луи IVБаварски дарява селището Кинсен (Kinsen) на съседния град Селестат. Въпреки дарението, 150г. по-късно по нареждане на Фридрих III, Кинцхайм отново е продаден на града.
През 1633г., по време на 30-годишната война, шведските войски частично разрушават замъка. 16години по-късно Селестат го продава за 3000флорина на Голен, бивш кмет на града и настоящ имперски министър. Между 1650г. и 1670г. Голен възстановява замъка и параклиса, но никога не го е използвал за свое жилище. Сто години по-късно единственият му обитател е монах-отшелник, който се грижи за параклиса. След френската революция замъкът е изоставен. През 1801г. тогавашният му собственик – маркиз де Брос го обявява за продажба. Град Селестат се опитва да възвърне собствеността си. С декрет на Наполеон IБонапарт замъкът е даден на Матьо де Фавие, който се задължава да обезщети града с 2000сребърни марки. След това под замъка е построена господарска къща в стила на Директорията, а между двете постройки – парк в английски стил, обявен от Министерството на културата на Франция за една от най-забележителните градини на страната. Идеята е била да се направи романтична „селска“ градина, контрастираща с руините на замъка, и силно повлияна от творбите на най-добрите художници-романтици от епохата (по същото време в много имения се наемат архитекти и художници за изкуствено създаване на руини).
Château de Kintzheim, 67600 Kintzheim, Франция
Фамилията Фавие е близка с тогавашния министър на финансите Жан-Жорж Юман (Jean-Georges Humann), който прави много за запазването на замъка. Средновековните замъци в средата на 19в. отново идват на мода. Виоле ле Дук във Франция и Бого Ебхард в Германия възстановяват множество замъци. През 1876г. германски архитекти запечатват руините на замъка.
По време на битката за Елзас през 1945г. е използван за наблюдателен пост и кулата е пострадала от артилерийски обстрел. През 1965г. замъкът е класифициран като исторически монумент от Министерството на културата.
От 1968г., с над 150 000посетители годишно, тук е открита голяма
волиера за хищни птици (La volerie des aigles, The Eagles’ Nest),
първата във Франция. Тук се грижат и за изчезващи видове орли, соколи и лешояди, опитват се да ги размножават за запазване на биологическото разнообразие, както и да образоват публиката, като я запознават с тях. Волиерата е разположена на площ около 3800 m², от които около 850 m² са „жилищните помещения“ на птиците.
За туристите, на площ около800 m², се правят спектакли,
на които те могат да се насладят на полета на орли, соколи, ястреби, черни кани, кондори от Андите и изобретателни египетски лешояди. Можете да наблюдавате лов с птици, като водещите ви съобщават много интересни факти за тях. През краката на насядалите по земята дечурлига преминават лешояди… Така те свикват с животните, не се отнасят с тях като с „извънземни“. Нито веднъж не чухме – от родител или от дете, възгласи „въй, ша ма/та уапи!“, както често става по нашите географски ширини.
Лешоядът минава през краката на насядалите деца (дъщеря ни – със синята блузка), следвайки храната в ръката на дресьора си
В подземията на замъка има постоянни изложби, свързани с хищните птици. Средното време за посещение на замъка е 1 ч и 30 мин, от които около 40 минути е спектакълът. От паркинга до замъка, през гората, се стига за около 10 мин. Календарът и часовете на провеждането на спектаклите можете да разберете от сайта. Тази атракция не е благосклонна към английскоговорящите туристи. Те често са фрустрирани, защото обслужването и спектаклите се водят на френски и немски езици. Необходимо е да си подготвите поне минимален речников запас, за да разберете интересните обяснения за хищните птици.
адрес: Château de Kintzheim, FR-67600 Kintzheim
тел.: +33 3 88928433
факс: +33 3 88821105
GPS: 48.25607, 7.38609 (48°15’23’’ N, 7°23’24 E)
web: http://www.voleriedesaigles.com/home.aspx
цени:
възрастни: 9,50 €
деца (5 – 14): 6,50 €
деца (под 5 г.): безплатно
Между О-Кьонингбург и Кинцхайм се намира още една
зоологическа градина на открито - „Планината на маймуните“ (La Montagne des Singes),
където живеят в естествена среда, без клетки и заграждения около 300 маймуни от вида магот. Тази популация е равна на много по-известната от Гибралтар.
Маготът (Macaca sylvanus), наричан още берберски макак, е примат от семейство Коткоподобни маймуни. Маготът е единствен представител на макаците извън Азия и единствената маймуна, която се среща в диво състояние на територията на Европа. Интересна особеност на магота е отсъствието на опашка, което го приближава до човекоподобните маймуни, но въпреки това е типичен представител на същинските маймуни.
Паркът е основан още през 1969г. Първоначално площта му е била около 240 дка, а сега се е разраснала до 600дка. Една от идеите е изучаването (от 1972г.), запазването и развитието на популацията, тъй като маготите са вписани в Червената книга на застрашените видове. На входа служителите раздават на посетителите пуканки, които те могат да предложат на маймуните. Пуканките са единствената разрешена храна в парка. Достъпът на домашни любимци е забранен. Маршрутът, по който се движат туристите, е дълъг около 800м.
Според Tripadvisor това е най-интересната атракция в региона.
За съжаление, ние не успяхме да посетим това прекрасно място, тъй като точно тогава имаше някакво планирано събитие и не се допускаха туристи.
адрес: La Wick, F-67600 Kintzheim
GPS: 48.26025, 7.37582 (48°15’37.18 N, 7°22’32.00 E)
тел.: +33 3 88921109
факс: +33 3 88823002
email: info@montagnedessinges.com
web: http://www.montagnedessinges.com
работно време:
последна седмица на март – първа седмица на ноември, 10 – 17 ч.
цени:
възрастни: 9,00 €
деца (5 – 14): 5,50 €
деца (под 5 г.): безплатно
ако имате билет за совалката О-Кьонингсбург, цените са намалени:
възрастни: 8,00 €
деца (5 – 14): 4,50 €
Ако все още не сте уморени, можете да посетите и третата атракция – тематичния парк „Земята на щъркелите“ (Cigoland, Au Parc des Cigognes). Щъркелът е птицата на Елзас и е логично основания през 1974 г. парк да е кръстен на него, а не на някакъв плъх или друг добитък, както правят по други места.
Тук можете да разгледате и научите много за щъркеловите птици от различни краища на света, както да се повозите на влакче на ужасите и да пробвате други атракции. Но за това ще ви е необходимо доста време и е добре да отделите цял ден.
адрес: Route de Sélestat, FR-67600 Kintzheim
GPS: 48.25717, 7.41903 (48° 15′ 28″ N, 7° 25′ 08″ E)
тел.: +33 3 88923636
факс: +33 3 88821061
email: contact@cigoland.fr
работно време и цени:
според сезона: http://www.cigoland.fr/fr/content/8-tarifs
Още снимки от Ⓒ Ема Жунич:
France: Kintzheim (2008-08-03 La Volerie des Aigles)
France: Kintzheim (2008-08-03 La Volerie des Aigles)
Автор: Анжело Ангелов
Снимки: Ема Жунич
Други разкази свързани с Другата Франция – на картата:
Другата Франция
Весела Ангелова: Seek and Destroy
Много е зле тая държава. Народът е зле, заради което управниците са зле – понеже от същия този народ изхождат, – заради което народът е зле и все по-зле става. Една немалка част от същия този народ представлява разнообразни по форма завършени морални уроди. Има такива, чиито коефициент на интелигентност е по-нисък от този на наяден от заек морков. Има и комбинации от морален урод+клиничен дебил. Злобни елементарни човечета, на които не им достига интелект, за да получат диплома за социопат, но компенсират с неколкократно по-концентрирана злоба, приложена без грам сиво вещество. Има, разбира се, и социопати – политически социопати, цивилни социопати, всякакви социопати.
О, да, има и свестни хора. И слава Богу. Аз не съм от тях, впрочем. Съвсем сериозно. Например, бих искала да завържа оня изверг от Стара Загора отзад на собствения му джиБ и да го влача из града, след което бих изхвърлила каквото е останало от него на видно място. За назидание. ЗАЩОТО ТАКА ПОВЕЧЕ НЕ СЕ ЖИВЕЕ.
И друго бих направила. Бих организирала някакви Игри на гладав сградата на Народното събрание. За целта бих събрала цялата парламентарна сбирщина плюс BG WC, за да не плачат самотни, плюс целия министерски съвет. Бих запечатала сградата отвън. Бих струпала огромна купчина огнестрелни и хладни оръжия в парламентарното фоайе, след което отборите ще получат задачи. Първата ще е ДА ПОПУЕЧИМЕ НА ГЕУБ ДА ВЗЕМАТ КАФЕВАУКАТА НА БОЙКО. И всичко това би се излъчвало по телевизията по създаден специално за целта парламентарен канал.
Аз лично се навивам да дебна отвън със снайпер и да стрелям по всеки, който успее да напусне сградата.
–––––––
Изумях заради публикация във Фейсбук, според която Turkish Airlines откривали директна въздушна линия Варна-Истанбул. Да ви разкажа накратко: никой истински българин, сукал българско мляко на българска земя, не би стъпил в Истанбул при ония манафи, дето петстотин години са ни клали. Индивидите, изказващи подобни мнения, неизбежни събираха най-много лайкове, което пък ме навежда на мисълта, че себеподобните им никак не са за пренебрегване като процентно съотношение.
Идиоти.
Сега пък чета клетви по Костов, задето бил казал, че BG WC вече е фактор в политическия живот на страната. Щото вероятно е по-яко да се правим, че онова ГМО не съществува и после здравата да се изненадаме, когато на неизбежно напредващите предсрочни избори събере такъв процент, че после да полегне на Борисов така, както Яне и Волен не биха му полегнали дори и в най-мокрите си сънища.
––––––––-
Хора, нещо много неприятно става. И не знам има ли друг изход освен радикалната ми препоръка силно да редуцираме местната популация. (Пък и не само местната. Не мога да спра да мисля, че светът би станал много по-свястно за живеене място, ако се отърве от шест милиарда и кусур „сапиенси“).
––––––––
Filed under: Из друмищата на Абсурдистан, Моите пет стотинки, Психиатрично отделение Tagged: Политика, народопсихология, политически живот
Блог Стара София: Карта на София през 1928 година
Никола Балов: Нови пакети с минути, SMS-и и мобилен интернет за предплатената услуга b-connect
Никола Балов: Нова информация твърди, че очакваният Galaxy F ще замени Galaxy S6
Никола Балов: Първо по Дарик #82: Представяне на лаптопа с Ultra HD екран Toshiba Satellite P50t
Човешката библиотека: В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене
Приятели (:
Продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.
Целта ни, разказахме ви, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена.
Как да помогнете вие?
- Предварителни поръчки: ВНИМАНИЕ! Създадохме специална страница, където лесно да заявите колко и какви бройки (хартиени или електронни) желаете. Използвайте я. Благодарностите – към Елка Парушева, Ана Хелс и Александър Василев.
(Ако вечесте ни поръчвали бройки, няма нужда да го правите пак – записани сте.) - Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
- Какво още – вие какво друго бихте предложили?
Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.
Слушаме ви.
~
Из „Песента на ханджията“
Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов, Илка Чечова
ПРИСЛУЖНИЧЕТО
Тогава беше най-хубавото време на онуй място, щото Шадри откъртваше преди пладне, проснат през тезгяха си като някоя от неговите тлъсти, оплескани плешки. Веднъж като захъркаше, повече не помръдваше, докато не станеше време да приготвя вечерята, ако някой имаше сили да яде. Ама все пак никой от другите не смееше да се изниже от кухнята с мен, дори за да хвърли един билюр на гостите или да погали старото магаре на Росет. Свиваха се всичките в най-тъмните кътчета, дето можеха да намерят, и проспиваха деня като господаря ни. Някои от тях и хъркаха съвсем като него.
Аз не. Всеки ден, веднага щом влажната гърчалива уста на Шадри увиснеше върху китката му, се шмугвах през кухнята и страничната врата и отварях собствената си уста да изпъшкам още преди утрото да ме блъсне. Друг път не съм виждал такава жега: едва пукнала зора, а пък усещаш как потта почва да цвърчи по кожата ти като тлъсто месо в тиган. Друг път не съм виждал и такова небе – отначало бяло като кост, после бяло като пепел следобедите. През нощта, късно, ставаше някакво бледолилаво на бели ивици, но повече въобще не потъмняваше; и денем или нощем, вътре или вън, всички ние се въртяхме ли въртяхме в тигана. Всичко беше един голям тиган.
В кухнята щеше да е по-хладно – кухнята си беше най-хубавото убежище, освен мазето с вината, където дебелият Карш продремваше най-лошите части от деня. Ама не бих прекарал и една свободна секунда в оная кухня за нищо на света; а никой от нас, освен Шадри, не можеше да ходи другаде в „Харпунът и секачът“. Така че обикновено първо се шмугвах в конюшните и помагах на Росет с конете.
Росет ми беше приятел. Беше с години по-голям, разбира се, пораснал, и често имаше твърде много за вършене, или мислеше за нещо, и тогава не можехме да си говорим разни работи, както обичахме. Но никога не ми се ядосваше, а на два пъти ме остави да се скрия в плевника, и излъга Шадри, когато оня дойде да съска след мен, люшкайки дългите си ръчища. Росет никога не го беше страх от Шадри, каквото и да правеше. Покрай Росет винаги бях на сигурно.
Онзи ден конете лежаха в сламата си и не щяха да стават, за да ги изчешат или да им огледат краката. Росет направи каквото можа за тях, а аз донесох вода и избутах прясно сено от плевника. После си починахме в едно празно отделение, където не ни виждаха от вратата, и си поговорихме. Помня, че попитах защо е винаги толкова горещо, дори и нощем, а Росет каза, че било, понеже двама велики магьосници се биели в небето. Измисли ми цяла история, ама по средата заспах с глава върху ръката му.
Не можах да спя много дълго, щото Тикат дойде и ме събуди – събуди и Росет, май, – и каза, че Карш искал да разтоварят количка зеленчуци от пазара, какво като е жега. Изобщо не харесвах Тикат. Не че ми беше направил нещо – просто не го харесвах. Понякога не схващах какво казва заради южняшкия му говор, а когато го разбирах, той ми казваше да се махна оттам, да не се пречкам на всички. Но пък посочи обяда си, като тръгваха с Росет – зимна ябълка и цели две хещи, хрупкаво-кафяви и със сирене, – да го изям аз. Така че не беше толкоз лош, май, за южняк.
През остатъка от деня шетах из целия „Харпун и секач“, като сегиз-тогиз се промъквах в кухнята, да се уверя, че Шадри още спи. Крих се в пушилнята, склада, банята – дори във вмирисаното параклисче на хълма, – мъчейки се да следвам сенките, щом слънцето се преместеше. Но скоро ми се стори, че слънцето изобщо не се мести. Гледах ли гледах през пръстите си, а то не помръдна дори колкото нокътя на палеца ми. От пладне висеше над конюшните, все по-зряло и натежало, и по-ярко, докато почти побеля отвън, като маргаритка. Но вътре беше тъмно – кораво, набъбнало тъмно, като развален жълтък. Престанах да го гледам, като стана такова, но тогава пък почнах да чувам какбие, тупти като желязно сърце – можеше да усетиш онзи муден звън навсякъде, постоянно, в костите си, в очите си. И това звънтящо слънце въобще не помръдваше.
(И все пак?)
Библиотеката: „Изворът“ – величествена възхвала на свободния дух
Дълго се подготвях за тази книга. Или по-скоро не смеех да я започна. Знаех, че или ще ме разбие на парчета, или ще ме отегчи до смърт и въобще няма да я завърша. Рядко има автори като Айн Ранд, мненията за които са толкова полярни и люшкащи се от пълното отрицание до обожествяването. Е, оттук насетне можете да ме броите в армията от почитатели. „Изворът“изпълни всяка клетка от тялото ми с възхищение!
При това възхищение не от сюжета (който на моменти е крайно предвидим), нито от героите (те са абсолютните крайности, абсолютните екстремности, тях просто ги няма на света в тази валентност), а от идеологията (разбира се) на Айн Ранд, от факта, че тази книга наистина съществува. И съществува от 1943 г., когато руската емигрантка Алиса Розенбаумизплюва в лицето на Америка и на целия свят своята истина за индивидуалното и колективното, за човека и мястото му в обществото, за всички онези заблуди, в които комфортно са се окопали всички до този момент. До този момент ли казах? Какво говоря – актуалността на „Изворът“е толкова силна и днес, че чак нагарча!
Апотеоз на индивидуализма – това представлява книгата на Айн Ранд. Величествен разказ за триумфа на свободата, преследването на собствените идеали, ако щете триумф на егоизма! Но егоизъм не в тривиалната му дефиниция, а както пише самата Ранд:
„Всяко щастие е съвсем лично. Най-извисените ни моменти са лични, мотивирани от нас самите, недосегаеми. Нещата, които са ни скъпи или безценни, са онези, които спасяваме от безразборно споделяне с другите“.
Това е разказ за човека, който не живее според разбиранията на другите. Човекът е Хауърд Роурк– архитект с напредничаво мислене, изпреварил епохата си с няколко десетилетия. Докато всички негови колеги проектират сгради с гръцки колони и корнизи, Роурк рисува смели чертежи за здания от стъкло и метал. Недоверието, враждебността и пълното отрицание, които го заобикалят, не го отклоняват от пътя му въпреки на пръв поглед неизбежния провал. Роурк не е единственият изумителен характер. Доминик– дъщерята на един от най-преуспелите архитекти в Ню Йорк, е може би най-противоречивият герой. Непредсказуема, скандална, своенравна, тя търси вдъхновение в абсолютните крайности. Действа диаметрално противоположно на всякаква логика и нейният принос към утвърждаването на индивидуализма като ценност е особено колоритен.
Магнетичен е и образът на медийния бос Гейл Уайнанд– човекът, тръгнал от гетото, за да проправи с много находчивост, безскрупулност и юмруци пътя си към властта над общественото мнение. Излишно е да търсите асоциации с нашенския Делян Пеевски – Уайнанд е наясно, че неговите вестници манипулират, гаврят се с обществеността, наясно е, че е продал душата си на дявола, но дълбоко в себе си е запазил най-ценното, оставил е непокътнат индивидуалния си характер, докато привидно изглежда като властелин на колективната мисъл.
Изграждането на тези внушителни герои като контрапункт на колективизма, разкриването на огромната бездна между твореца и безличното стадо, така наречените „хора втора ръка“, е просто поразително. Няма да се впускам в разсъждения, ще добавя само няколко цитата, които сами говорят за философията на Айн Ранд и за достойнствата на книгата:
Хората втора ръка нямат усещане за реалността.Тяхната реалност не е в самите тях, а някъде в пространството, което разделя едно човешко тяло от друго… Хора без его. Мнение без мислене. Движение без спирачки или двигател. Власт без отговорност. Човекът втора ръка действа, но изворът на неговото действие е пръснат сред всички хора. Той е навсякъде и никъде. С него не можеш да разговаряш разумно. Не е в състояние да разсъждава. Излишно е да му говориш – той не чува. Заставаш пред съда, но съдиите ги няма. Изправяш се пред вилнееща сляпа маса, която те мачка без мисъл и идея.
––
По-лесно е да дариш няколко хиляди за благотворителност и да решиш, че си благороден, отколкото да градиш себеуважение върху лични стандарти за лични постижения. Лесно е да търсиш заместители на компетентността – лесни заместители като любов, чар, доброта, благотворителност. Но компетентността няма заместител.
И за завършек едно изречение, което заслужава доста размисъл. Отправям го като послание до всички:
Същностното зло на земята е да се интересуваш на първо място от другите хора.
Това е. Монументална книга, задължителна за всеки свободолюбив дух!
Публикувано от Георги
Filed under: Класика, художествена
Никола Балов: Prestigio представи първите си смартфони с Windows Phone 8.1 и два SIM слота
Пейо Попов: МВР и ДАНС искат подслушване в реално време
Държавна агенция „Технически операции“ (ДАТО) е изпратила писмо, с което иска да получи „пълно техническо решение, с възможност за прихващане на електронни съобщения в реално време, възможност за непрекъснато наблюдение, както и достъп в реално време до данни, свързани с дадено повикване.“
- Ако се питате дали това не създава възможност за всеобщо подслушване – да, това е такава възможност.
- Ако се питате дали това е законно – да, има такива тексове в ЗЕС, копирам ги по-долу.
- Ако обърнете внимание кога са приети тези текстове и се чудите защо чак сега се иска такава възможност – може да не до сега управляващите да не са били толкова сигурни как ще бъдат приети.
- Ако се чудите защо никой не е излязъл на улицата да протестира – забравили сте 14ти Януари 2009. На тази дата тогавашния премиер Сергей Станишев и тогавашния вътрешнен министър Михаил Миков, със съдействието на тогавашния кмет Борисов, изпратиха полицията да смаже протестиращите.
- Ако се чудите дали е случайно, че когато същите хора отново са на власт искат практическа реализация на тези така спорни правомощия – не, не мисля, че е.
- Ако считате, че е време те да бъдат изхвърлени завинаги от политическия и обществен живот – закъсняваме все повече с всеки изминал ден и това писмо е само още една причина.
Никола Балов: CAT B15Q предлага по-мощен хардуер в защитен от прах, вода и удар корпус
Капитал Блог: Kандидатите за съдебни инспектори: радикални идеи срещу плахи констатации
При изключително слаб интерес – едва половината членове на правната комисия, без нито един представител на Висшия съдебен съвет (ВСС) или Инспектората към него (ИВСС), бяха изслушани двамата кандидати за главен съдебен инспектор.
Съдията от Софийски градски съд (СГС) Вера Чочкова и ръководителят на Административния съд в Хасково Теодора Точкова бяха предложени от най-голямата магистратска организация - Съюза на съдиите, а кандидатурите им бяха внесени от депутати от Коалиция за...
Кръстопът: Иванка Могилска: *** (Кажете на следващите…)
Кажете на следващите,
ако за вас, струва ви се, е късно:
пукнатините са по-страшни от взривовете,
раните зарастват по-добре на открито,
тъмното е третото око на света.
Иванка Могилскав “Кръстопът”.
Иванка Могилска в DICTUM.
Никола Балов: Първият смартфон на Amazon излиза на 18 юни + видео
Марина Илиева: Филипините (5)- Към Пастолан
Те са дошли първи по тези земи, когато светът е бил с 30 000 години по-млад и като че са се зарекли да останат последни. Никой досега не е могъл да ги асимилира - ни малайци, ни китайци, нито испанци, американци, нито окръжаващото ги днес филипинско общество (за което обаче не може да се каже същото). Историята на аета продължава да обърква археолози и антрополози. За разлика от другите австронезийци (папуасите от Соломоновите острови, аборигените на Австралия), негрито са показали устойчивост към промени и изключителна гъвкавост. Опитите на испанците да ги заселят в резервати, подобно на индианците, са се провалили. Най-многото, което са постигнали, е било да ги прогонят от тучните равнини и плажни ивици нависоко в планината. Изглежда, силно е у аета диханието на живота и те не се предават.
Някои от тях са номади и изграждат само временни заслони от бамбук, покрити с бананови листа. Други живеят в села, както Джей Ар и семейството му.
Отново правим кръг около Симсон. Палене на огън без друг огън– за аета това е обикновено ежедневие, просто резервен вариант, към който прибягват, когато се наложи, а за нас има стойността на магически ритуал, на чудо, пренасящо ни в каменната ера. Епохите не са се срещнали и не са оставили следи в бита им. Това е една паралелна еволюция, една бликаща вечност. Тридесет хиляди години – високо над достиженията, но и над пороците на цивилизацията…
Първо нашият водач издялква от сух бамбук няколко колчета. След това започна да плъзга острието на кармоната по повърхността на стеблото, докато настърга една шепа фин пух от стърготини. Той събра облачето пух в топка, постави я на земята и я покри с половина от стебло с обгорени нарези по него от предишни демонстрации. Новият нарез, прорязан за нас, се падна точно върху пухеното топче. Притискайки с крак пръчката, Симсон заби уверено с камък четири колчета, за да не мърда.
Постави ръба на другата половина в нареза и започна ловко да търка. Изтръпнали и хипнотизирани следяхме бързото движение – дали ще пламне…
Още миг и божествената искра пламна, изумени и ликуващи, ние бяхме в зората на времената, когато огнените езици – дело на човека – за първи път са осветили непрогледната нощ.
Тъмнокожият човек подхвана внимателно скъпоценната искрица с двете си ръце и я разгори с дъха си. Постави я в половината стебло и спокойно обясни, че от тук нататък е лесно – само добавяте още съчки. Все още се чувствахме в ранния палеолит, горди, че сме станали свидетели на едно тайнство, на едно от първите велики постижения на човечеството, направило възможно и заселването на по-студени климатични пояси, включително и нашите земи. Целия ден ни беше съдено да преживеем в тази далечна епоха.
Без излишна тържественост Симсон угаси плахото пламъче и се плъзна надолу по склона. Бяхме вървели в кръг и се оказахме пак при нашия бивак. Откъм ракитите се дочу тиха песен, струваше ми се, че мелодията се състои от съчетанието на шума на вятъра, плискането на потока и шепота на листата. Приближихме се и видяхме Джей Ар да майстори с меча си нещо от бамбук и да си припява прастара песен.
- Това е последната чаша –усмихна се дружелюбно той. – Другите са вече на масата, имат и лъжички. За вас са – сувенир от мен. Като се приберете, дръжте ги в хладилник, за да запазите свежестта им. А обядът е готов.
Знаех, че с мачете се прочиства път в джунглата, служи за разсичане на кокосови орехи и като оръжие, но не подозирах, че може да бъде и резбарско ножче за фината украса по чашите. Не знам за Полин и другите, но аз още си пазя този необикновен подарък.
Денят се разгаряше. Лъчите на слънцето трябваше да са изпили омарата, но тънката топла пара продължаваше да плува над дърветата. Цветовете на светлината – хоризонтални полета, пълни с олекнал розов въздух. Над рекичката светлината струи в зелено, дори и водата е зелена. Игра на цветовете в пукнатината между два сезона.
Насядахме около дългата маса с още по-дълги чинии – измитите бананови листа. Нямахме търпение, изгладнели като вълци след вълнуващите открития.
Вече каквото и да е щеше да ни се стори вкусно, но това, което момчетата поставиха на масата, беше наистина изключително. Симсон почисти първо съдовете от бамбук от саждите и ги пренесе до нас. С вездесъщото си оръжие той направи дълбок нарез от двете страни на стъблото и с едно изящно движение отвори така образувалия се капак.
Задушеният ориз беше заел формата на съда и изпускаше ароматна пара. По същия начин бяха обработени и останалите два съда, от които се показаха пилешките късчета, сготвени с различни сосове.
Не чакахме покана, загребахме с новите си лъжици горещата храна – абсолютна вкусотия… Настъпи мълчание, на никого не му се говореше в този момент. Когато се заситихме, беше останало още. Симсон върна останалото в дървените тръби, ще го занесе на децата си.
Аз имах още безброй въпроси, но чувствах, че идва краят на нашето приключение. Тогава Джей Ар направи нещо неочаквано, каквото не беше правил досега – покани ни в своето село, да гостуваме в неговия дом! Той ще покаже на тази бяла жена, дето толкова много пита, как живеят и хубавото си семейство, с което се гордее. Симсон се усмихва с топлото снизхождение на по-възрастния и само с поглед одобрява идеята.
Бялата жена. Бели мъже идват в страната да работят – австралийци, американци, по-малко европейци, но бели жени – почти никак. Затова и интересът към тях е по-голям. Чичото на Полин – Джералд – по-късно ми обясни този феномен така: - „Векове наред испанците са ни набивали в главите, че бялата кожа е по-хубава от кафявата и че белите са висша раса. Това не може да не е оставило следи в съзнанието на хората. Повлияни от доминиращата раса на завоевателите, нашите разбирания за красота са се променили през вековете. По време на колониализма ние сме били изложени на културна метаморфоза. Терминът „колониален манталитет” се е появил, когато народът ни е започнал да приема като факт, че неговите защитни сили са по-малки, отколкото на колонизаторите. Това кара и испанци, и американци да се чувстват по-висши, с по-ярко изразено превъзходство.”
Конкистадорите са наричали филипинците „по-нисък клас”. Те отричат образованието, за да ги направят покорни и да спазват правилата. Така, с промито мислене, местните имат по-малка възможност да вземат решения за себе си. Те несъзнателно възприемат завоевателите като модели за подражание не само по отношение на политиката, но дори и на стандарта за физическа красота, базиран на вида на чужденците – дълги носове, кестенява до руса коса и бяла кожа.
Днес медиите с радост подхранват тези комплекси, а козметичната индустрия богатее – всички продукти тук са избелващи (както беше и в Китай) – кремове, сапуни, дори дезодоранти. Затова и красиви момичета като Чини носят жилетки с дълги ръкави и дълги панталони и в най-горещите дни, когато и камъните се разтапят и потичат. – Защо? – питам я. – За да не ми се вижда кафявата кожа… Момчетата харесват бяла. – Подобен култ към бялата кожа бяхме срещнали и в Китай, но тук, мисля, отива твърде далеч, превръща се в мания… Много хора пият или си бият глутатион с надежда да им се избели кожата…
Всяко чудо за три дни – е нашата народна мъдрост. Но за да отмине това чудо, вероятно ще трябва да се сменят поне две поколения, докато филипинците започнат отново да се харесват, каквито са. Не е наша работа да съдим. Но ако Бог искаше да сме еднакви, щеше да ни направи еднакви. Ние сме създадени равни, независимо от нашите физически различия.
Така или иначе - ще ходим в Пастолан! Вземам си довиждане с тъмното сърце на джунглата, с тази дива, магическа земя. Само довиждане. Сместваме се някакси в колата, нашите водачи са толкова стройни, че двамата заемат място за един човек. Полин шофира умело по планинските серпентини, въпреки че наскоро е взела книжка. След обилния обяд по-младата половина от нашата славна дружина се предава бързо във владенията на съня. – Никога не съм вървял толкова – сподели ми измъчено Патрик. – Не спортуваш ли? – Да, баскетбол – в просъница вече и едва разбираемо отговаря детето.
Денят е ясен, но сякаш върху предметите е хвърлено някакво едва осезаемо покривало. Покрай пътя внезапно прелита някакво странно село, което нарушава за миг морето от зеленина, заляло планината. – Какво е това село? – питам.
- Не е село, гробище е.
- Не прилича на гробище, видях къщи.
- Това са навеси над покойниците – да ги пазят от слънце и дъжд. – обяснява Полин. – Ние изграждаме циментови саркофази над земята, а над тях – покрив. При вас не е ли така?
Пръснати без ред във вечните си убежища под навесите, завинаги почиващите са сред чистия вятър, под реещите се облаци и палещото слънце. Нищо от това не им липсва в отвъдното.
Докато пътувахме нагоре, научих за погребалните практики, които също са част от културата на този уникален народ. Те включват религиозни учения, следи от колониализма и местни вярвания. В миналото, а и днес още филипинците вярват в задгробния живот и отдават почит на мъртвите. Поменът се провежда от три до седем дни в селските домове, докато градските жители канят в специален ритуален дом. Въпреки че са християни, филипинците са запазили суеверия относно смъртта.
В района на Филипинските Кордилери погребват починалия под кухненската част на дома. В провинция Бенгует завързват мъртвия към един стол, който се поставя до главния вход на къщата и така седи осем дни. Ритуалът се извършва от старейшините на селото. Някои жители на селските райони в Кавите използват дървета като гробни места. Умиращият от старост или болест човек избира дървото предварително. Когато човекът умре, го погребват вертикално в кухия дънер, в хралупа, привързан с въже.
Докато слушам и се мъча да си обясня смисъла на обичаите, връзката на местните с предците и с природата, техния духовен светоглед, запазен във времето и след християнизирането им, подминаваме една внушителна църква в малко село от двадесетина къщи. Решавам да снимам на връщане.
Пътят става все по-стръмен и опасен, пътуваме вече близо час.
- Имаме една пътека в планината, по която стигаме до село за около 40 минути пеша. – казва Джей Ар. – Но с кола е по-бавно… Вижте вдясно – Свещената земя!
Гледам – нищо особено не се вижда - природа. – Доста по-нататък е, - пояснява младежът. – Има цяла гора от религиозни статуи.
Обещаваме си с Полин един ден да отидем и там. Но сега целта ни е друга.
Наближаваме, според нашите гидове. Неочаквано – напреки на шосето – ограда, с порта в нея. Зад оградата стои и ни гледа цивилен пазач. – Нататък не може, само за жители на селото! – Строг е. Започват дълги преговори и уговорки колко е важно за бялата жена да види селото, ще пише книга… Пазачът се смилява: - Пътят е опасен, за ваше добро е, но… щом настоявате…
Прав беше човекът, стръмен и неподдържан път, труден за коли. Но Полин не се уплаши, достойно изкара колата до върха, под който се гуши село Пастолан. Най-после!
Автор:Наталия Бояджиева
Снимки:Наталия Бояджиева
Стойчо Димитров: В Юдея, край соленото море (Израел) (3): В Ейн Геди на плаж
Продължаваме обиколката край Мъртво море в Израел. Започнахме с едно дълго слизане към него, а после се разходихме наоколо. Днес отиваме на плаж и спа
Приятно четене:
В Юдея, край соленото море (Израел)
трета част -
В Ейн Геди на плаж
Мъртво море
Пътуването ми наближава крайната си точка – кибуца, базовия лагер „Ейн Геди“, отправна точка за всичките ми еднодневни пътешествия из забележителностите на долината на Мъртво море.
Но, що за аскетично определение дадох на най-натуралния хотел сред истинска ботаническа градина. Бунгалата са удобни и разпръснати на огромна поляна под зелените чадъри на гигантски боабаби, чиито слонски, светлосиви, гладки стъбла могат да бъдат обхванати от 5-6 човека. Градинките край алеите са изкусно подредени с различни субтропични вечнозелени растения. Това са дървета с въздушни корени и виещи се лиани; пищни цъфнали кактуси; разнообразни видове палми; поникнали директно от земята бодливи, нежнозелени, но дебели листа; непрецъфтяващи туфи от храсти, наред със ситни и напълно култивирани скромни цветенца. Сред целия този разнолик празник се кипрят терариуми с каменни статуи на козленца в естествена големина. Те са дали името на кибуца и местността.
„Ейн Геди” означава „изворът на козлето”
Всеки ъгъл е различен в невероятната си екзотика и тънко чувство за мярка и хармония. Напояването е много прецизно, както и в целия цъфтящ Израел – капково, до всяко растение и храст. От възторг неволно можеш да се загубиш из алеите, бродейки между дървените къщички, потънали в лабиринт от гигантски папрати, палми и лиани, засланящи слънцето. Като омагьосана се разхождах сред тази райска ботаническа градина и откривах нови и нови пикантни кътчета за свикналия да отпочива активно съвременник – боулинг, миниголф, футбол на малки врати, тенис корт, макси шах с комични фигури и чаровен бъбрековиден басейн сред изрядно поддържана зелена поляна,кафе бар и натурални палми вместо чадъри.
Толкова хубост и буйна зеленина, на фона на съвършено обезлесените остри чукари наоколо, не очаквах да видя. Да не повярваш, че този оазис е в центъра на Юдейската пустиня. Но затова обърнеш ли поглед встрани, оставаш поразен от безметежния покой и величие на природата.
Всъщност библейският Ейн Геди е споменаван няколко пъти в Стария Завет и по-точно в поетичния изблик „Песен на песните” на Соломон. А поезията на този мъдър цар и днес се смята за най-древната любовна лирика, дала образец за изтънченост и фина стилистика на всички древногръцки поети. Той сравнява прелестите на любимата си с екзотичната природа на това неземно кътче в солено каменната пустиня край вечното море.
Ein Gedi, Израел
Целият
кибуц „Ейн Геди“
е един просторен резерват на умело аранжирани и поддържани пустинни и тропически растения, събрани от цял свят, отглеждани тук в естествената им среда. Всеки любител ботаник може да открие и растения, споменати в Библията, като например „мира” и „ладан”, които били изнамерени и впоследствие аклиматизирани. А кактусовият разсадник с над хиляда вида кактуси е в основата на десетките бодливи острови в този кибуц градина. Тя е широко специализирана в този бизнес и сега успешно търгува с посадъчен материал по цял свят.
Впечатляващо е разнообразието на свободно летящи птици: цветнопери, райски, гласовити и с поразителен инстинкт – не летят извън територията на резервата, понеже знаят, че навън, в пустинята, храна и човешка грижа няма. Но усещането за живот сред девствената природа няма да е пълно, ако тук и там не се появяват неочаквано грациозни антилопи с изящно извити рога. Та нали тук е „изворът на козлето” – Ейн Геди и те са на своя територия!
(((((((((())))))))))
Намирам се на планинско, наклонено към морето плато, край което извират два сладководни ручея – Давид и Аругот. Най-древното човешко поселение тук се отнася към периода на халколита. Запазени са следи от езически храм с кръгъл подиум капище в средата. Явно, че виторогият козел е бил обожествено животно, съдейки по намерените култови статуетки. От по-късна епоха датират следите на три крепости, отнасящи се към времето на юдейските царе, с остатъци от ферми и водни системи.
Историята на тази малка „страна Ейн Геди”,
както се рекламира в туристическите справочници, е смесица от истина, интерпретации и безкрайна творческа фантазия. Накратко тя изглежда така:
До 1956 година тук било малко бедуинско село в солените планини, обърнато към морето и изолирано от външния свят с часове изморителен преход по прашна тясна пътечка. Не растяло и не цъфтяло нищо, освен няколко растения, способни да преживеят в четиридесетградусовата жега, върху солена почва, при годишни валежи максимум 50мм на година. Първите пионери – членове на комунистическия кибуц, пристигнали тук по призива на правителството за усвояване на пустинята. Те били възпитаници на младежкото работническо движение – част от военизираното подразделение НАХАЛЬ (пионерска боева младеж на Израел). За 30-40години от каменисто, самотно и безлично плато, Ейн Геди се превръща в райска градина с над 900вида растения, събрани от цял свят. От 1994година е в международната организация на ботаническите градини, като е единствената в света градина, намираща се в населено място. Вероятно затова и хората, всичките 600 жители живеят открито и естествено, готови всеки момент да покажат домовете си и градинките си без огради – част от общата композиция; да разкажат на всички чужденци туристи, често любопитно бродейки из алеите улици и надничащи даже и в задните им дворове, що е то кибуц и как се живее в него – открито, задружно и много трудолюбиво, с любов към екзотиката и природата. 75% от доходите на кибуца са от туризъм, а определението, че сме в „страната Ейн Геди” (EinGedyCountry), ни съпътства навсякъде.
((((((((())))))))))
И наистина, струва си човек да пропътува безкрайните километри, за да се потопи и потъне накрая в
Ейн Геди – СПА
Това са серните топли минерални извори на брега на морето. Не случайно преди стотици години в тези божествени води са се лекували Соломон, юдейските царе, Ирод, Клеопатра и римските патриции. Днес те са впримчени в лускозен комплекс с различни по вид и предназначение малки и големи басейни, кални бани, лечебни душове и джакузи, комбинирани с масаж, медицински и козметични процедури. Дебитът на водата от изворите не е голям, но обслужването, рекламите и търговският бизнес са на ниво. Половин ден е малко, за да се обиколят всички места в комплекса и опитат всички удоволствия и то без никакво заплащане – та нали сме със статут на гости на кибуца.
И така – влизаме! Даже и да не е болен от псориазис, артрит, ревматизъм или различни други кожни и ставни заболявания, жадният да види и изпита уникалните бани човек получава още на рецепцията хавлия и ключ за шкафчето с дрехи. Първо удоволствие може да се получи в разделните басейни за жени и мъже, а при желание после и в общите, но вече с бански костюм. Това са всеизвастните серни басеини, които се пълнят от богатите термоминерални извори в подножието на планината. Никъде другаде не се среща такова високо съдържание на хлор, сероводород, въглерод, натрий, магнезий, калций… Естествената температура е 38-40градуса по Целзий и тя се поддържа в лечебните басейни чрез непрекъснато попълване директно от извора. Несравнимо е удоволствието да бъдеш потопен и отпуснат на повърхността без опасност от потъване. Вкусът на водата е горчиво-солен, а самата тя мека, гъста и топла съвсем като твоето тяло, но всички сребърни бижута по теб са тотално потъмнели. Добре, че на рецепцията има разтвор за почистване!
След това леко изморително удоволствие идва заслужената почивка в залата за отдих върху мек шезлонг. А после, жадни за изпитване на всичко в максимална степен, хукваме напред към новите неизследвани територии на комплекса. Подминаваме със съжаление външния голям басейн с прясна вода, покрит през зимата с мрежа; солариума – „евиния” и „адамовия” плаж; отделението за лечебен и козметичен масаж. Вместо да вървим пеша, догонваме електрическите вагончета на мотокара, гримиран като старинно влакче с гордото название „екологичен влак”.
Отправяме се към най-калното и черно място наоколо. Това е калолечебницата под открито небе. Всички сме по бански костюми, понеже сега, в края на декември, температурата е юнска, а и нали умираме от желание да заприличаме на манекените от рекламите за Мъртво море. Усилието за това е минимално – протягаш ръка в контейнера с катранено черната мазна и гъста кал и с демонична гримаса гнусливо и бавно започваш да се омазваш от главата до петите. Самовнушаваш си, че ти е ужасно приятно и усърдно следиш да не остане бял квадратен сантиметър по кожата ти. Даже с удоволствие помагаш на някой друг неизвестен черньо, който не достига гърба си, за да заприлича на негър по рождение. Отначало е малко студено, но после удоволствието е невероятно. Оглеждаш се в огромните огледала и търсиш родните си черти, но едва се познаваш, и като попаднал в залата на смеха, се киприш с приповдигнато настроение. Толкова си горд от това, което си сторил с любимото си тяло, че изведнъж пожелаваш да бъдеш увековечен. Няма по-снимано „смехуранско” място от черните кални бани – непрекъснато някой позира. Без колебание втриваш кал даже и в косата си, понеже е казано, че тя усилва кръвообръщението и укрепва корените. И докато чакаш калта да засъхне по теб и да получиш очаквания козметичен ефект – мека и гладка кожа, четеш информацията, че върху теб е изсипан рогът на изобилието по отношение на основните минерали: калций, магнезий, калий и натрий, а също така и микроелементите: цинк, желязо, сулфиди и сяра. Припомняш си Менделеевата таблица и узнаваш, че концентрацията на соли в калта по теб е една от най-високите в света. А после идва ред да се възгордееш, че периферното ти кръвообръщение е ускорено и отровите от организма ти са преобразувани позитивно.
И така, със самочувствие на чисто нов човек, новоизлюпен негър, със суха и слонска черно сивкава кожа, с леко съжаление, че екзотиката пътува неизбежно към своя край, се отправяш към душовете за измиване. А там – директно стъпваш в гейзер джакузи. От всички страни започват да те удрят горчиво – солени топли струи (това е водата от лечебните басейни по пътя си към морето). За броени минути от негатив се превръщаш отново в бял, бодър, щастлив човек. Изглежда наистина всички отрови и черни мисли от теб са окончателно пропъдени. Доизкъпваш се в близкия топло-солен басейн, а после, при желание, и на сладководните душове. И отново се мяташ на влакчето, защото последната му спирка след 200метра, е най-уникалното, ниско и топло море в света –
Мъртво море
Външният вид на това солено езеро въобще не съответства на впечатлението, което създава популярното му име. Съдейки единствено по названието, непросветеният пътешественик вероятно очаква да види мрачно, самотно и тъжно езеро с голи брегове. Вместо това пред мен се простря една мила, усмихната, пълна със слънце и нежен бриз купа солена вода. Тази мокра, къдрава равнина се гънеше като разтопено сребро и с дребните си вълнички мамеше и привличаше със силата на магнит. Беше едно особено чувство на сливане с вечността.
Всъщност
тук никога не е имало риби, миди, водорасли или каквато и да е форма на живот
Невъзможно е, от биологична гледна точка, в тази мараня от тежка, горчива, солена вода да се появи клетка и зародиш. Плажът, макар и широк, е лишен от пясък – остри побелели камъчета режат краката.
За щастие и друг път съм имала шанса да общувам отблизо с това море, затова сега беше ред да се възхитя на умението на домакините да поглезят гостите си. Елегантна, дълга, виеща се алея от гладки дъски, издигната като подиум на половин метър над сиво белите преспи сол, мами за разходка любопитния посетител. Чувството е много особено – попаднал си над вкаменена река по време на ледоход. Случвало ми се е да бъда край Нева в Санкт Петербург през април, но там беше могъщ трясъкът на чупещите се ледени блокове на събудилата се от пролетта река, с юрналите се към Финския залив и движещи се като живи ледени късове с накацали чайки. А тук – асоциацията е подобна, но отсъства всякакво движение. Попаднали сме в бедна на цветове картина с мъртва природа. Добре е, че ние сме достатъчно живи, за да не си помислим, че сме в нереалността.
Тази равнина на тъмно белите плоскости свършва до шосето, а оттатък веднага, като висока стена се издига Юдейската планина във всички нюанси на пясъчния цвят, също съвършено гола, с дълбоки отчетливи бръчки на хълмовете и доловете. Повечето сурови гънки са корита на реки, пресъхнали от векове. Всъщност и сега по тях понякога тече вода. Няколко пъти през зимата, при проливни дъждове в Ерусалим, само на 60 километра по въздушна линия и 900 метра разлика в надморската височина, водите се събират в мощни потоци и хукват към морето. По пътя си събарят канари, страховито отприщени, имитират потоп в пустинята, дивеят и прекъсват крайбрежното шосе. Понякога вземат и човешки жертви.
Но сега е друго. Текат последните дни на старата година, слънцето неумолимо пече в бистро синьото небе и няма надежда за сянка в тази изцъклена солена безбрежност…
Грациозната алея свършва с ниско стълбище край водата. Скривам си за спомен парче матово бяла плочка сол и събирам в шепа малки бели бисерни топчета. Това са миниатюрни сферички от кристализиралия солен дъх на морето. Ако не беше толкова топло, бих си помислила, че бялата глазура по острите камъчета на плажа, скалите и снежно белите солени стълбове наоколо са лед. Най-често камъчето е център на гранулката, а около него кристалите сол са образували плътна, остра, непрозрачна обвивка. Невъзможно е да вървиш бос даже по дъното – солта не заглажда, а напротив, изостря кристалите сол и ти се струва, че стъпваш на габърчета.
Ако трябва да пиша
наръчник за поведение в това море,
бих препоръчала човек да се впусне да плува още щом водата е над колене. Но и плуването не е такова, каквото ние си го знаем. Трябва да легнеш внимателно и бавно по гръб върху водата и така да си релаксираш. Да се потъне е абсолютно невъзможно – в многовековната история на това море удавени няма! Водата е толкова гъста и мазна, че, за да се придвижваш успешно, са достатъчни леки движения с ръце и крака, но задължително само по гръб. Ако попадне вода в очите, устата или носа, започва едно лютене, сълзене, гадене…. Мъчиш се да се изправиш на крака, но е много трудно да заставиш тялото си да прореже това гъсто олио и от хоризонтално положение да застанеш във вертикално. Човек, навлязъл в това рядко желе, има чувството, че е попаднал в сюрреалистична действителност или, че е статист във филм със забавени движения. Немислимо е да бързаш! Тази тежка, но прозрачно чиста гъстота се преодолява трудно. Трябва бавно и напористо да плуваш или да вървиш, макар че повечето хора така си лежат или стоят като посадени във водата. А в тази балнеолечебница под открито небе няма даже вълни – само лек, нежен бриз къдри спокойната повърхност с температура и на водата, и на въздуха 25 градуса в края на декември. След подобна баня излизаш от оковите на плътната вода и освободено, с лекота пориш въздуха, вървейки. Като след педикюр ходилата ти са изпилени – меки и нежни; всички ранички са зараснали бързо, а кожата ти е наситена със здравословна, мазна сол и е невъзможно да се подсушиш с хавлия. Изстъргваш се с плътна кърпа, но неизбежно отнасяш със себе си един тънък и характерен мирис на очарователно зловоние. Даже след сладководния душ солта остава по кожата. Изобщо всичко е по-различно от обикновеното море и вода!
(((((((((())))))))))
Накрая, ето ме и мен – влизам бавно в гъстата солена вода, отпускам се по гръб и тръгвам към шамандурата. Там неочаквано ме грабва приятна изненада с новогодишна асоциация. Пластмасовият оранжев балон е скован от „лед” – полупрозрачна сол, блестяща на слънцето, а ресничките на спомагателното въже – с бели, еднакви, наредени като броеница топченца сол. Изглежда съвсем като нежен бял гирлянд от новогодишна елха. Приказно натурално великолепие! Близо до брега бавно се поклаща сал с бидони прясна вода – в случай, че развълнуваният от красотата плувец направи нерегулирано движение и попадне вода там, където не трябва. Тук изненадата отново е декемврийска и само географската дължина е много южна. Дъските на сала, сладководните кранчета за вода, даже въжетата – всичко е обвито с възглавници скреж, но не бяла и пръхкава, готова да се събори сама, а твърда и остра, с режещи ръцете нежно бели солени сталактити и сталакмити.
Невероятно, нереално и пълно с контрасти усещане на брега на вечно соленото море, с природа също некултивирана от времето – гола и законсервирана, страховита в безплодната си грозота, но затова пък чаровна по своему и преоткривана от всяка поетична душа по различен начин.
Очаквайте продължението
Автор: Галина Тодорова
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Израел – на картата:
Израел
Йоана Петрова: Гръцка фава
Напоследък откривам много пропуски от моя страна. Например разни рецепти от времето на майка ми, които липсват в нейния тефтер, но пък се намират в майчините тефтери на някои приятели или читатели. Така научих за някакви медени сладки на име „медени мечета“ (благодаря Елена) и направих опит да приготвя сладкиш наречен „Жадната монахиня“. За последното твърдя, че само направих опит, защото знаеш как се пише в майчините тефтери. Съставки в чаши, размери в кибритена кутия, мая за 2 стотинки и почти никаква технология, размери на тавата/формата, градуси и време за печене. Същото е и в много старите кулинарни книги, просто защото се предполага, че всяка домакиня знае как се прави всичко. Та, попадналата ми рецепта за въпросния сладкиш съдържа много, много интересна глазура, но и много, много сироп, който аз усърдно изсипах целия върху изпечения пандишпан и получих едно прекрасно реване. Вкусно е, с Вальо почти го изядохме вече, даже с времето на отлежаване в хладилника става все по-хубаво. Обаче, докато майките на моите приятели (благодаря Тихо) са приготвяли “Жадната монахиня“, моята правеше Дамски капризи не е чувала за никакви монахини. Друг приятел пък (благодаря Бонка) преди много време ми сподели рецептата за техния семеен сладкиш, който се залива с разтопени бонбони лакта. Добре де, ама сега я няма тази лакта (или поне както си я спомням), та пак останах разочарована въпреки многословните увещания, че това е най-якият сладкиш. Имам голям интерес към старите рецепти, но соц сладкишите изглежда сега не ми носят нищо, освен бегли спомени и пожълтели листи.
Нищо против пожълтелите листи. Може да се каже, че съм маниак на тази тема и си ги пазя като зениците на очите. В повечето случаи, обаче се опирам до тях само за справка. Но какво правя! Говоря ти за сладкиши, а всъщност исках да ти кажа, че съм изпуснала едно прекрасно ястие, много по-старо и от маминия тефтер, но в типично гръцки дух, слънчев цвят, в който се преплитат зеленикави нюанси от студено пресован зехтин и сочен виолетов акцент от ситно нарязан червен лук с възможности за морско допълнение от маринована риба или тревисто-киселия вкус на каперси. Това, което всъщност исках да ти кажа, е че за двегодишното ми пребиваване в гръцката столица нямам спомени някой някъде да ми е говорил или приготвял това ястие на име фава (φάβα). Моята прелюдия с фава започна едва десет (10) години откакто съм се върнала от средиземноморско странство и е благодарение на Яница. Неотдавна тя ме попита за идеи за приготвяне на гръцка фава, но аз бях неподготвена да и дам каквито и да било предложения, защото никога не бях опитвала гръцка фава. Стана така, че вместо да помогна на Яница, тя ми даде идея с какво да се занимавам през изминалите седмици и разбира се да открия още нещо неопитвано от мен. Започнах да търся рецепти и се оплетох, ама много. Не като пиле в кълчища, а по-лошо – като Йоана във фавата.
За какво говоря ли? Ами търсейки резултати на английски за fava beanпопадам на бакла, която няма нищо общо с бобчетата на фавата. Бобчетата се оказаха грахчета и то някакъв сорт жълти грахчета. Освен това на гръцки фава се нарича самото ястие приготвено от тези жълти грахчета, но на опаковката пише името на ястието, а не зърното, което се съдържа в нея. Оставам с впечатление, че от него не се приготвя нищо друго освен предястието-мезето-гарнитурата фава. Но не е така или по-скоро може да не е така. От този жълт грах става прекрасна крем супа (както се уверих) или пък може да се включи в яхния (която смятам да си приготвя), но нека наистина не изпускаме гръцкото ястие приготвено с нея – фава.
Преди да се впусна в прилагане на този сорт жълт грах в различни ястия, исках да опитам най-известното нещо с него. След като вече знаех какво търся, намерих това, което ми трябва. Веднага поправих пропускът си и най-накрая се запознах и с вкуса на ястието фава. Приятен сам по себе си и вкусен в комбинация със студено пресован зехтин и ситно нарязан червен лук. Яница ми сподели, че е приготвяла фавата и с карамелизиран лук, а аз отчитам че тази комбинация е великолепна. Но всъщност, мисля, че може да се овкуси и съчетае с каквото обичаш. Например поръсена със сладък червен пипер или заатарсъщо много ми хареса. Маслини, зелени подправки (в частност магданоз и копър), риба, патешко конфи – всичко това са идеални допълнения. Не най-накрая искам да я опитам и с агнешко (защо се бавя още?).
Фава
Адаптирано от mylittleexpatkitchen.blogspot.com
Фавата е много лесна за приготвяне, начупените грахчета бързо се сваряват и както се убедих нямат нужда от предварително накисване. Готовата фава може да се използва както за предястие или мезе (с част от гореспоменатите допълнения), като гарнитура към основно ястие или вегетарианско ястие придружено със салата и сирене.
Следващата рецепта е базисна и допълних само с поръсване от студено пресован зехтин и ситно нарязан червен лук, но ти може да я овкусиш както предпочиташ. Също така може да направиш фавата на гладко пюре или да оставиш малко парчета от граха, както направих аз.
Гръцка фава може да намериш в специализираните магазини за гръцки храни.
Посочените дози са за 2 порции като ястие или 4 порции като мезе/предястие/гарнитура.
Продукти:
- 300 г гръцка фава
- 800 мл вода
- 1 глава жълт лук, нарязан на четири
- 50 мл зехтин
- сол и бял пипер на вкус
- допълнително зехтин за поръсване
- ситно нарязан червен лук за гарниране
Фавата се измива, отцежда и поставя в тенджера. Залива се с водата и се слага на силен огън докато заври.
Образувалата се пяна на повърхността се изгребва.
Към врящата фава се добавят парчетата лук, малко сол и бял пипер. Оставя се заври отново и огънят се намаля до умерен. Вари се около 30 минути или докато фавата се свари и омекне. Ако е необходимо се долива малко вода, но не трябва да бъде много, за да не стане пюрето течно. Когато фавата е готова, по-голямата част от водата ще бъде абсорбирана, но все пак трябва да остане известно количество. Обаче ако то е много се отлива и запазва, ако има нужда да се добави на по-късен етап.
Когато фавата е готова се добавя зехтинът, разбърква се и тенджерата се маха от котлона. Оставя се така за 5-10 минути, след което се пасира с пасатор или се изсипва в блендер и се смила на пюре.
На този етап може да направиш пюрето гладко или ако предпочиташ да оставиш по-едри парчета в него. Докато фавата е топла ще изглежда като много гъста крем супа, но когато изстине ще се сгъсти и стегне. Ако има нужда се посолява със сол и бял пипер.
Сервира се в чиния и се поръсва със зехтин и ситно нарязан червен лук. Може да се яде както топла и така и със стайна температура. Когато изстине фавата ще се сгъсти още. Ако желаеш да я разредиш, просто я затопли с малко количество вода.
Гръцка фавае публикация на Йоана Петроваот блога Кулинарно — в кухнята с Йоана
Антон Терзиев, movies.bg: Да те филмира Ваня Щерева
Романът “Образцов дом” на Ваня Щеревачукна декада, повод кинематографичните диалози на Юлия и Петя да нахълтат в образцова късометражка. Искаме филм, додавам и аз.